Защо Китай няма да превземе Тайван

„Балканизираните“ Балкани са откриващата сцена на Първата световна война. Конфликтите в Централна Европа предизвикват Втората световна война. Ако Трета световна война е писано да се случи, тя вероятно ще противопостави двете глобални суперсили на нашето време – САЩ и Китай. А в сърцевината на конфликта ще е независимостта на Тайван.

Поне на това мнение е китайският държавен вестник Global Times. В началото на октомври 2021 г. той предупреди, че война между Тайван и Китай „може да избухне всеки момент“, което може да доведе до Трета световна война.

Преди да разгледаме вероятността за подобен конфликт, е редно да се запитаме – защо обединяването с Тайван е толкова важен приоритет за Китай?

Тайван – част от Китай или самостоятелна държава?

Китайската народна република е създадена през 1949 г. През същата година победените войски на Чан Кайшъ търсят убежище в Тайван. Там е създадена Република Китай, която продължава да настоява, че има суверенитет върху териториите на континентален Китай.

Така формално се появяват две страни, които се възприемат за правоприемници на държавата Китай. През първите две десетилетия от съществуването си Тайпе е близък съюзник на Вашингтон, включително и заради борбата си срещу комунизма. В действителност Чан е не по-малко жесток от Мао срещу критиците и опозиционерите в страната си. Най-беглите форми на съпротива срещу властта са посрещани със смъртни присъди.

Едва през 1987 г. в Тайван са проведени първите свободни избори – 12 години след смъртта на Чан. Дотогава битката за суверенитета на Китай отдавна е спечелена от модернизиралата се КНР под управлението на Дън Сяопин. Още в началото на 70-те Никсън посещава Мао в Пекин, след като комунистическата страна се превръща в стратегически съюзник срещу СССР. През 1971 г. пък КНР официално е приета в ООН, докато Тайван е изключен.

Днес Тайван е една от най-развитите демокрации по света, докато реалното политическо либерализиране на КНР не се очаква в обозримото бъдеще.

Макар че двете страни са управлявани напълно самостоятелно една от друга, едва 14 държави заедно с Ватикана признават Тайван за независима държава. Сред тях забелязваме Парагвай, Хаити, Маршаловите острови, Белиз… липсват обаче някои от близките партньори на Тайпе от Северна Америка или Европа.

Поддържането на добри икономически връзки с гигант като Китай е приоритет за почти всички страни на Земята. За това обвързване Пекин често предлага изгодни търговски условия, но цената често се губи между редовете.

Признаването на Тайван за независима държава е „червена линия“ за КНР, която би довела до прекратяване на дипломатическите отношения с „провинилата се“ страна.

Съюзниците на Тайван упражняват одобрената от Пекин „политика за единен Китай“. Те не оспорват „принципа за единен Китай“ (позицията на комунистическата страна, че Тайван ѝ принадлежи), но де факто поддържат отношения с Тайван като със самостоятелна и независима държава.

Вашингтон не разполага с посолство в Тайпе. Но от 1979 г. на територията на столицата съществува Американски институт в Тайван. Който изпълнява всички функции на посолство.

Комунистическата страна напълно доминира дискурса за Тайван и от десетилетия принуждава международната общност да стъпва на пръсти всеки път, когато се повдига въпросът за статута на малката държава. Проблемът е, че докато Тайван съществува самостоятелно като независим субект на международните отношения, винаги ще виси заплахата за легитимността над властващия режим в Пекин.

Затова КНР не изключва възможността да превземе Тайван със сила. През последните месеци Китай проведе рекорден брой военни учения в близост до Тайванския пролив – над 150 бойни самолета нахлуха в зоната за идентификация на противовъздушната отбрана на Тайван. Само на 1 октомври 38 китайски бойни самолета пресякоха „горещата“ граница в две вълни.

През октомври 2013 г. Си Цзинпин подчерта, че политическите разногласия между Пекин и Тайпе трябва да бъдат разрешени и че въпросът за обединението не бива да бъде подхвърлян „от поколение на поколение“.

Цяло чудо е в такъв случай, че докато напрежението в Тайванския пролив ескалира, повече внимание се обръща на климатичните промени и пандемията от коронавирус.

Истината е, че въпреки честите заплахи и демонстрации на военна мощ, Тайван си остава все така недостижима цел за Пекин.

Си Цзинпин е изправен пред големи предизвикателства, за които трябва да намери решение, за да се пребори за обединението на Китай.

Тайван вече не е Република Китай

Според проучване на Националния университет Ченгчи през 1991 г. 17,6% от жителите на Тайван се определят като тайванци, 25,5% като китайци, а 46,4% приемат за своя идентичност и двете етнически групи (10,5% отказват да отговорят).

30 години по-късно 63,3% се определят като тайванци, 31,4% са тайванци и китайци, а едва 2,7% посочват, че са китайци. С отдалечаването от епохата на диктатурата отслабва и ехото от радикалните претенции, че Република Китай е „истинският“ Китай.

Проучването на „Ченгчи“ през 2021 г. разкрива също, че 25,8% от жителите на Тайван подкрепят „съхраняването на статуквото и придвижването към независимост“. През 2018 г. те са били 15,1% от анкетираните. Общо привържениците на обединяването с КНР, било то веднага или постепенно, са малко над 7 процента.

Според депутат от управляващата Демократическа прогресивна партия, коментирал проучването пред „Тайпе Нюз“, жителите на Тайван са притеснени от репресиите на КНР в Хонконг и не вярват на гаранциите на най-големият търговски партньор на Тайван за мирно съвместно съжителство. Струва си да се отбележи, че проучването е публикувано през юли – месеци преди Китай да увеличи военните си учения край територията на страната.

Дали тези данни означават, че Тайван върви към открита декларация за независимост, която, ако се съди по заплахите на Китай, ще доведе до война?

Не. Над 50 процента от жителите на Тайван все още подкрепят съхраняването на статуквото: половината от тях окончателно, другата половина – за близкото бъдеще. Това напълно устройва Либералната прогресивна партия, която усърдно „тайванизира“ страната и избягва всякакви преки асоциации с Китай.

Тайпе не подценява заплахата от атака на КНР. В доклад на министерството на отбраната, представен през септември 2021 г., министърът на отбраната Чиу Куп Чен предупреди, че китайската армия е в състояние да „парализира“ Тайван. Затова за модернизирането на отбраната на страната ще бъдат заделени допълнителни 9 милиарда долара през следващите 5 години.

„Новите оръжия трябва да бъдат с голям обсег, прецизни и мобилни, така че врагът да усети, че сме подготвени веднага щом изпрати своите войски“, обяви министърът.

Тайван няма желание да преминава под контрола на КНР и няма се даде без бой. Затова е редно да си зададем въпроса – доколко Пекин е склонен да предприеме рискована офанзива?

„Внимавай какво си пожелаваш“…

Ако опитът на САЩ във Виетнам и на СССР в Афганистан ни е научил на нещо, то това е, че военното надмощие не гарантира победа. Нещо повече – главоболията често започват след окупацията.

И все пак, нека не избързваме. Според специалиста по международна сигурност Ричард Фишър, който е сътрудник към американския мозъчен тръст Международен център за оценка и стратегия, Китай ще загуби поне 50 000 души при война. И то в оптималния случай – при бърза изненадваща атака след мобилизирането на хиляди кораби и самолети, без намесата на партньори на САЩ.

„Ако Китай не успее да изненада с нападението си, а САЩ и Япония успешно организират контраатака по море и въздух, Китай може да загуби 100 000 бойци“, отбелязва Фишър пред 19FortyFive.

Тези 100 000 бойци имат близки, роднини и приятели, които няма да приемат благосклонно саможертвата им и ще търсят отдушник на яростта и скръбта си. Подобна национална трагедия може да се окаже катализатор за мащабно разклащане на политическата сцена, нещо, което Си със сигурност не иска да предизвиква.

Потенциалното обединяване на Тайван чрез сила ще може да се осъществи по военен път. В случай на успех националният герой няма да е Си, а влиятелна фигура от армията.

„Генерал Х. – Обединителят на Китай.“ Винаги ще съществува възможността този национален герой (или група от герои) да поведе популистко движение, което да свали настоящия лидер.

Сред партийния елит на Китай няма консенсус по всички въпроси. Едно от големите разделения минава по линията дали Китай трябва да продължи мащабните си икономически проекти в чужди страни, или да фокусира по-голяма част от ресурсите си в страната. Си трябва да е напълно сигурен в победата, за да предприеме атака срещу Тайван, защото титаничен провал може да окуражи партийните лидери да се обединят и да го изхвърлят от властта.

Във всеки случай нападение срещу Тайван окончателно ще изтрие образа на Китай като миролюбива страна, която единствено иска да развива икономическите си връзки. Дори да не се притекат в помощ на Тайпе, САЩ и Европа ще потърсят по-тясно сближаване срещу агресора – като доброто старо време през Студената война.

За Си ще е по-удачно да премисли и да остави този „горещ картоф“ за следващото поколение. Тайван все още е твърде голям залък дори за могъщата паст на Поднебесната империя.

А още дори не сме обърнали внимание на „слонa в стаята“.

Чичо Сам, моят приятел

Готовността на Тайван да се защитава и тежките последици за Китай дори при победа са предизвикателства, на които Си трябва да посвети много години, за да разреши.

Но последното препятствие е непреодолимо.

САЩ ще се намесят, за да защитят Тайван в случай на китайска атака. Това обяви президентът Джо Байдън в началото на октомври. По-късно от Белия дом отбелязаха, че продължават да спазват „политиката за единен Китай“.

Но сякаш дори в този пасивен уточняващ коментар е скрито предизвикателство към КНР – Америка подчертава, че подкрепя съхраняването на статуквото.

Като част от него тя приема поддържането на близки неформални отношения с Тайван. От Джими Картър насам Щатите са снабдили Тайван с военно оборудване за милиарди долари. Само през 2020 г. Вашингтон продаде на Тайпе оръжия на стойност 5,1 милиарда долара.

Още при Доналд Тръмп Пентагонът обяви, че възприема Китай за основна екзистенциална заплаха. Ситуацията не се е изменила особено при Байдън. Мисията по спасяване на Тайван е мисия и на самите САЩ.

Тази мисия е споделяна и от държави като Австралия и Обединеното кралство, с които Америка сформира новия пакт AUKUS. Съюзът, който веднага получи подкрепата на Тайван, де факто се стреми да противодейства на агресивните действия на Китай в Южнокитайско море.

Ако КНР атакува Тайван, това без съмнение ще предизвика реакцията на САЩ. И ще ни очаква продължителна война между ядрени държави, която почти сигурно ще се разшири извън зоната на Тайванския пролив и в която вероятно ще загинат милиони. Защото нито Китай, нито САЩ могат да си позволят да загубят. Ако КНР се предаде, това ще е краят на режима. Ако Америка отстъпи, тогава ще се срути цялата съюзническа система, която САЩ упорито градят от средата на XX в. насам и на която се крепи американското геополитическо господство.

Светът продължава да стъпва на пръсти около Китай по въпроса за Тайван. Но има достатъчно основания да вярваме на Байдън, когато ни уверява, че Чичо Сам ще подкрепи Тайван в случай на атака. Нито да сме загрижени, че посещение на Нанси Пелоси в Тайпе ще предизвика „масирано възмезди“ от континентален Китай.

Край Китай има начертани „червени линии“, които комунистическата страна не бива да преминава, ако не иска да се изправи срещу най-могъщата армия на Земята и нейните съюзници.

Рутинните нахлувания на китайски бойни самолети в зоната за противовъздушна отбрана на Тайван не е предвестник на Трета световна война. То е демонстрация на безпомощност пред асиметричния баланс на силите. Тоест – пред фактите.

Дори китайски шамани да възродят Сун Дзъ, резултатът при конфликт ще бъде все така трагичен за КНР.

И Си Цзинпин много добре знае това.

---

* Сун Дзъ е китайски пълководец, стратег и мислител живял през IV-V век пр.н.е. Той е автор на прочутия трактат за военна стратегия „Изкуството на войната“.