Ирина Шушкова е една от хилядите украинки, чиито любими хора не се върнаха от боя. Днес тя написа "най-страшните думи в живота" си в социалните мрежи. Те бяха подети по цял свят.

Вижте ги:

"Сега ще напиша най-страшните думи в живота си. Ще пиша на руски, за последен път, защото го говорих само с тебе. Не мога да не пиша, искам целият свят да крещи какъв беше ти. И без тебе мога само едно - да пиша.

Седя до мъртвия си съпруг. Животът ми лежи до мене в затворен ковчег. Животът ми, който изтри сълзите ми и каза, че никога няма да си тръгне. Който ме галеше цяла нощ, когато ми беше лошо. Който се хвалеше с мене на всяка крачка. И аз се хвалех с тебе. И благодарях на Бога, че си такъв. Сякаш вече не съществувам.

Не познавам по-чист, по-мил и по-достоен Човек. Ти беше най-добрият във всичко. Не защото си мой. Така беше, всичко ти се получаваше. Навсякъде те ценяха.

Всичките ти думи звънят в ушите ми. Само ласкави, други ти никога не каза. Ако се появеше нещо хубаво у нас, веднага казваше с кого ще го споделим. Ако нещо се случеше, аз се държах само за тебе. Стигаше едно "зззая!", за да се изпъна мирно като струна.

Ти летеше от службата към къщи с джобове, пълни с шоколадови бонбони, за да не ми е тъжно. А всичко, което вземаше със себе си, винаги раздаваше, за да се похвалиш как готвя. Никога не си се страхувал от нищо, нито веднъж. Усмихваше се всеки ден, дори ако всичко беше лошо.

„Облечен съм топло и се храня добре“ - във всички случаи.

Правеше планове за година напред - как ще отидем при родителите си.

"Отказвал ли съм ти някога нещо?", отговаряше на всичките ми глупости. „Ще те полекувам и всичко ще бъде наред, все още имаме деца да раждаме“, „Каква работа? Главното е, да си здрава и щастлива“, „Искам такова малко момиченце за себе си “, казваше всеки ден.

И винаги помагаше, можех да поискам всичко.

"Ти командирша ли си?", шегуваше се с хитра усмивка. „По-лошо“, казах аз, „аз съм жената на командира“ и го целувах по носа.

Можех да ти разкажа неща, които хората никога не казват на никого и ти винаги ме разбираше.

Знаех колко непоносими ще бъдем на стари години („зззая, тиганът пак не е на мястото си“, „зззая, кой е пил кафе и не е взел капсулата?“), знаех какви очи ще имат децата ни. Мислех какво да ти подаря за първата ни годишнина от сватбата. А се наложи да избирам венец за гроба ти. В последния ни разговор каза, че пазиш моя сън. Сега аз ще пазя твоя до края на живота си.

Ти си офицер с такъв вътрешен кодекс на честта, за който тези кучки дори не биха могли да мечтаят. Ти си моето сърце! Ти си моята душа! Беше и ще бъдеш. Обичам те безкрайно и се гордея с тебе".

Проклинам тези фашисти заради тебе, мили, заради неродените ни деца, заради откраднатия живот, твоя и моя.

Седя до мъртвия си съпруг. Аз съм вдовица на 25. Нечовеците откраднаха живота ми. Шибаната Русия открадна живота ми.