Преди няколко месеца американската телевизионна мрежа HBO показа филм, озаглавен „Осло“, който разкрива случилото се зад кулисите на мирните споразумения в Осло през 1993 г. Това бе ключов исторически момент, тъй като представляваше първото пряко споразумение между правителството на Израел и Организацията за освобождение на Палестина за прекратяване на най-продължителния конфликт в света. Филмът проследява изключителните усилия на норвежкия дипломат Мона Юул и нейния съпруг Тере Рьод-Ларсен, социолог и директор на фондация Фафо. Двамата организираха  поредица от конфиденциални срещи в  селска къща в предградието на Осло между враждуващи страни като алтернатива на попадналите в задънена улица преговори, в които посредник беше Вашингтон.

Този филм беше показан няколко дни след постигнатото примирие на четвъртата поред война между Хамас и Израел. Днес живеем при подобни обстоятелства и наблюдавахме поредното издание на „на малките войни между голямата война“, но този път между движението „Ислямски джихад“ и Израел. Втората изненада е, че досегашният участник в тях – „Хамас“ - реши да се въздържи от военни действия, защитавайки мирната перспектива и изоставяйки джихадистите сами на бойното поле. При това, и тази война, както и предишната между Хамас и Израел, не е палестинско решение, а по-скоро чисто иранско . Как? Обществена тайна от задкулисието на палестинската, арабската, регионалната и световната политика е, че Иран използва Хамас и Ислямски джихад, както и другите си прокси милиции в Ирак, Ливан, Йемен и Сирия, за да постигне своите външнополитически цели, подобрявайки и преговорната си позиция по възобновяване на „ядрената сделка“ със Запада и решаването на други вътрешни кризи в странат. Този дневен ред е залегнал в основата на регионалното противопоставяне шиити-сунити, като лидери на двата блока са съответно Иран и Саудитска Арабия.

Хамас и Ислямски джихад в палестинската стратегия на Иран

Регионалната стратегия на Иран се основава на използването на въоръжените милиции за извършване на терористични операции срещу някои страни в региона, както и срещу европейски и западни интереси. Подобни полуприкрити действия целят да сплашат съответните държави с хаос и дестабилизация, с оглед прокарване на иранските интереси, без при това Техеран да бъде обвинен, че дирктно разпалва военни конфликти. Последното е важен елемент в иранската регионална стратегия, изкристализирал в резултат на унищожителната осемгодишната война с Ирак. Така се стигна до алтернативата, наложена от върховния лидер аятолах Хаменей по предложение  на Генерал Касем Сулеймани който беше убит в специална  операция  на на американската армия близо до летището Багдад .Този проект предвижда  формиране на въоръжени шиитски милиции в гореспоменатите страни. Иранците се ангажират също да осигурят финансова, логистична и военна подкрепа за сунитски въоръжени милиции, които се противопоставят на западния проект за установяване на демокрация и модернизиране на обществата в страните от Близкия изток. Именно формации като Хамас и Ислямски джихад, както и проиранските милиции в Ирак, извършват периодично военни акции, насочени срещу Израел, САЩ/ Запада, както и срещу местните власти.

Основният въпрос сега е: Ако мирът наистина беше постигнат след споразуменията от Осло, щяхме ли да сме свидетели на такива войни?

 Започвам с Осло, защото това е най-ясният ориентир в историята на конфликта и защото всеки мирен процес, където и да е и колкото и успешен да е, не може да задоволи цялостно претенциите на едната или другата страна. 

В тази връзка трябва да се отбележи, че Споразуменията от Осло не съдържаха ясни и окончателни решения на редица важни аспекти, като границите между двете страни в Йерусалим, съдбата на палестинските бежанци, бъдещето на израелските колонии, както и други въпроси на сигурността. Въпреки това, постигнатите договорености можеха да съставят основите, върху които да се надгражда в бъдеще. Направени бяха и някои окуражаващи конкретни стъпки, като взаимното признаване между Израел и Организацията за освобождение на Палестина през 1993 г., когато в Белия дом бе подписано съответно споразумение; Споразумението Газа-Йерихон от 1994 г.; срещата на върха в Казабланка, на която представители на израелския и арабския частен сектор от целия Близък изток обсъдиха перспективите за търговията и бизнеса; както и Израелско-йорданския мирен договор от 1994 г. За палестинците, тази възходяща тенденция можеше да означава и край на поредните отстъпки пред Израел.

И макар трезвият прочит на реалностите да не ни позволява да фантазираме за постигането на траен израелско-палестински мир като резултат от въпросните ограничени по значение стъпки, подобна позитивна обстановка със сигурност щеше да предотврати сегашната дълбока криза и съпътстващата я взаимна поляризация, обричащи на неуспех всяко усилие за мирни решения. Несъмнено, позитивният заряд на Споразуменията от Осло и последващите стъпки в тази посока биха гарантирали по-добро бъдеще за палестинската държава и за палестинския народ. Той би позволил реализирането на съвместни икономически проекти между палестинския и израелския частен сектор в областта на енергетиката, цимента, електричеството и комуникациите и други сектори.

Палестинците и пропуснатите възможности 

Що се отнася конкретно до палестинската страна, реконструкцията на палестинските територии трябваше да бъде предприета от международно уважавани палестински икономисти и бизнесмени, работещи рамо до рамо със Световната банка и ползващи се с финансова подкрепа от западни донори. За тази цел потенциалните страни донори се срещнаха в края на 1993 г. и се ангажираха да предоставят големи суми пари за възстановяването на палестинската държава. Създаден бе и "Палестинският икономически съвет за развитие и възстановяване (PECDAR)", който трябваше да наблюдава икономиката на палестинска автономия. Това обаче не се хареса на  покойния лидер Ясер Арафат, който се уплаши от съществуването на независима и могъща организация като "PECDAR", защото тя представляваше потенциална заплаха за собствената му власт и икономическата и финансова свобода да разполага лично с тези задачи.

Много наблюдатели смятат, че неуспехът да се постигне трайно мирно споразумение, въпреки американските и европейските усилия, както и инициативата на Саудитска Арабия, се дължи на факта, че Арафат играеше по свирката на арабските режими, които експлоатираха палестинската кауза и създадоха собствени  екстремистки организации, свързани с нейния политически дневен ред. Например Саддам Хюсеин основа Арабско освободителен  фронт, Хафез ал Асад  - Народния фронт за палестинска борба,  Народен фронт за освобождение на Палестина, Демократичният фронт за освобождение на Палестина, а Кадафи, и впоследствие Иран пое управлението и спонсорството на Народния фронт за освобождение на Палестина – Генерално командване. Саддам не се задоволи с това, а дори сформира военна бригада от палестински бежанци в Ирак, която използва в кампании за репресии срещу опонентите си и за политически убийства в чужбина.

Арафат – играчка в ръцете на палестинската улица и арабските диктатори

Проблемът на Арафат е неговото подчинение на желанията и чувствата на палестинската и арабската улица, която беше подложена на дълбок и дълъг процес на промиване на мозъци срещу всеки мирен проект, считайки го за предателство и капитулация. Авторитарните арабски режими осуетиха всички посредничества и мирни проекти. Това се случи и в Кемп Дейвид, в който палестинците получиха 90 процента от земите, които поискаха, но се придържаха към останалите десет. Сега за палестинците остават 20% от тези 90%, върху които биха създали своята независима държава.

 Световната банка се опитваше да тласне палестинците към изграждането на модерна икономика в западен стил - конкурентни пазари, прозрачни и отговорни публични органи и силни правни и финансови институции, защитени от корупцията, непотизма и лошото управление. Случи се обратното - от създаването си икономиката на Палестинската автономия се управлява като семейно предприятие, монополите са непоклатими, а обществените средства често се ползват в личен интерес. Вместо да се инвестират в инфраструктура и средствата за производство, за да тласнат напред икономиката, даренията се разходват хищнически, което превръща икономическите отношения в заложник на външното финансиране.

Пропилените възможности в резултат на отклоняването от курса начертан със Споразуменията от Осло не се ограничават до икономическия аспект, въпреки че - според мене – той е най-важният аспект. Ако икономическите условия се бяха подобрили и това бе гарантирало достоен живот за палестинците, нещата щяха да изглеждат коренно различни днес. Но дори и в сферата на сигурността, ако споразуменията от Осло бяха приложени в действителността, щяхме да сме свидетели на „съвместни патрули“, включващи израелски войници и палестинска полиция. А това на свой ред щеше да допринесе за предотвратяване актове на насилие и засилването на  екстремисткия тероризъм със съпътстващите жертви на хиляди животи и материални щети, които сложиха край на мирния процес.

Трагичната съдба и изгубеното поколение 

Сложена бе точка и на процеса от Осло. Недоверието трайно се настани в отношенията между двете враждуващи страни: израелците се питаха дали Арафат и ООП наистина възнамеряват да сложат оръжие; палестинците пък видяха в разширяването на израелските колонии и изграждането на пътни препятствия между палестински градове опит за създаване на откъснати един от друг палестински кантони, с което да се направи невъзможна всякаква възможност за жизнеспособна бъдеща палестинска държава. Всичко това доведе до създаването на постоянна атмосфера на кризи и намаляващи очаквания.

От друга страна, ако споразумението от Осло беше успяло, то със сигурност щеше да е прелюдия към много други споразумения. Например, ако държавникът, подписал следващото мирно споразумение през 1993 г. – Ицхак Рабин, не бе убит от израелски екстремист две години по-късно, може би днес целият Близък изток щеше да има друг вид. Защото според редица анализатори миротворческата дейност на Рабин, довела до нормализация на отношенията с Йордания, е можела да спести и на Сирия кървавата баня, в която тази страна живее повече от десет години, да спре явната иранска намеса в региона и да промени баланса на силите в региона.

Израел – част от решението, но и от проблема

Разбира се, палестинците в Израел са подложени на дискриминация в различни сфери на живота. Предешното израелско правителството на Нефтали  Бенет  призна този факт, поради което отпусна над милиард долара за проекти в арабските градове, създавайки възможности за работа за палестинците, подобрявайки инфраструктурата и изграждайки жилищни комплекси за младежи. Според проучване на общественото мнение, проведено от палестински център, над 75% от палестинците в Израел се гордеят с израелското си гражданство и заявяват, че техните условия на живот и човешки права са много по-добри от тези на палестинците под управлението на Хамас и на палестинската автономия с център Рамала.

През последното десетилетие обаче сме свидетели на засилване нетолерантността спрямо палестинците сред израелската „улица“. Според проучване на американския изследователски център Pew от 2016 г., 48% от израелците са съгласни арабите да бъдат прогонени от Израел. Това мнение се ползва с най-голяма подкрепа сред ортодоксалните евреи (71%) и сред групата на религиозните евреи (59%). Тези позиции бяха отчетени с приемането от правителството на Бенямин Нетаняху на Закона за еврейската държава от 2018 г. - квази-конституционна процедура, която превръща 1,2 милиона палестинци в Израел в граждани втора категория. Увеличи се и броят на израелските селища върху палестински територии - през последните 12 години броят на израелските заселници е нараснал от 490 000 заселници до над 700 000 души.

Събитията във филма на HBO завършват със сцената на прочутото ръкостискане между председателя на Организацията за освобождение на Палестина Ясер Арафат и израелския премиер Ицхак Рабин пред американския президент Бил Клинтън на моравата на Белия дом, сякаш създателите на филма казват: Вижте това: мирът е възможен!