Руската рубла приключи 2014 г. в много лоша форма. Не толкова трагично, колкото украинската гривня или венецуелския боливар, но доста зле. През по-голямата част от 2014 г. Русия се изправяше срещу все по-затягащи се икономически санкции. Те подготвиха сцената за това, което щеше да се случи към края на годината: колапсът на цените на петрола и съобщението от 10 ноември, че ще бъде въведен плаващ курс на рублата. Когато тези три съставки се комбинираха, се получи перфектната буря.

В тази буря рублата падна като камък. Освен, че руснаците станаха свидетели на стопяването на покупателната способност на парите си, те видяха и как волатилността на валутата експлодира, отразявайки нарастващата несигурност на нейния курс. Нещата не изглеждат добре. Но някои неща могат да се изяснят, ако направим аналогия с индонезийската финансова криза от 1997-98 г.

На 14 август 1997 г., скоро след като на 2 юли тайландският бат се беше сринал, Индонезия въведе плаващ курс на рупията. Това накара Стенли Фишер, зам.-управляващият директор на Международния валутен фонд (МВФ), да прокламира, че "ръководството на МВФ приветства навременното решение на индонезийските власти. Въвеждането на плаващ курс на рупията в комбинация с индонезийските силни макрикономически данни, подкрепени от благоразумните фискална и монетарна политики, ще позволи на нейната икономика да продължи своето впечатляващо представяне от последните години."

Противно на очакванията на МВФ рупията не плуваше в спокойни води. Тя пропадна от 2700 за долар от момента на освобождаване на курса до 16 000 рупии за щатски долар през 1998 г. Индонезия беше засмукана от водовъртежа на Азиатската криза.

Към края на януари 1998 г. президентът Сухарто осъзна, че лекарството на МВФ не работи и потърси второ мнение. През февруари бях поканен да дам това мнение и започнах работа (pro bono, както обикновено) като специален съветник на Сухарто. Въпреки, че нямах впечатления от работата на кабинета, аз имах конкретни предложения. След обичайния разговор в частната резиденция на президента, аз предложих като противоотрова ортодоксален валутен борд, при който рупията да бъде неограничено конвертируема към щатския долар при определен разменен курс. В деня, в който новината излезе в публичното пространство, рупията поскъпна с 28% спрямо щатския долар. Това развитие изглежда разгневи американското правителство и МВФ.

Започнаха безмилостни атаки срещу идеята за валутен борд и моята личност. Американският президент Бил Клинтън и управляващият директор на МВФ Мишел Камдесю категорично заявиха на Сухарто, че трябва да изостави идеята за валутен борд или да забрави чуждестранна помощ за 43 млрд. долара. Но той знаеше, че дните му като президент са преброени, ако не стабилизира курса на рупията.
Икономистите също се качиха на влакчето. Всички възможни полуистини и откровени лъжи бяха хвърлени срещу идеята за валутен борд.

Според мен, тези често повтаряни скалъпени истории бяха отвяни от пълната подкрепа за индонезийския валутен борд, изказана от четирима нобелови лауреати по икономика: Гари Бекер, Милтън Фридман, Мъртън Милър и Робърт Мъндел.

Защо се вдигна толкова шум около индонезийския валутен борд? Мъртън Милър веднага рабзра голямата игра. Както той ми писа, когато с г-жа Ханке отдъхвахме в хотел Шангри-Ла в Джакарта, противопоставянето на клинтъновата администрация на валутния борд не е защото "няма да работи, а защото ако проработи, това ще гарантира поста на Сухарто". Подобен аргумент беше изказан и от бившия премиер на Австралия Пол Кийтинг: "Финансовото министерство на САЩ съсем съзнателно използва икономическия колапс като мотив да извади на дневен ред свалянето на Сухарто."

Бившият държавен секретар Лорънс Игълбъргър също излезе с подобна диагноза: "За нас е добър ход да подкрепяме МВФ, доколкото той помага за отстраняването (на Сухарто). Друг е въпросът доколко това трябваше да се случи по този начин. Не казвам, че г-н Сухарто трябваше да остане, но щеше да е добре да беше подал оставка по други причини, а не защото МВФ го е накарало да стори това." Тези твърдения не биха били неуместни и за Мишел Камдесю. На събитието за оттеглянето му от ръководната позиция той гордо прокламира: "Ние създадохме такива условия, които накараха президента Сухарто да напусне поста си."

За да бъде свален от поста Сухарто, бяха нужни две заблуди. Първата включваше изковаването на позиция на открита враждебност на МВФ към валутния борд. Тази заблуда целеше да убеди Сухарто, че той действа еретично, и че ако продължи, това ще му струва скъпо. Враждебността на МВФ изискваше бързо движение кръгом: само година преди трусовете в Индонезия, България (където бях съветник на президента Петър Стоянов) беше въвела валутен борд на 1 юли 1997 г. с ентусиазираната подкрепа на МВФ, а Босна и Херцеговина (където консултирах правителството за въвеждане на валутен борд), на 11 август 1997 г. беше последвала този курс при условията на Дейтънското мирно споразумение и с подкрепата на МВФ.

Скоро след като Сухарто се оттегли, лъсна заблудата на МВФ за валутния борд в Индонезия. На 28 август 1998 г. Мишел Камдесю обяви, че МВФ ще даде зелена светлина на Русия, ако тя реши да въведе валутен борд. Това беше последвано на 16 януари 1999 г. от малко известна среща в офиса на Камдесю в централата на МВФ във Вашингтон. Сред присъстващите са били най-високопоставените бразилци в МВФ - финансовият министър на страната Педро Малан и директорът по монетарна политика на централната банка Франсиско Лопес. На тази среща Камдесю е предложил Бразилия да въведе валутен борд.

Втората голяма заблуда включваше широко разпространяваната история, в която се намекваше, че аз съм предложил да се въведе надценен курс на рупията, така че Сухарто и неговите приятелчета да опоскат резервите на централната банка. Този сценарий "Вземи парите и бягай!" беше стожерът на кампанията на клинтъновата администрация срещу Сухарто. Целта му беше да потвърди подлите намерения на Сухарто и да стартира международна политическа подкрепа срещу идеята за валутния борд и за премахването на Сухарто.

Историята за надценения курс беше имплантирана от "Уолстрийт джърнъл" на 10 февруари 1998 г. Вестникът написа, че Питър Гонта (б.р., известен индонезийски бизнесмен), ме е привикал в Джакарта, и че аз съм подготвил работен документ за правителството, в който препоръчвам курс от 5500 рупии за долар.

Това беше новина за мен. Нито бях виждал, нито познавах Питър Гонта, нито бях готвил каквито и да е доклади, камо ли предлагал разменен курс за рупията.

Аз веднага се опитах да коригирам тази изфабрикувана новина. Беше труден, бавен и определено незадоволителен процес. Въпреки, че "Уолстрийт джърнъл" неохотно публикува половинчато извинение на 14 февруари, вредата вече беше сторена.

Оригиналната изфабрикувана статия на "Уолстрийт джърнъл" (или неин вариант) беше буквално преписана от всяко голямо списание или вестник в света, и продължава да циркулира и до днес, дори и в т.нар. учебници и научни издания. Например, в своите публикувани през 2000 г. мемоари "От Третия свят до Първия: Историята на Сингапур 1965-2000 г.", Лий Куан Ю твърди, че в началото на февруари 1998 г. Бамбанг, синът на президента, довел Стив Ханке, професор по икономика от университета Джон Хопкинс, да се срещне със Сухарто и да го посъветва, че единственият начин за справяне със спада на курса на рупията е въвеждане на валутен борд. Това ме изненада, защото никога не съм се срещал с Бамбанг Сухарто. Но не само политиците рядко проверяват истината на техните твърдения. В издадената през 2003 г. "Индонезийски съдби" Теодор Френд не само пише неправилно името ми, но и продължава с това, че аз съм посъветвал Сухарто да върже валутата при курс от 5000 рупии за долар.

Изясняването на ситуацията беше допълнително усложнено и от официалните майстори на заблудата в МВФ. Те бяха заети като малки пчелички да пренаписват монетарната история, за да покрият грешките на МВФ, а Индонезия е един от най-големите му провали. Затова през 2001 г. МВФ издаде 139-страничен доклад, озаглавен "Индонезия: Анатомията на банковата криза: Две години на опасен живот 1997-99". В него авторите включват политически коректна версия на епизода с валутния борд, твърдейки освен всичко друго, че съм съветвал президента Сухарто да фиксира курс на рупията от 5000 за долар. Този псевдонаучен труд, който включва 115 бележки под линия, никъде не успява да открие източник за това твърдение, просто защото това няма как да бъде направено. Тази официална версия на събитията на МВФ също така забележително успява да избегне цитирането на каквито и да е мои публикации или интервюта за опита ми в Индонезия.

Този епизод и неговите манипулации не са рядко срещани в политическия свят. Но е полезно след като времето е минало, а събитията са се случили, да подредим фактите, за да разберем ситуацията тогава и сега. Други държави в момента ядят колая на подобни манипулации. Нека се надяваме, че те, както и останалите от нас, няма по-късно да се налага да плащат прескъпо за такива грешки и гафове. Впрочем, историята трябва да бъде отрезвяващ урок.

Ако Русия иска да избегне по-нататъшна бъркотия с рублата, последващо обедняване на своите граждани и потенциални политически катаклизми, тя трябва здраво да закрепи рублата за долара. Това е нещото, което правят големите петролни държави от Персийския залив, и то съвсем основателно.

 

Стив Ханке, известен като "бащата на българския валутен борд", е професор по приложна икономика в университета "Джон Хопкинс", САЩ. Този текст е публикуван в броя на сп. GlobeAsia за февруари 2015 г., като е предоставен и на Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.