Характерно у нас е, че корупцията живее най-добре по високите етажи на властта. Взряни в тези етажи небрежно пропускаме как корупционните благинки достигат до тях. И така неволно забравяме, че по-долните етажи от лица на държавни постове и чиновници усърдно трупат и отчисляват нагоре.

От 2018 г. насам близо 20 категории лица са оставени на корупционен самотек – централната комисия КПКОНПИ няма правомощия да се занимае с тях. Не че ако имаше, нещо би се променило. У нас законите са най-силни, когато биват разписвани и приемани. За правоприлагането обаче трябват управленска воля и хора. А хората масово качват по върховете негодни да упражняват властта, съответно и да прилагат закона, в обществен интерес.

Малките незабележими КОНПИ-та

Според пар. 2, ал. 5 от Допълнителните разпоредби на действащия ЗПКОНПИ три от административните форми за борба с корупцията са пряко правомощие на съответния инспекторат или комисия от служители. Така проверката на декларациите за несъвместимост, налично имущество и интереси, както и производството по установяване на конфликт на интереси се извършват от съответния инспекторат или от комисия от служители, а за кметовете на кметства - от постоянна комисия на съответния общински съвет.

За да онагледим кои категории лица са изпуснати от централизиран контрол ще изброим за пример някои от тях: служителите от администрацията на президента, Народното събрание, министерствата, Висшия съдебен съвет, администрацията на общините.

Проблем ли е децентрализацията

Регистрите с декларираните обстоятелства на изброените кагегории задължените лица следва да бъдат публични. Тоест поставен е знак за равенство между това, което може да разбере обществото от централизираната КПКОНПИ и местните комисии. Член 4, ал. 2, т. 5 от Наредбата за прилагане на пар. 2 от ДР на ЗПКОНПИ изрично въвежда задължение за публичност, освен на декларациите, и списък на лицата, които не са подали декларации в срок. При проверка на сайтовете на задължените администрации обаче се открива следното:

за администрацията на президента няма налична информация като не става ясно има или не нарушения;

за администрацията на Столичния общински съвет – изобщо липсва такава информация;

липсва информация и за Община Пловдив.

Така на практика излиза, че тази част от закона не се прилага. 

На преценката на съответното ведомство е оставено дали и как да организира работата на своите вътрешноведомствени комисии в изпълнение на чл. 10 от Наредбата. Оттук вече от самоуправление се преминава към своеволие. Местните администрации решават кое  да е видимо за работата на комисиите, както и какви лица да попълнят състава им.

Така например Община Сунгурларе изобщо не спазва нищо от закона или това е практически неустановимо – нито регистър се открива на сайта ѝ, нито доклад, нито правила. Община Аврен също е обявила независимост от българското законодателство по темата.

Дори обаче при управленско желание да бъде прилаган ЗПКОНПИ и подзаконовите актове относно проверките и налагането на административните наказания, възникват редица трудности. Причината за това е, че самото прилагане е сложно, включва множество фактически и правни действия, като цялата дейност се извършва от съответната местна комисия. Трудно можем да си представим, че в населените места, в които рядко може да се намери юрист и архитект, общината ще успее да събере набор от лица, които качествено да изпълнят това производство - пример за това са редица малки общини.

В заключение

В условията на парламентарни избори и местни такива в рамките на няколко месеца темата е извън публичния дебат. Така корупцията си остава в обществения разговор единствено като проблем по високите етажи на властта, а на по ниските няма проблем да бъде местна традиция и дори обичай.

Институт за пазарна икономика