Дълго се колебах да пиша ли това. Вътрешният ми глас викаше: Недей. Не се препирай. Но един верблюд се появи в съня ми и настоя: Напиши, напиши. 
Послушах верблюда. 
Тия дни се оказа, че съм обидил Северозапада. Не американския, а българския. Един негов писател, който е издал роман на местния диалект, и част от читателите му здраво ме напопържиха. Като ислямски радикали пред карикатура на Мохамед. 
Разгневих ги, защото разкритикувах опита на въпросния писател да иронизира кампанията Je suis Charlie в Европа. Той твърдеше, че у хората у неговия край тя буди насмешка, защото те теглят къде ти по-тежко тегло, от което Шарли-тата хабер си нямат. 
Излязох безродник, отнесен интелектуалец, който се изказва неподготвен за неща, които не познава. 
Да си северозападен писател след Йордан Радичков се иска доста кураж. Пожелавам успех на всички, които се упражняват в тази област - на местен диалект и на литературен български.
Защо послушах верблюда? Не за да отговарям на северозападните попържни. А защото в тях още по-силно се проявиха няколко общобългарски черти, заради които написах първите си бележки.
1. Мания за изключителност. "Само който е минавал оттам, ще разбере напълно за какво става дума. Северозападният човек е различен антропологичен вид", ми писа една недоволна читателка. 
Познавам този край отдавна и отблизо. Там срещнах съпругата ми. И с местни хора съм изпил сигурно една цистерна вино и ракия. Един от добрите ми приятели е северозападен. 
Не съм антрополог, но някаква драматична разлика с останалите българи до днес не съм открил. Освен че този край наистина е от десетилетия много беден и забравен от властта. Естествено иска да бъде забелязан. Да му бъде отделено заслуженото внимание. В това си справедливо желание някои негови чеда необосновано според мене се обявяват за различен и дискриминиран вид. 
Същата е общобългарската мания за уникалност - ние сме най-умни, и най-красиви, и най-добри, но има световна конспирация срещу нас. Между другото, върху такива митове паразитират политически мошеници като Волен Сидеров и Красимир Каракачанов, но това е друга тема.
2. Самосъжаление. Моето тегло е най-тежко. Какво знаете вие? След като никой не ми съчувства и аз няма да съчувствам на никого. Нагло е да ми искате солидарност. 
Да, да се живее в българския Северозапад е тежко. Но далече не е най-тежко на света, нито на Балканите дори. Българинът често губи реална мярка за нещата. 
В такива моменти винаги си спомням градското гробище на Порт-о-пренс в края на януари 2010 година. Не мога да забравя табелата на входа: "Всички места са заети". И меката земя под нея, върху която стъпих. На една педя под мене имаше няколостотин погребани с багер трупове на смазани от земетресението хора. А наоколо се търкаляха дрипа от рокля и човешка бедрена кост. За няколко минути трусът беше убил 240 000 души. В най-бедната държава в Северното полукълбо. За десет дни командировка говорих със стотици местни хора. Нито един не ми се оплака. 
Нито един не ми се оплака миналата година в Западна Африка, където живеят по малко от долар на ден, мрат като мухи от глад и освен глад имат бежанци от война (в Мали), Ал Кайда на Север, Боко харам на юг, денга, малария, жълта треска, СПИН. Еболата още не ги беше подбрала. Пак не намерих един да се оплаче. Да каже, че светът е против него. 
3. Безхаберност. За жертвите еди-къде си никой не пише je suis еди-кой си. Само за тези френски журналисти. А къде беше Франция, когато убиваха българи? 
Светът не написа Je suis Charlie, защото убиха карикатуристите от едноименния седмичник. Всеки ден по земото кълбо убиват хиляди хора и никой не пише за тях лозунги. За френските карикатуристи написаха, защото терористите ги убиха заради куража и упоритоста им в отстояването на една от основните демократични свободи. Тук солидарността не е просто с жертвите, а с жертвата заради идея. И ако това буди у някого скептична усмивка, този някой наистина има сериозен проблем. И този проблем не е северозападен. Той е на друго ниво.
Срещу редакцията на "Шарли ебдо" се водеха съдебни дела. Няколко души от нея бяха от години с полицейска охрана заради заплахи за живота им. Светът се отъждестви с тях, защото рискуваха живота си за това, в което вярваха, заради твърдостта и смелостта им, а не просто за това че са ги убили. Ако те убият, не ставаш автоматично мъченик. Ако беше така, иконостасите щяха да преливат от жертви на автомобилни катастрофи. Въпросът е заради какво те убиват. 
Оказа се, че в случая на "Шарли" то предизвиква някои северозападни български усмивки. За тях съм съгласен, че са антропологично уникални. Но не в географско, а в културно и в социално отношение. Северозападът, суматохата, верблюдите и януари тук нямат нищо общо.

Б.ред. А ето и реакцията, на която Веселин Желев, подтикнат от верблюда, отговаря:

Те тука те един убавец се проба да си праи гаргара с Торлака. Понеже он не а млого диалогичен, коги си е наумил нещо, те отговоро му у неколко изреченеа: https://www.facebook.com/severozapadenroman/posts/793770664005749