Нощта е студена, пътят е дълъг, а ужасът дебне зад всеки завой – пригответе се за майсторския роман на Кристофър Голдън „Път от кости“, препоръчан от самия Стивън Кинг.
Американският бестселър, надигащ духовете от реалната история на Колимската магистрала, излезе на български с логото на „Кръг“ в превода на Мариана Христова и със корица от Стоян Атанасов (Kontur Creative).
Феликс Тигланд е телевизионен продуцент на документални риалитита, който цял живот чака своя голям удар. Когато научава призрачната история, витаеща около строежа на Колимската магистрала – 2000-километров път, разсичащ Сибир – вижда огромен потенциал. Заедно със своя добър приятел и оператор Прентис поема към регион, където средните минимални температури са - 40 градуса, а жителите нямат нищо общо със зрителите на американски тв формати...
„Смесица от хорър и трилър, която ще ужаси дори преситени в жанра читатели“ – пише в рецензия за романа в „Буклист“, а „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“ добавя: „Голдън проследява сърцето на терора... Шамани и духове, немъртви и диваци, създанията на Колимската магистрала и невъобразимият ужас на историята ѝ гарантира приковаващо четене“.
Но никой не може да каже повече от Краля на ужаса Стивън Кинг, който заявява за „Път от кости“:
„Напрегнат роман, който ще ви отведе на място, където никога не сте били, и на пътуване, което ще ви ужаси. Влюбих се в тази книга”.
Представяме ви откъс:
На бензиностанцията нямаше табела, но тя и не бе нужна на никого, който минаваше оттук. Три ръждясали помпи бяха наредени до телена ограда, зад която се издигаха четири масивни резервоара с бензин. На друго място тези резервоари щяха да се намират под земята, но собственикът на тази остаряла бензиностанция на края на света беше решил да не ги заравя под замръзналата почва.
Намръщен, Тиг спря до помпата и погледна към четвъртитата малка сграда, която някога сигурно е била офисът на касиера. Приличаше повече на бомбоубежище, цял век след войната, за която го бяха построили. Някой беше нарисувал със спрей няколко кирилски букви, които накараха Тиг да премисли предположението си, че бензиностанцията няма име. Може би пишеше „бензиностанция“ или „само в брой“, или „биологическа опасност“. Можеше да е какво ли не, но за някого бе означавало нещо.
Тиг паркира. Двигателят зацъка и забоботи. Прентис приличаше на заспал, но хъркането на този човек наподобяваше побесняло гризли в гърлото му, а точно сега изглеждаше прекалено спокоен. Правеше се на заспал.
– Престани с глупостите – каза Тиг. – Отиди и вземи водача. И виж дали трябва сами да си напълним бензин.
Прентис отвори очи и направи жална физиономия.
– Там навън е ужасно студено.
– Аз трябва да внимавам да не угасне двигателят. А и двамата знаем, че трябва да се изпикаеш. Винаги трябва да се изпикаеш.
Прентис въздъхна тежко и отвори вратата си. Студът нахлу в джипа, внезапен и брутален.
– Знаеш, че не обичам непознати хора, Тиг. Затова ти си режисьорът, а аз човекът зад камерата. Ти и без това искаше да застана на волана, така че сядам. Ти можеш да поемеш срещите с хората.
Без да чака отговор, Прентис слезе от джипа и затвори вратата след себе си. Тръгна напред и заобиколи пред двата фара. Леденият въздух оформи силуета му в странна светлина. Беше заговорил с типичния си навъсен хумор, но Тиг знаеше, че е сериозен. Имаше някои хватки да си добър приятел, главните сред които бяха лоялността, общата философия и жертвоготовността, но Тиг беше разбрал, че най-ценната черта у един приятел е да знае кога да говори и кога да мълчи. Често се проваляше в това отношение, но се опитваше да се научи, и това все пак беше нещо.
Тиг подаде малко газ на двигателя, чу го как изрева, слезе и остави Прентис да се покатери тежко зад волана.
Приятелят му се усмихна шеговито.
– Ако имат снаксове, вземи нещо.
Тиг гръмко се разсмя.
– Погледни това място! Сякаш апокалипсисът на зомбитата е дошъл и отминал. Съмнявам се, че имат от твоите любими люти чийтоси.
– Ще се радвам, ако имат нещо, което поне да прилича на тях. На харизан кон зъбите не се гледат.
Тиг хукна към бункера и погледна намръщено към графитите със спрей. Единственият прозорец беше потъмнял от, както изглеждаше, десетилетна мръсотия. Някой беше надраскал с пръст думата „ОТВОРЕНО“ на английски и Тиг се запита дали не са го направили заради него.
Мина през вратата и влезе в облак парлив цигарен пушек. Повечето крушки на тавана бяха изгорели, но на светлината на четирите, които работеха, успя да види двама души в минаващата за стая квадратна кутийка. Набита жена с вълнен панталон и дебел лекьосан пуловер се беше отпусната на стол с дамаска от червен плюш и галеше лъскавата козина на руски шпаньол. Животното насочи нос в посока на Тиг и погледна настрана, елегантно и високомерно като принц, прогонен от двореца си и заточен да живее сред простолюдието.
Жената погледна към Тиг, вдигна вежда, дръпна от вонящата си турска цигара и се обърна към човека до себе си.
– Това сигурно е твоят американец – каза тя на калпавия си английски и се подсмихна, сякаш като говореше езика на Тиг, изразяваше презрението си, сякаш знаеше, че той не може да ù отвърне със същото, и искаше да му го напомни. Права беше.
Мъжът, към когото се беше обърнала, седеше на столче зад малък тезгях, превит под тежестта на касов регистър. На рафт зад него бяха наредени цял куп пликчета с чипс и други снаксове, но спокойно можеше да са със сушена риба или начос – Тиг нямаше откъде да разбере. Наблизо не се виждаше нито едно пликче чийтос. На най-долния рафт бяха наредени кутии кока-кола. Прентис щеше да се зарадва.
– Закъснявате, господин Тигланд – каза мъжът зад тезгяха.
– Това е още една причина да ми трябва водач. Предполагам, че вие сте Каскил?
Водачът наклони глава, сякаш се покланяше, смъкна се от столчето и излезе иззад тезгяха. Тиг си беше общувал с него по имейл и веднъж по зуум, но сега, когато го видя на живо, той му се стори толкова не намясто тук, че беше чак дразнещо. Дебелите ботуши от кожа на северен елен на Каскил бяха стари и изтъркани, очевидно многогодишни, но тежкият му пуловер беше чист, нов и яркочервен. И панталонът му изглеждаше нов, а когато посегна към палтото и дългия си черен шал, те също изглеждаха не само чисто нови, но и изискани. На магистралата „Колима“ нямаше нито бутици, нито универсални магазини, но Каскил се обличаше като човек с пари и вкус. Висок и строен, той беше подстригал косата и мустаците си така, че приличаше на холивудски актьор от 1940-те… или поне щеше да прилича, ако не беше черният паяк, татуиран на врата му. Главата сочеше надолу. Тиг знаеше, че татуировката означава нещо – може би нещо престъпно или дори свързано със затвора.
Каскил забеляза накъде гледа.
– Въпроси ли имате?
– Ще имам много въпроси, но не и този, за който си мислите.
Водачът кимна.
– Ще се разбираме много добре – каза и посочи към вратата. – Сигурно ви трябва бензин.
– И тоалетната – допълни Тиг. – И нещо за хапване за моя оператор.
Каскил даде инструкции на едрата жена на език, който не беше руски – якутски, предположи Тиг, – взе турската цигара от пръстите ù и я сложи между устните си. Дръпна дълбоко, върна цигарата на жената, а тя стана, целуна го по бузата и отиде да вземе снаксове иззад тезгяха.
Тиг примигна учуден.
Каскил се усмихна.
– Баба ми. – Закопча си палтото, уви шала около врата си и покри паяка. – Хайде. Аз ще ви сипя бензин и ще ви покажа как да намерите тоалетната. А после ще ви заведа до най-студеното място на земята.
Още по темата
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни