Статията на едно от най-знаковите имена в българската социология проф. Георги Фотев е написана специално за Клуб Z. Публикуваме я в навечерието на важната дата 4 февруари, която през 1997 г. се превърна в символ на политическия консенсус. Текстът на проф. Фотев ни припомня обаче че и 25 години след началото на промените през 1989 г. българското общество трудно се разделя с комунистическото си минало.  Това е текст за мутациите на комунизма, за опасностите от "реабилитацията" на близкото минало и за нуждата от интелектуална честност.

 

Викат ми от Сеир: вардачо, кое  време е през нощта? вардачо, кое време е?
Вардачът отговаря: наближава утро, но е още нощ. Ако настойчиво питате, обърнете се и дойдете
Исаия, 21, 11-12
 
Не вървят добре работите в света. Има помрачаващи събития. Няма  нужда от посочването им. Всички знаят за какво става дума. След епохалната катастрофа на тоталитарно-комунистическата система демократичното човечество и по-специално европейското човечество се изпълниха с нови надежди за по-добър свят. Изглеждаше, че е настъпила революция на надеждите. Общественото развитие обаче не е линеен процес. Това казва високата социологическа теория, но между нея и всекидневното съзнание на хората има разрив. Високите ценности на европейското човечество са всекидневна грижа. Забравата на миналото е необходима, защото съвременният човек и обществото не могат да живеят в миналото, но тя е опасна, защото е приспивна. Голямата (историческата) задача е освобождаването от призраците на миналото, освобождаване решително и радикално. Българското общество не се справя добре с тоталитарно-комунистическото минало или това става тревожно бавно.        
 
Датата 10 ноември 1989 година се превърна в мистериозен код на това, което наричам имплозия, а много други обозначават като колапс на тоталитарно-комунистическия режим в България. Имплозията е продължителен процес на вътрешно омаломощаване. “Имунната  система” на тоталитарния режим отслабва по неспасяем начин. Събитието на 10 ноември е отчаян опит да се противостои на имплозията*. Всички (от членовете на ЦК, останалата висша номенклатура и цялата Партия до редовите труженици на социализма) бяха изненадани от случилото се на тази дата с изключение на малка група заговорници от най-близкото обкръжение на несменяемия повече от три десетилетия, както го наричаха, “пръв партиен и държавен ръководител” Тодор Живков. Нещата са още по-драматични като се има предвид какво се случваше в по-рано монолитния социалистически лагер: падането на Берлинската стена и т. н. За една част от народа, изненадващото събитие беше знак за края на комунистическия режим изобщо. Друга  част смяташе, че се слага началото на демократичен социализъм, тоест на социализъм с човешки образ (едно прекрояване на компрометиралата се утопията). Трета част изпитваше тежки съмнения и тревоги, които се превръщаха в страх пред внезапно връхлетяла ги катастрофа. Типологизацията може да  бъде продължена. Значителна част от населението или не разбираше какво става, или не се интересуваше от политическите и обществените работи. Много хора бяха свикнали да живеят в конформистки ключ.
 
Българското общество като цяло не беше подготвено за незабавен и радикален поврат. Естествено, няма общество, което да е напълно подготвено за подобна безпрецедентна промяна и по тази причина във всички случаи има компликации. Трансформацията  не би могла да е безболезнена и линейна. Има “хиляда” причини за въпросната неподготвеност на българското национално общество. То излизаше от дългата нощ на комунизма, както се казва една моя книга.
 
Върхушката на Българската комунистическа партия и цялата партийна номенклатура с ленинска маневреност (“крачка назад, две напред”) изигра своето историческо танго. БКП се преименува безпроблемно в Българска социалистическа партия, отказа се от марксизма-ленинизма като своя идеология и възприе някаква мъглява социалистическа кауза. Бяха  признати “някои извращения при строителството на социализма”, но те се свързваха с авторитарния режим на Тодор Живков. Това е голяма историческа измама и подмяна. Въпросът е ключов и от фундаментален порядък. Политическата история на Европа и на човечеството познава какви ли не авторитарни, диктаторски, тиранични и прочие потиснически режими, но тоталитаризмът, бил той комунистически или националсоциалистически и фашистки е феномен на ХХ в. Живков не е най-важният проблем в исторически мащаб. Ако не е бил той, щеше да е някои Хусак, Хонекер, Кадър, Брежнев и работата би била същата, ако не и по-скръбна. Не беше случайно, че съдебните разтакавания на Живков бяха блудкав фарс. Но БКП изхитри Историята, защото в противен случай тя трябваше да се саморазпусне, както постъпиха комунистическите партии от другите бивши социалистически страни. 
 
Посткомунистическото развитие на България не доведе до радикално освобождаване от мракобесното комунистическо минало. За разлика от антифашизма, антикомунизмът остава непоносима квалификация, елемент от езика на омразата и т. н.  За това носят отговорност и примитивните противници на комунистическия режим, които ръсеха безразборно присъди върху отделни лица и бяха неспособни да вникнат в грандиозната историческа трагедия и едва след това да се види кой е виновен, кой праведен и т. н. Посткомунистическото развитие в България се преоформи по-скоро в  завоалиране и фактическо реабилитиране на така нареченото близко минало. Комунистическият идеал бил прекрасен, но на практика били допуснати грешки и пр. Епохалното коварство обаче се корени тъкмо в перфидния идеал. Всяка утопия се реализира с принуда и насилие. 
 
Реабилитацията на “близкото минало” се осъществява по косвен начин като се внушава непрестанно  негативизъм и нихилизъм към демократичния процес и пазарната икономика. Всичко било провал като че ли изходното състояние на Прехода е било цъфтеж. Демокрацията се смята за празен звук, свободата за празна фикция. Масовата политическа непросветеност, резултат на тоталитарния режим и неразвити национални демократични традиции, не се превърна в задача за превъзмогване, а стана почва за манипулации, злоупотреби с негативната свобода и с демокрацията. Подхранва се носталгия към комунистическото минало. БСП чества Девети септември 1944 г. като победа над фашизма, начало на ускорена модернизация на страната и т. н. Като наследник на БКП БСП узурпира антифашистката съпротива и продължава да си затваря очите пред мрачния исторически факт, че в страната се установява чудовищна тоталитарна система. Говорят с половин уста за сталинизъм, други за живковизъм. Изтрепаха се да апелират вече четвърт век за единство, което разбират обаче като меродавност единствено на тяхното виждане на комунистическото минало и на настоящето. Комунистическото високомерие на бившите комунисти се оказва много трудно и бавно лечима болест, за която плаща цялото общество. Модерното и демократично общество е немислимо без консенсус по фундаментални въпроси. Но, ако част от обществото иска черното да се приема за бяло консенсусът е абсурден.
 
У нас не се оспорва свободата на публично изразяване, свободата на словото, която е фундаментална ценност и е на първо място сред универсалните права и свободи на човека и гражданина. Даже циниците вземат на подбив това достижение като повтарят, че какво от това щом нямало кой да слуша, щом сме били с най-нисък стандарт на живота в ЕС, бедни ровели в кофите за боклук, щом пенсиите са отчайващо ниски и пр. С досада се говори за нароилите се безброй медии. Качеството на медийната среда обаче е потискащо ниско. Голям дял от частните медии нямат нищо общо с независимостта и свободата на журналистическото слово и призвание за отстояване на животворящите човешки и обществени ценности. Медиите конструират Реалността, но това е реалността на симулакрумите, за които пише Жан Бодрияр. Публиката  не е хомогенна, слава Богу. Тя е структурирана и за добро или зло се преструктурира и има място за критична публичност, която противостои на волната или неволна сугестия и забравата на оригиналните реалности. 
 
От съвременна и просветена гледна точка не могат да се предявяват към медиите, частни или обществени, каквито са БНТ и БНР, менторски функции и да ги натоварват с отговорности, които са на други институции, на правителство, държавни органи, на публиката, на гражданите, на отделния човек от плът и кръв. Но медийното нехайство, некомпетентност и неподготвеност, тенденциозното отношение към факти и събития не могат да се поставят под знаменателя на изконната свобода и независимост на изразяването, и извън публичния форум на обществото. Има сериозни манталитетни и ценностни (архетипни) проблеми, за които фактически не се говори и такива въпроси не се дискутират. Получава се някакъв омагьосан кръг. Това, което го няма в обществото, го няма в медиите и обратно. Притиснати от всекидневни грижи хората в масовия случай все повече губят интерес към миналото. Медиите  знаят за угасването на интереса към комунистическото минало и отбягват такава тематика. А в съвременното общество това, което не е по някакъв начин в медиите, не съществува.
 
Разбира се, електронните и печатни медии не са идеологически институт на комунистическата партия, функциониращи под зоркото и тотално наблюдение и контрол на ЦК, Секретариата и Политбюро на Партията. Но те са изпаднали в други видове зависимости. Новите зависимости са корпоративни(задкулисни) или пък вътрешни, тоест манталитетни. Когато зависимостта е корпоративна в основата е отново инертен манталитет, който се изразява в готовност човек да продаде душата си или да жертва свободата заради измамна сигурност. Когато  поставям в тия редове въпроса за несъстоялото се освобождение от тоталитарно-комунистическото минало, се виждат мутации от дългата нощ на комунизма. Как да не се опечалява човек от факта, че такива влиятелни и в много отношения наистина авторитетни медии като БНТ и БНР отбелязват свои годишнини и не обелват дума, че едната 45 години, а другата 25 години са били и не е било възможно да не са били инструменти на комунистическата партия, която е била, както аз твърдя, господарка на живота и смъртта. Днешното ръководство на Българското национално радио награди свои бивши генерални директори (посмъртно или пък приживе) по времето на комунизма с награда на името на Сирак Скитник! О, долина на скръбта!  Участта на тези хора е сложен въпрос. В позицията, която са имали те са били функция на тоталитарната машина и това е проблема-бездна.
 
Годишнините трябва да напомнят на днешните и на идните поколения, че много телевизионни, радиожурналисти и други служители в медии в онова време на не-свобода са били подложени на непрестанен и непоносим тормоз, но те са нямали избор. Годишнините няма да помръкнат от интелектуалната честност на съвременниците. Животът бива помрачаван от лъжата, подлостта и подмяната. 
 
Призраците на комунистическото минало продължават да тегнат над обществото ни, независимо от големите трансформации на които сме свидетели. В много отношения светът изглежда твърде непрозрачен. Старозаветният  въпрос кое е времето остава с нееднозначен отговор. Пита ме неотдавна един мой читател дали е свършила дългата нощ на комунизма в България. От само себе си ми дойде отговора на вардача, когото питат пътниците от Сеир.
 
______________________
 *Виж Георги Фотев. Дългата нощ на комунизма в България. Изд. Изток-Запад, София. 2008, гл. Х.