Понякога съм твърде търпелив. Да кажем, че се съобразявам с чуждото мнение повече, отколкото е необходимо.

Иначе приемам, че нормалният човек има нужда от забележките и мнението на околните. Така, както здравият организъм изпитва остра необходимост от витамини. Особено сега, през зимния сезон. И все пак, на опаковката, която държа на шкафа в кухнята пише – не повече от една таблетка на ден. Предозирането (с чуждо мнение) може да доведе до непредвидими последици. В случая за собствения разум и на човека, част от обществото, в което информацията е достъпна и евтина суровина за скъпоструващото знание.

Така например, у дома си имам учителка, която ми казва – не е твоя работа да размишляваш върху проблемите на образованието. Преподаватели и управленците, които работят в тази сфера ги разбират далеч по-добре от тебе? Вярно е. Не съм специалист в тази област.

Но пък съм прекарал 14 години на ученическата скамейка (поради неособено голяма прилежност в учението) и не знам вече колко – като студент. Освен това съм и родител на деца, които са извървяли своя път от училището до университета.

На всичкото отгоре не са необходими кой знае какви познания, за да видиш, че в образователната ни система има един-единствен играч – държавата. Разбира се, за сметка на други фактори. Като например родителите, които по дефиниция носят най-голямата отговорност за образованието на своите деца, на местните общности, които във Възрожденска роля са имали главната грижа за своите училища и пр. и пр.

И още: беше времето, когато в частни разговори са ми давали да разбера, че проблемите в съдебната система са много сложни и, че само юристите (преди всичко тези, които са вътре в нея) могат да ги разберат и съответно да намерят подходящите решения.

Нещо повече, дълго време медиите у нас поддържаха тази гледна точка и в обществото. Както между изкушените от науките за държавата и правото, така и между онези, които наричаме обикновени граждани. Само до преди десетина години твърде трудният и древен спор между юристи и политолози по отношение на това, кой има право да държи скалпела и да наднича в корема на държавата, изглеждаше решен изцяло в полза на първите. Към днешна дата, обаче нещата не изглеждат сигурни и правистите, отстъпвайки, освобождават все повече територия, на която уверено стъпват политолози и социолози.

Що се отнася до гражданите, имаше период, когато и те се бяха умълчали, смятайки, че специфичните и засукани проблеми в съдебната власт са приоритет и право на гилдията. Но пък през изминалите две години видяхме, че те често (и не случайно) се трупаха пред Съдебната палата и пред сградата на ВСС.

Мога да посоча и други сектори, като например сигурността. Или още по-конкретно – традиционно обвитите в тайнственост специални служби.

Така например, преди известно време при едно изслушване в парламента по повод на „ювелирната“ акция в Лясковец срещу барикадирал се у дома собственик на оръжеен арсенал, главният секретар на МВР без да иска аргументира също така „ювелирно“ кредото на бюрократа – това е работа на държавата, а не твоя. И съответно обясни публично как действията на Специализирания отряд за борба с тероризма могат да бъдат оценени само от професионалисти. Т.е., гражданинът има право на мнение само в случай, че някога е слагал кевларена жилетка и е държал под рамо картечен пистолет. Нещо повече, опиянен от собственото си слово, главният полицай на Републиката приложи същия принцип и към депутатите от парламентарната комисия, по-голяма част от които живели в битността си на цивилни граждани.

И още един пример. Чета вчера за новия мирен план за Украйна на Франсоа Оланд и Ангела Меркел, както и за посещението при Путин. На крака, както казва народът. Признавам, че тази прибързана и според мен обречена дипломатическа акция, никак не ми хареса. Първо, защото двамата държавници са склонни да заобиколят проблема с анексията на Крим. Второ, по причина, че в тяхната позиция не е калкулиран простичкият факт, че все пак хората са смъртни, а политиците (включително Владимир Владимирович Путин), още повече. Веднъж физически, втори път – политически.  

Казах си дали да не посегна към външнополитическия коментар, който макар да съм журналист, не ми е в специалността. Не се наложи. За късмет в същия ден Филип Стивънс от „Файненшъл таймс“ вече се бе произнесъл. С необходимата вещина и компетентност в международната проблематика, в частност проблемите, свързани със сегашната бъркотия в Европа. Ето защо, в случая се насладих на най-обикновено задоволство на гражданина, чиято гледна точка съвпада с тази на авторитетите.

Та какво искам да кажа с горните разсъждения.

Първото е, че живеем във време, в което ако искаме да бъдем конкурентни, със сигурност трябва да копаем усърдно, преди всичко на собствената си нива. И съответно да трупаме знание и опит в собствената си област и професия.

Второто е, ако искаме да бъдем и граждани и съответно да отстояваме своята свобода, очевидно трябва да напуснем сигурната територия на собствените си познания, на житейския и професионален опит.

Между тези две състояния на духа няма никакво противоречие. Занаятът, професията, специалността, подобно на гравитацията ни държат здраво на земята, а живият граждански дух ни телепортира всекидневно в различни сфери на познанията и битието. С едничката цел – да опазим и защитим онова, което е в основата на мирозданието, наречено демократично общество – своята индивидуална свобода и своето гражданско пространство.

С една дума – не им се връзвайте на „специалистите“. Зад сложните проблеми в една или друга сфера на обществото винаги стои въпросът за свободата, за взаимоотношенията на гражданина и институциите. По-точно кой на кого е подчинен.

Разбира се, винаги съществува рискът понякога да изглеждате несръчен в очите на другите. Но дори и да е така – рискът си остава единствено за вас. Дори да не ви достигат аргументи, за да докажете, че две плюс две е четири, едва ли ще ви разпънат на кръст. При това несръчността понякога изглежда много симпатична в очите на хората. Спомнете си например първите години на демокрацията и новите и неопитни политици от току-що създадената синя опозиция.

В същото време особено опасен за обществото днес е онзи, който от позицията на властта сръчно и аргументирано се старае да ви натика в ъгъла, предназначен за несведущия. И дори да не ви позволи да си подадете носа от там.

Впрочем не си мислете, че времето на гражданите е отминало с протестите през 2013 и 2014 г.

Напротив. Това беше само увертюрата. Тепърва ни предстои най-сложното. А най-сложното, преходът към гражданска държава и новият обществен договор, винаги е работа преди всичко и най-вече на гражданите.

Статията е публикувана в блога на автора. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z. Пламен Даракчиев е бивш синдикалист, бил е зам.-председател на "Подкрепа". В момента е парламентарен секретар на Министерството на отбраната.