Пропагандният характер на твърдението, че „през комунизма нямаше тежки престъпления и се живееше по-спокойно“ разкрива безпрецедентното изследване на българския историк д-р Стефан Иванов „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989 г.)“, което е вече в книжарниците с логото на издателство „Сиела“ и като част от поредицата „Минало несвършено“, съвместно с Института за изследване на близкото минало. 

Въз основа на огромни архивни проучвания на секретни партийни документи и отчети, преобладаващата част от които излизат за пръв път в изданието, Стефан Иванов създава основополагащ труд, който разобличава един от най-силните митове, битуващи в обществото, а именно за почти пълната липса на криминални прояви от времето на социализма. 

На базата на конкретни данни „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989 г.)“ рисува една много по-различна картина на реалното състояние на равнищата, жестокостта и масовостта на престъпленията, извършвани в България между 1944 и 1989 г. Систематизирайки престъпленията в четири основни категории: кражби на обществено и лично имущество; грабежи; изнасилвания и умишлени убийства, Стефан Иванов предлага единствен по рода си, обстоен и обективен анализ на динамиката и характеристиките на криминалните процеси в периода. 

На достъпен език авторът разкрива също реалното състояние на органите на МВР, Прокуратурата и Съда като основни фактори за осъществяване на превенция и разследване на извършените вече закононарушения, както и на местата за изтърпяване на наказания. 

Така в близо 500 страници пред читателите се разгръща тревожен анализ на разминаването между действителност и колективна „памет“ за периода 1944-1989 г., който доказва, че по времето на социализма хората са живели „по-спокойно“ единствено защото истината е била системно укривана от тях.

Oфициалното представяне на книгата ще се проведе от 18:00 ч., 26 март 2024 г. в Зала 1 на Централен дом на архитекта към Съюза на архитектите (ул. „Кракра 11), а участници ще бъдат проф. д-р Момчил Методиев и проф. д-р Веселин Вучков.

Входът е свободен, заповядайте!

Приносно както в научен, така и в обществен план, „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989 г.)“ е безпрецедентно по значение издание, в което оживява реалността зад пропагандата на носталгичните спомени.

Стефан Иванов е роден през 1975 г. в София. Доктор по история. Заместник-директор на 149 СУ „Иван Хаджийски“ в София, където преподава история и цивилизации. Работи активно по международни проекти в сферата на образованието. От 2003 до 2015 г. е избиран в три последователни мандата за общински съветник в София, където е член на постоянната комисия по обществен ред и сигурност, от които четири години– неин председател. Женен, с дъщеря и син.

* * *

Д-р Стефан Иванов. Снимка "Сиела"

Из „От кражби до убийства“ от Стефан Иванов

КЪМ ЧИТАТЕЛЯ ОТ АВТОРА

Да се пише за криминалната престъпност от времето на социалистическа България определено е предизвикателство. Най-малкото защото по темата все още няма почти никаква достоверна информация. Освен това съществуват и прекалено много наслоявания под формата на персонални спомени и митове, притискащи здраво истината, оспорването на които, макар и подплатено с достатъчно документи и научно обосновани тези, предизвиква неприятни усещания сред част от аудиторията. От друга страна, такъв вид реакции са валидни за всички аспекти на най-новата българска история, защото за тях има все още силна и обикновено полярно оформена лична, родова или друг вид колективна памет. А когато към нея добавим и обстоятелството, че изследваме тоталитарен период с наличието на всеобхватна цензура, обосновката на всеки извод се нуждае от колкото е възможно повече доказателства (най-вече „вътрешни“, от „системата“). Знаем, че именно изворите са в основата на историята като наука, която има своите строго специфични правила, чието спазване не допуска компромис.

Други проблеми при написването на настоящия труд са големите обеми все още засекретена информация, както и мотивираното от различни фактори нежелание на редица колеги – професионални историци, и преки участници в събитията (например офицери от вътрешното министерство, оперативни работници, агенти по криминална линия и др.) да навлизат в детайли в темата. В крайна сметка обаче се постарах да обобщя и да представя пред широката аудитория (доколкото това изобщо е постижимо при един чисто научен подход) всички онези факти и обстоятелства, които показват пропагандния характер и несъстоятелността на твърденията, че „през комунизма нямаше тежки престъпления и се живееше по-спокойно“. Може наистина да се е живеело „по-спокойно“, но единствено като резултат от липсата на информация за реалното състояние на равнищата, жестокостта, масовостта и географския обхват на престъпленията, извършвани в България между 1944 и 1989 г. И ако някой например „спокойно си пускаше децата да играят по тъмно“, това е само защото той не е знаел какво се е случвало в действителност с една част от тях, особено в големите градове и в столицата София. Ако „жените се прибираха сами спокойно посред нощ“, то е единствено понеже те не са и предполагали колко серийни убийци и изнасилвачи са върлували по същите тези улички, градчета и села в продължение на дълги години, без обществото да има дори и най-малка представа за това. Сред най-шокиращите факти от работата ми върху тази книга, която определено ме промени и в чисто емоционален план, беше една „обикновена“ история. Чрез нея научих за „обикновено“ българско село от епохата на „зрелия социализъм“, чиито жители, унесени в монотонността на „обикновения“ си живот, дори и не подозират, че сред тях живее убиец. И то на повече от един човек. Това неведение на съселяните му обаче не е предизвикано от професионален подход от страна на службите за сигурност, които разбираемо биха искали скриване на информацията като елемент от разследването. За да „заковат“ виновника. Не, не е затова. Просто са крили от хората какво се случва. Лъжата в този случай (към което приравнявам и умишленото скриване на истината) е възцарена с единствената цел да се поддържа фалшивото усещане за „спокойствие“. Същото онова усещане, с чиито митове, демони, легенди и долнопробни пропагандатори се борим и до днес. Точно както висшите кръгове на управниците пиха и ядоха екологично чисти продукти след аварията в Чернобилската АЕЦ, а хората бяха нарочно лъгани, че всичко е наред, така и в областта на престъпността комунистическата върхушка е „пила от извора“ на истинските факти (видно от техните документи, част от които показвам на следващите страници), докато за „обикновените“ хора е оставена залъгалката за „сигурното време“, в което живеят. И цената, която неминуемо последните плащат за нея.

Всеки човек си има характер. Лично аз никога не съм се притеснявал да „воювам“ аргументирано срещу наложени клишета и пропагандни тези. Нещо повече – намирам в това някаква особена романтика и отдаденост докрай на истината. При работата по настоящата книга се старах да бъда напълно безпристрастен, което, разбира се, е невъз-можно, но за всяко свое твърдение съм представил необходимите доказателства и факти от разглеждания период. През очите ми в тези повече от четири години, докато усилено работех върху съдържанието ѝ, изчетох десетки хиляди страници архивни документи и литература. Изгледах десетки игрални и документални филми, потопих се в безброй едва споделени лични истории. На събирането на тези документи, тяхното четене и обработка отделих немалко дни и нощи. Въпреки че се имам за сравнително силен човек, емоциите от прочетеното често ме побеждаваха. Но резултатът според мен е налице. От моя лична гледна точка си заслужаваше! Въпреки „тежката материя“, която натежава още повече, когато знаеш, че примерите идват от реални събития и личности. И неслучайно – допирът до бруталните престъпления подсъзнателно прави човек по-добър. Писателят Калин Донков, който описва десет разтърсващи криминални истории от същия период в публицистична книга от края на 70-те години на миналия век, споделя, че „всеки път, когато се трудих над някоя от тях… с някаква горчива и загадъчна жажда ми се пишеха стихове…“¹.

Дълго се колебах дали да споменавам имената на хората от архивните документи – убийци, изнасилвачи, крадци, грабители, служители на МВР, агенти по криминална линия, надзиратели в затворите и т.н. Защото те са реални личности, също толкова истински като нас – „обикновените“. Има аргументи и в двете посоки. Но в крайна сметка реших, че всички тези „второстепенни герои“ ще бъдат изписвани единствено с инициалите им. Не само защото една част от тях все още са живи, но и понеже наследниците и роднините им не заслужават да носят тяхната лична тежест на раменете си. Защото отговорността е строго лична. А иначе архивните документи са налични и надлежно цитирани – всеки, който държи на това, може да ги потърси и да намери сам в тях и пълните имена, и „обикновените“ български градове и села, в които са се случвали описаните събития.

----

¹ Донков, К., Частен случай. София, Изд. ЦК на ДКМС, 1979, с. 6.