Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992 г.), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006 г.) и Орден на почетния легион (2013 г.). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов.

Баба ми Анастасия Никандровна беше красавица с румени бузи. Но и на красавиците им се случва да счупят някоя чаша. Синята порцеланова чашка се изплъзнала от ръцете й, паднала на пода в кухнята и се счупила, пръснала се на парченца и само дръжчицата си останала безцелно цяла малко встрани.

            Баба никога не казваше: счупих чашката. Казваше: чашката се счупи. Все едно чашката може да се счупи самичка. Разбира се, би могла да се счупи случайно и точно така всъщност станало и си представям как баба ми отчаяно, в порив на яд (тя кипваше лесно), би счупила чашката нарочно, но изобщо не мога да си я представя да казва: счупих чашката.

            В тази счупена чашка се концентрира понятието за руската вина и категоричният отказ тя да бъде призната. Какъв е проблемът тук? Сигурно в това, че наказанието за извършено престъпление в Русия не съответства на самото престъпление. Наказанието винаги е по-голямо, то като превтасало тесто излиза от тавата и оклепва битието. Защо е по-голямо ли? Дали не защото порцелановата чашка в едно бедно семейство е ценност, а бедността е порокът на Русия? Ако съм унищожил семейна ценност, значи че съм извършил семейно престъпление и ще си понеса наказанието за него, но не мога да си платя, не мога да купя нова чашка, понеже нямам достатъчно средства за това. Колкото до бедността, достатъчно е да опиша парадоксалността на жилището на баба. Тя живееше на улица „Моховая“, географски в дясното крило на музея на Калинин. Толкова близо до Кремъл, че няма къде повече. Беше странно помещение. Нямаше непосредствено отношение към музея, беше нещо като пристройка. Въпреки невероятната близост до Кремъл в едностайното жилище на баба нямаше канализация. Вода имаше, течеше от един бронзов кран, обаче канализация нямаше. И клозет също. Пикаех в една голяма кофа зад едно перде. После всички нечистотии се изнасяха в яма на двора.

            И така, прехвърлям вината ако не на друг, то на самата чашка – изплъзна ми се от ръцете и се счупи. Изтласкването на вината от съзнанието е станало за руснаците автоматично явление. Заради една счупена чашка човек може да изгуби всичко. Обвинението, че си счупил чашката, може да премине във всички останали сфери на битието. Не току-така в ежедневните ни разговори толкова често оперираме с понятията „винаги“, „вечно“ и „никога“ и техни синоними.

            „Никога не си миеш ръцете преди да седнеш на масата, никога не се ръкуваш с нашите, вечно правиш това и това...“ Счупената чашка всъщност отваря пътя към разстрел. Можеш да го извървиш докрай, но можеш и да оцелееш - всичко зависи от каприза на случая. Изтласкването на вината извън себе си е руски национален спорт. Единствено пълен глупак би поел отговорността за счупената чашка. Силните хора не искат прошка и не се извиняват и оправдават. Но нима никой в Русия не се извинява освен интелигентите? Не, има и случаи, в които руснакът се извинява. Ако в рейса например ви настъпи, може и да изсумти едно „извинете“, макар че може и да не го изсумти.

            Пътят от счупената чашка до държавната измяна е съвсем кратък. По времето на Сталин в годините на големия терор също е било по-добре да не признаваш измисленото от следователите престъпление. Арестуваните ги бият и измъчват, за да си признаят вината, плашат ги, че ще приберат цялото им семейство. Който не издържа това и си признава, го разстрелват. Който не си признава, пак го разстрелват. Но не винаги – късметлиите може да се отърват само с Гулаг. Ето защо зазвучалата по време на перестройката тема за покаянието бързо заглъхна. Никой не искаше да се покайва.

А на Запад? Как стои там въпросът със счупената чашка? По-добре да счупиш няколко. В Русия има обаче и изключения с признаването на вината. В една от много популярните днес в Русия песни се пее: виновна ли съм, че обичам? Отговорът е – виновна си за всичко. Обаче това са спонтанните чувства, обзели руската жена, и тя не се оплаква, тя направо се гордее с това.

            Може би единствената вина, която си признава руският мъж, това е връзката вина–вино, сиреч пиене. Гордиевият възел, който не може да разсече нито църквата, нито държавата. Във всички останали неща той от време на време долавя темата за морала, но за него това е условен морал, нещо такова останало от миналото, като призрак, а сега се налага да се живее по-иначе, на принципа ебеш-бегеш. Моралът е примка на шията.

            Виж, съвременният килър, докато прострелва жертвата си, казва: извинявай, нищо лично. Наистина особено състояние на душата, когато вместо да убиеш някого заради нещо лично, си признаваш равнодушното убийство за пари. Отричането на вината е път към оцеляването и баба ми, като е казвала, че чашката се счупила, до известна степен прилича на този отдръпнал се от личното престъпление килър – като обръща темата за престъплението и наказанието откъм спасителната за нея страна, тя доживя до 96 и си запази розовите бузки на осемнайсетгодишна мома.

            Наскоро чудовищният терористичен акт в Москва отново издигна остро въпроса за руската вина. Терористите най-непретенциозно изградиха системата за колективната руска вина на базата на две убеждения. Руснаците воюваха в Афганистан и продължават да воюват в Сирия. Значи са врагове. Но не просто врагове, те са християни, тоест неверници. Подлежат на унищожение. Днес Путин с всички сили се стреми да нарочи за виновник на терористичния акт в „Крокус“ Украйна и стоящия зад нея „колективен Запад“. И очевидно така и ще стане. Путин ще нарисува всичко по своему. Който мисли иначе, има проблеми с double-thinking. След терористичния акт в руските мрежи се появиха съобщения от типа: „Защо „Крокус“, а не Кремъл? Сбъркаха.“ Авторът на горното беше открит и го накараха да се разкайва. И това не е единственият случай. Сталинската практика вината да се изтупва от хората като прах от килим продължава. Главният отговор на злодеянието на терористите обаче вече очевидно е намерен, спуснат е отгоре. Ако се съди по това, че в съда бяха докарани осакатени терористи, един с отрязано ухо, друг с избодено око, властта е престанала да се срамува от изтезанията и открито ги демонстрира като героичен акт в борбата с безмилостния враг.

            Нека се вгледаме в характера на главния човек на Русия. През цялото си управление той нито веднъж не призна вината си. Това му е наследство от детството – бедно и пълно с обиди детство. Путин е ходещо гробище на детски комплекси. Той е повече продукт на детството си, отколкото възпитаник и офицер на КГБ. Никой не може да се справи с такива комплекси. Като мъсти за детството си на всеки и на всички, Путин получава удоволствие да наказва враговете. Когато хване оръжие, очите му светват. Той е човек на войната.

            Войната поощрява темата за колективната вина. Днес в Украйна съществува  мнението, че руснаците са виновни, задето не са свалили Путин, че подкрепят войната и пак гласуваха за него, при това с рекордните над 87 %. Руската вина наглед е на повърхността, но всъщност е дълбоко долу. През първата четвърт на нашия век, минала под управлението на Путин, се забелязва и нарастващото противопоставяне наши – не наши. Вината в Русия е като пумпал. Върти се и шарките се размиват. Трудно е да се проследи схватката на взаимните обвинения. Отчуждението се засилва. Създава се цяла верига врагове – не-нашите – чуждите – чуждестранните агенти – предателите – екстремистите – помагачите на тероризма – терористите. Не-нашите и чуждите са все пак поносима категория. Но чуждестранните агенти – те вече са привърженици на колективния Запад и плавно се смесват с предателите. Докато не-нашите пораждаха у Путин неприязън, то предателите раждат омраза и той е готов да се справи с тях с всякакви средства. Екстремистите и терористите са на върха на пирамидата на „тварите“ и „гадовете“, на всички ония, които съзнателно воюват срещу Русия, с която властта се отъждествява. Смъртното наказание може и да е отменено, но основните противници на властта подлежат на физическо унищожаване. Когато преди години току пред Кремъл беше убит Немцов, смъртта му изглеждаше като подарък за Путин от групичка негови приятели, обаче Навални съзнателно беше докаран до състояние, несъвместимо с живота.

            Именно опозицията Путин–Навални най-ясно представя взаимната омраза и риториката на взаимните обвинения. Путин вижда зад фигурата на Навални стремежа на колективния Запад да разруши Русия, а Навални заедно с повечето опозиционери хвърля вината върху властта. Жертвата на политически режим по презумпция не е виновна за нищо. Вината е снета от плещите на народа, той се представя като опозиция  на мъченика – опозиция с чиста съвест.

            Тук ми се налага да заема позицията, която Ромен Ролан нарича au dessus de la mêlée. В това отношение към народа лежи трогателен, но непростим идеализъм. Немският философ Карл Ясперс е в малцинство след войната, когато разсъждава за „германската вина“. Историческият опит обаче свидетелства, че руснаците не се чувстват виновни и в отдавна отминали войни. Пълната забрава, а не вината – това е характерно за нашите съотечественици. Кой от тях помни Съветско-финландската война? Всички финландци я помнят, като да е била вчера, а в Русия виновни няма. Същото може да се каже и за Афганистанската война, и за двете Чеченски.

            Защо ли?

            Ами защото това не са войни на народа. И с Украйна войната не е народна (както е била с нацистка Германия). Ама как така, след като хора гинат на фронта? Ами така: защото това е война за големи пари, като руската рулетка – или ще ме убият, или ще изкарам много пари; и това изкушава определени слоеве от населението.  Много противници на войната напуснаха страната – и сега се водят отстъпници. На самия народ явно изобщо не му пука. Което за властта е дори по-хубаво от ентусиазма – това се вижда ясно и от случая с метежа на Пригожин. Войната обаче разпалва култа към силата, който е залегнал дълбоко в душата на руснака, този култ му помага да оцелее в мирния живот. И Путин точно затова е народен, наш – защото и той е наясно с култа към силата.

            В днешна Русия вината на руснака не е в това, че не протестира срещу войната, а в това, че протестира. Ако протестира срещу войната, той става виновен пред държавата.  Ако не протестира, става виновен от гледна точка на съвестта и международното право. Руснакът се разкъсва на две, прилича на ония нещастници, които преди векове са връзвали за краката за два коня и после са шибали конете да хукнат в две посоки. И нещастният осъден е разкъсан на две.

            Съвсем не всеки руснак обаче изпитва този чудовищен разрив. Повечето вземат страната на държавата. Държавата обяснява по телевизията, че за войната е виновен Западът, който е решил да отмъкне Украйна. Телевизията развлича и поучава. Разпалва омраза и ни дарява чудесни съветски филми. Когато политическата култура е равна на нула, емоционалният сигнал на включения телевизор разсейва народа от безсмисленото му съществуване. Колективната вина на руския народ се оказва фиктивна; и да е виновен за нещо, той е без вина виновен.

            Иска ли Путин да завоюва целия свят?

            Не изглежда да е така. Той не разполага с универсалната идеология на комунизма.  По-скоро иска подялба на света – Ялта 2. Разделяне на сферите на влияние като след Втората световна. Основната му цел е да възстанови Съветския съюз. Но няма да му се получи. Китай няма да позволи на Путин да си върне Средна Азия. Без Украйна няма Русия. Без Украйна Русия е инвалид. Това е записано в историческото подсъзнание на руската империя. Путин е наясно с това. Но най-вероятно на първи план излизат личните му амбиции. Има ли война, можеш да заповядаш на цялата страна да е послушна. Можеш  да управляваш безсрочно, докато си жив. А като умреш, защо пък да не повлечеш в смъртта заедно с теб и целия свят? Защо пък не. Ако той е Русия, смъртта му е смъртта и на Русия, а за какво му е на света да живее без Русия – няма да е интересно