„Аз съм шпионин, скрита лимонка, призрак, човек с две лица. Едва ли е изненада, че притежавам и две съзнания. Не съм някакъв неразбран мутант от комикс или филм на ужасите, макар някои да се отнасяха с мен като с такъв. Просто умея да разглеждам всяко нещо от двете му страни...”

Така започва „Съпричастният” – завладяващият дебютен роман на виетнамско-американския писател Виет Тан Нгуен, донесъл му световна слава, награда „Пулицър” и други престижни отличия. Изграден под формата на признание от страна на главното действащо лице – неназован комунистически шпионин, сюжетът се фокусира върху Виетнамската война и последиците от нея, като разглежда тази иначе често експлоатирана тема от важна и непозната гледна точка. Написан през 2015-а, романът излезе на български с логото на издателство „Кръг” в майсторския превод на Майре Буюклиева и с грабваща вниманието корица от Ина Христова. През 2024-та по него тръгва минисериал на HBO, продуциран от Робърт Дауни Джуниър, който се превъплъщава в няколко от отрицателните персонажи в историята.

Едновременно трилър и социална сатира, „Съпричастният” улавя ужаса и абсурдността на Виетнамската война, представяйки в нова светлина бурните събития покрай окончателното изтегляне на американците от страната в средата на 70-те години. Романът обаче надскача историческия си контекст и изследва много по-универсални, значими и вечно актуални теми: непреодолимите културни различия между Изтока и Запада, тежестта на имигрантския живот, противоречията в човешката природа, търсенето на идентичност, силата на приятелството... Изпълнена с мрачен хумор, динамика и съспенс, но в същото време изтънчена и критична към американската пропаганда, дълбоко вкоренена в световната попкултура, прозата на Виет Тан Нгуен е сравнявана с тази на майстори като Джоузеф Конрад, Греъм Грийн и Джон льо Каре.  

Анонимният разказвач – син на виетнамка и французин, човек, разкъсван драматично между два свята, действа като къртица във висшите ешелони в Сайгон. След като през 1975-а градът окончателно пада под напора на Виетконг (Народния фронт за освобождение на Южен Ви­етнам), той е евакуиран в САЩ заедно с други оцелели военни от Южен Виетнам и продължава шпионската си дейност в сформираната в Лос Анджелис имигрантска общност. Но двойственият живот на изтерзания герой и психологическата война у него скоро ще се усложнят страховито, след като се включва в обречената мисия на бежанците да се върнат в родината и да я отвоюват обратно от комунистите.

„Силна доза несантиментален реализъм, подправен с щипка дивашки идеализъм – това се опитах да постигна със „Съпричастният” –  казва Виет Тан Нгуен в интервю за „Гардиън“. – Ролята на писателите е в две посоки. Може да представим най-ужасните неща, които човешките същества си причиняват едно на друго, и така да припомним на читателите, че нехуманността е част от хуманността. Но в лицето на тази жестока истина може също да си представим най-доброто, на което е способно човечеството, и така да предоставим начин за преодоляване на миналите конфликти, наследената горчивина и равнодушния ни навик да приемаме собствената си бруталност.”  

Виет Тан Нгуен (1971) е писател и университетски преподавател, роден в Южен Виетнам. Едва четиригодишен, непосредствено след падането на Сайгон под властта на комунистите, се установява със семейството си в Калифорния. Тези бегли първи спомени и имигрантските му преживявания се превръщат в ядрото на дебютния му роман „Съпричастният“, донесъл му световно признание и популярност. Освен него Нгуен има в библиографията си още един роман, сборник с разкази и две нехудожествени книги. Редовен сътрудник е на „Ню Йорк Таймс“, където пише основно на тема имиграция, бежанци, политика, култура и проблемите в Югоизточна Азия. Преподава английска литература, американистика и етнология в Университета на Южна Калифорния.

* * *

Из „Съпричастният“ от Виет Тан Нгуен

Професор Хамър ме покани на вечеря в дома си след­ващата събота, а поводът беше скорошното завръща­не на Клод във Вашингтон. Единственият друг гост беше любовникът на професора – Стан, докторант на моята възраст от Калифорнийския университет, кой­то пишеше дисертация за американските литератур­ни емигранти в Париж. Имаше бели зъби и руса коса като на модел от реклама на паста за зъби, в която ролята му би била млад татко на зъбати херувимче­та. Клод ми беше споменавал за хомосексуалността на професора още преди да завърша колежа през шейсет и трета, понеже – беше казал той – не искам да се изне­надаш. Тъй като никога не бях познавал хомосексуален мъж, ми беше любопитно как се държи такъв човек в естествена среда – тоест на Запад, понеже на Изток хомосексуалисти явно няма. За мое голямо разочарование, професорът не ми изглеждаше по-различен от всеки друг, като изключим проницателната му инте­лигентност и безупречния му вкус във всички отноше­ния, включително що се отнасяше до Стан и кулинар­ното изкуство.

Тристепенното меню беше приготвено лично от професора – зелена салата, патица конфи и картофи с розмарин, както и слоест тарт татен, които бяха предшествани от мартинита, придружени от пино ноар и последвани от едномалцово уиски. Всичко беше сервирано в безупречно реставрираната трапезария на къщата му в занаятчийски стил в Пасадена: от прозорците с двойно окачване, през ар деко полилея, до медните аксесоари на вградените мебели – ориги­нални, от началото на XX век, или може би съвсем дос­товерни репродукции. От време на време професорът ставаше от масата и сменяше плочата на грамофона, избирайки нещо ново от значителната си колекция джаз. По време на вечерята говорихме за бибоп, за ро­маните на XIX век, за „Доджърс“ и за предстоящата двестагодишнина на Америка. После се преместихме заедно с уискито в дневната, с нейната солидна ка­мина от речен камък и величествените мебели в ми­сионерски стил с ъгловати дървени рамки и кожени тапицерии. Книги във всякакви височини, широчини и цветове се редяха по стените в демократичен парад на индивидуализъм, подредени най-произволно, точно като в кабинета на професора в университета. Сред всички тези букви, думи, изречения, абзаци, страници, глави и томове вечерта беше приятна, знаменател­на за разговора, който се проведе, след като се наста­нихме по местата си. Вероятно заради носталгията, подклаждана от литературата наоколо, професорът каза: още помня дипломната ти работа върху „Тихият американец“. Това беше една от най-добрите диплом­ни, които съм чел. Усмихнах се скромно и благодарих, а Клод, седнал до мен на дивана, се изсмя. Въпросната книга изобщо не ме хвана. Виетнамското момиче само приготвя опиум, чете книги с картинки и цвърчи като пиле. Да сте срещали такова виетнамско момиче? Ако да, много моля да ме запознаете. Онези, които срещам аз, не могат да си държат устите затворени нито в леглото, нито извън него.

О, Клод, каза професорът.

О, Клод, дръжки. Без да се обиждаш, Ейвъри, но наши­ят американски приятел в тази книга по случайност по­дозрително прилича на латентен хомосексуалист.

Себеподобните се разпознават, обади се Стан.

От кого го чу това? От Ноъл Кауърд? Казва се Пайл, за бога. Колко шеги можеш да измислиш с такова име? Освен това книгата е прокомунистическа. Или поне ан­тиамериканска. Все същото де. Клод махна с ръка към книгите, мебелите, цялата дневна, вероятно към цяла­та добре обзаведена къща. Как да повярваш, че някога е бил комунист, а?

Стан ли, попитах аз.

Не, не Стан. А ти бил ли си, Стан? Така си и помислих.

Оставаше да е професорът, който вдигна рамене, щом го погледнах. Бях на твоите години, каза и прегър­на Стан през раменете. Много впечатлителен, много пламенен, мечтаех да променям света. Комунизмът ме прелъсти, както и мнозина други.

Сега той прелъстява, обади се Стан и стисна ръката на професора, гледка, от която ми стана малко гадно. За мен професорът беше ходещ мозък и ми беше неловко да го виждам като тяло или като притежател на тяло.

Съжалявате ли, че сте били комунист, професоре?

Не, не съжалявам. Само чрез допускането на тази грешка можех да стана това, което съм днес.

И какво е то, сър?

Той се усмихна. Предполагам, че можеш да ме наре­чеш прероден американец. Иронично, но ако проклета­та история от последните няколко десетилетия ме е научила на нещо, то е, че защитата на свободата изисква мускули, каквито само Америка може да осигури. Дори това, което правим в колежа, си има своята цел. Обучаваме ви на най-доброто, което някога е било мислено и казвано, не само за да обясним Америка на света, както винаги съм ви окуражавал да правите, но и за да я защитим.

Отпих от уискито. Беше опушено и меко, с вкус на торф и отлежал дъб, с послевкуса на женско биле и без­телесната същност на шотландска мъжественост. Харесвах го неразредено, по какъвто начин харесвах и истината. За съжаление, неразредената истина е дос­тъпна колкото и осемнайсетгодишен сингъл малц. Ами онези, които не са научили най-доброто от това, което е било мислено и казвано, попитах професора. Ако не мо­жем да ги научим или те не искат да го учат?

Професорът се загледа в медните дълбини на питие­то си. Предполагам, че с Клод сте виждали немалко по­добни типажи в работата си. Няма лесен отговор, ос­вен да кажа, че винаги си е било така. Още откакто пър­вият пещерен човек е открил огъня и е решил, че онези, които живеят в мрак, са тъмни невежи, става дума за цивилизация срещу варварство. И всяко време си има своите варвари.

Цивилизацията срещу варварството е пределно ясна концепция, но какво беше убийството на майо­ра пиянде? Обикновен акт на варварство или сложен такъв на напредналата революционна цивилизация? Трябваше да е последното – противоречив акт, който подхожда на нашето време. Ние, марксистите, вярва­ме, че капитализмът поражда противоречия и те ще го разрушат, но само ако хората предприемат дейст­вия. Но не само капитализмът съдържа противоречия. Както е казал Хегел, трагедията не е конфликт между правилното и грешното, а между правилното и пра­вилното; дилема, която никой от нас, желаещите да участват в историята, не можеше да избегне. Майорът имаше право да живее, но аз имах право да го убия. Нали така? Когато към полунощ с Клод си тръгнахме, стигнах възможно най-близо до разрешението на въпроса със съвестта ми. Докато пушехме по една про­щална цигара на тротоара, му зададох въпроса, който си представях, че би ми задала майка ми: ами ако е не­винен?

Той изпусна колелце дим, само колкото да демонстри­ра умението си. Никой не е невинен. Особено в тази работа. Нали не смяташ, че няма кръв по ръцете си? Идентифицирал е съпричастни на Виетконг. Може да е посочил грешен човек. Случвало се е. А ако той самият е съпричастен, значи със сигурност е посочвал грешните хора. Нарочно.

Нищо от това не го знам със сигурност.

Невинност и вина. Това са космически въпроси. Всич­ки сме невинни в един смисъл и виновни в друг. Не е ли това същината на първородния грях?

Така си е, съгласих се аз. Разделихме се с ръкостискане. Споделянето на морални колебания беше също толкова уморително, колкото и на домашни конфликти – никой не се интересува наистина, освен ако не е замесен от първо лице. В тази ситуация очевидно бях единствени­ят замесен, като не броим майора пиянде, когото никой не питаше за мнение. Междувременно Клод ми бе пред­ложил опрощение или поне оправдание, само дето нямах смелост да му кажа, че нямаше как да го използвам. Пър­вородният грях беше твърде неоригинално понятие за някого като мен, роден от баща, който говореше за него на всяка проповед.

На следващата вечер започнах да следя майора пиян­де. Същата неделя, както и следващите пет, от май до края на юни, оставях колата си на половин пресечка от бензиностанцията и изчаквах да стане осем часът, когато майорът тръгваше бавно към къщи с кутията за обяд в ръка. Видех ли го да се скрива зад ъгъла, палех колата и карах дотам, след което го изчаквах да изми­не първата пресечка. Живееше на три преки – разсто­яние, което един слаб и здрав мъж можеше да вземе за пет минути бърз ход. На майора пиянде му трябваха около единайсет, като аз самият изоставах винаги с по една пресечка. През шестте недели той не се отклони от рутината, верен на пътя си като мигрираща зеле­ноглава патица, а маршрутът му го превеждаше през квартал с жилища, които сякаш умираха от скука. Пред миниатюрния четиристаен апартамент на самия ма­йор имаше малък паркинг с четири места, едно празно и три заети от коли с нагънати и отпуснати задници като на застаряващи автобусни шофьори. Издаденият втори етаж с двата си прозореца, обърнати към улица­та, хвърляше сянка върху колите. В осем и единайсет часа вечерта, или колкото беше там, злобните очи на ония прозорци стояха отворени, но със спуснати заве­си, като само единият светеше. През първите две не­дели спирах на ъгъла и наблюдавах как майорът влиза в паркинга и изчезва. На третата и четвъртата не го преследвах от бензиностанцията, а го чаках на поло­вин пресечка от апартамента му. Оттам в огледало­то видях как влиза в сянката на паркинга, откъдето една тясна пътека водеше към задните апартамен­ти. През първите четири недели се прибирах вкъщи веднага щом се скриеше от погледа ми, но на петата и шестата изчаках. Колата от свободното място не се появяваше преди десет вечерта, стара и очукана като останалите. Шофьорът ù беше изтощен на вид китаец с лекьосана готварска престилка и с неизменния мазен хартиен плик в ръка.