Анализ на експерта Камен Невенкин за БНТ

Руската офанзива (пак) зацикли

Изтичащата седмица на войната в Украйна събрана в едно единствено изречение би трябвало да звучи приблизително така: „Пролетната офанзива на руснаците определено пак зацикли“. Едва ли точно това би желал да чуе Путин в свръхтържествената тридневка между инаугурацията му на 7 май и Парада на Победата на Червения площад на 9-ти, но това, което току-що прочетохте е точно така. Колкото и да се напъват агресорите, в момента на фронта нищо не им се получава, загубите растат главоломно, а придвижване почти няма. На всичкото отгоре, на определени участъци в Запорожието и край Бахмут, ЗСУ (украинските въоръжени сили) на свой ред предприеха успешни локални атаки и възвърнаха част от изгубените територии. Оказа се, че не е нужно чак толкова много, за да бъде възстановена равновесната точка на бойното поле – някакви си стотина хиляди американски 155-мм снаряда и няколко контейнера с ракети Хаймарс и ATACMS, известни количества преносими противотанкови и противосамолетни системи, някой-друг бронетранспортьор „Брадли“, въобще разни такива „дреболии“. Шегувам се, разбира се.

Тежки сражения в Украйна

Нарасналата огнева мощ на артилерията на ЗСУ бе почувствана първо от руските полеви командири и техните подчинени, които вече тръгват в атака примирени, че най-вероятно ще им е последна. Това нагледно се отразява и в ежедневните бюлетини на украинския Генерален щаб – в този от четвъртък, 9 май, например, бяха записани 1300 души загуби за окупаторите за преходното денонощие. При цялата им относителност и вероятен процент неточност, подобни числа са мерило не само за интензивността на боевете през даден ден, но и за решаваща роля на артилерията при възпирането на масирани пехотни атаки. Сравнителен анализ на данни от миналия месец, например, нагледно показва как намалява ефективността на ЗСУ, когато оръдията им изпитват снаряден „глад“. Тогава докладваните руски дневни загуби бяха от порядъка на 700-800 души, а самите руснаци почти всеки ден на някой участък регистрираха придвижване напред с километър и даже повече. Изводът се налага от само себе си: има снаряди – Русия не напредва и търпи ужасни загуби, няма снаряди – руснаците напредват, а загубите им са доста по-малки. Подобно на мнозина други и аз споделям мнението, че вероятно 70 до 80% от загубите в настоящата война се дължат именно на артилерията, а с приблизително точна статистика ще разполагаме след време, когато тя е вече история.

Тази артилерийска прелюдия в днешния ми анализ никак не е случайна, защото централна тема в него ще бъде огневата мощ. Ще се опитам да отговоря по доста разбираем начин на един въпрос, който със сигурност в даден момент вече е ангажирал мислите на някои от вас – защо руснаците постоянно имат превъзходство над ЗСУ в артилерията и най-вече защо те никога не страдат от снарядно „недохранване“.

Русия като артилерийска държава

Войнствената риторика, дрънкането на оръжия и милитаризмът винаги са били неотменна част от руско-съветското колективно съзнание. При мнозинството от руснаците гръмките победи от миналото и героични прояви по време на битки са се интегрирали дълбоко в светоусещането им, а армията, заедно с някои епизодични спортни и културни постижения е реално единственият им повод за национална гордост. Но малцина от тях, а и от хората по-света съзнават, че повечето от оръжията, с които днес Путин, а преди него всякакви императори и генерални секретари са плашели света, не са оригинална руска или съветска разработка. В преобладаващата си част в основата им лежи някакъв чужд лиценз или идея, която или е купена или просто е открадната. С едно изключение – артилерията.

В наши дни оръдията, били те част от парадна формация или на позиция някъде на фронта, не впечатляват толкова, колкото, да речем, са били заинтригувани хората от късното средновековие. Днес отдаваме нашето внимание на бързо летящите ракети, самолети, на елегантните кораби, мощните танкове, да не говорим за високотехнологични „джаджи“ като дроновете. И въпреки всичко, артилерията си остава високо ефективният черноработник на бойното поле, или поне в настоящата война. Най-вече защото и Русия, и Украйна, са сравнително бедни страни и не могат да си позволят огромният брой скъпоструващи самолети като държавите от НАТО, например.

Един от идолите на Путин, Петър Велики, с право може да се счита за баща на днешната руска огнева мощ. Модернизирайки тогавашната изостанала държава, той не е пропуснал и армията. Императорът и неговите генерали достатъчно рано осъзнали значението на артилерията на бойното поле и инвестирали в нейното развитие. Следващата стъпка била еволюционна, или по-точно доктринална еволюция - руската армия разработила военни доктрини, подчертаващи ролята на артилерията в тогавашните сражения. Освен това, изключително много било заложено и на професионализацията на артилеристите - Русия създала професионален корпус от артилеристи, обучени в най-новите тактики и технологии.

За развитието на руската артилерия, разбира се, своята роля изиграли и редица икономически фактори. Първото нещо са изобилието от природни ресурси, необходими за производството на артилерия, като желязо, мед и дървен материал, с които и тогава, и сега Русия е разполага. Второто – индустриалната революция. Руската империя е инвестирала значително в развитието на тежката индустрия, включително металургията и машиностроенето, което създало основата за производство на артилерийски оръдия. И трето - държавна подкрепа. Руските императори и техните правителства са постъпвали изключително далновидно като са предоставяли щедри субсидии и данъчни облекчения на производителите на артилерийски системи, както и като са стимулирали производството и иновациите.

Болшевиките, подобно на руските императори, полагат изключителни усилия за развитието на военно-промишления комплекс. И въпреки това в периода около Втората световна война за пръв път явно си проличава цялостната технологична изостаналост и зависимост на СССР от западните машини и технологии. Победата през 1945 г. едва ли би била възможна ако не е първо американската, след това немската и накрая пак американската помощ по отношение на оборудването на стотици съветски заводи. Освен това след нападението на Хитлер се появява и суровинна зависимост. Стига се дотам, че производството на снаряди по време на войната в значителна степен зависи от доставките на САЩ, откъдето пристигат почти половината от взривните вещества, както и такива важни суровини като мед, алуминии и олово, чийто общ дял надхвърля този на съветския добив. И понеже, подобно на сегашната войната, тогавашният сблъсък между Сталин и Хитлер е консумирал невероятни количества амуниции, в Червената Армия е имало постоянен глад за снаряди буквално до падането на Берлин. В известен смисъл, ситуацията в руските войски тогава е била противоположна на тази сега – имало е много оръдия, но недостатъчно снаряди, докато сега май е обратното.

В годините на Студената Война СССР рядко участва във въоръжени сблъсъци и, като изключим войната в Афганистан, те не са продължителни. Тъй като основните усилия са насочени към подготовката на голям сухопътен сблъсък с НАТО на европейска територия, започва трупането на огромни количества всякакви оръжия, както и на амуниции за тях. При това когато се появи някаква по-нова разработка, предишната се снема от производство и въоръжение, но не се бракува и унищожава, а се консервира в някой склад, „за всеки случай“. Същото се отнася и за произведените, но неизползвани муниции. И ако се чудите откъде Путин има толкова много оръжие да продължава операциите си в Украйна, то е именно поради тази причина. И за това днес в Донбас, редом до някоя модерна руска система, често може да се види в действие оръжие излязло от някой завод, да речем през 1958 г. Руска практичност или акт на отчаяние? Преценете сами.

Ако има още нещо, което е характерно за годините на Студената Война това е, че СССР постепенно губи технологическото си превъзходство по отношението на артилерията, просто защото няма как в техническо и научно отношение да се съревновава с постоянно прогресиращия Запад. Оръдията разработени тогава, които в преобладаващата си част представляват артилерията използвана от руснаците в Украйна в наши дни, са като цяло надеждни, лесни за ползване и с прилична ефективност. И това май е всичко положително, което може да се каже за тях. Новите западни образци, които в нарастващи количества пристигат в частите на ЗСУ, обаче, стрелят много по-надалече, причиняват много по-тежки щети при попадение в целта и са много по-скорострелни, т.е. за една минута могат да изстрелят повече снаряди от руските им аналози.

Разпадането на СССР доведе до много геополитически вътрешни промени, но не промени драстично военната доктрина на новата руска армия. Подобно на войската служила на Петър Велики, и тя залага преди всичко на масираното използване на артилерията. Причините не са една и две, но като цяло са ясни. Например, наследени са натрупаните огромни количества бойна техника, включително и оръдия, както и амуниции към тях, от Съветско време. Офицерите са си същите, просто са сменили униформите. Производствените мощности също са налице.

Първият сериозен тест за новата-стара руска армия и нейната военна доктрина е войната срещу обявилата независимост Чечня. Започнала през далечната вече 1994 г. тя продължава на приливи и отливи чак до 2009 г. и завършва с възкачването на местния престол на Кадиров и неговият клан. Именно в Чечня светът за пръв път става свидетел на много от елементите на руската тактика използвани впоследствие в Сирия, а в наши дни и в Украйна – сриване на цели села и жилищни квартали чрез продължителен и най-вече безжалостен артилерийски обстрел, стрелба по квадратни площи маркирани на картата докато не остане нищо живо там, а не по конкретни цели. И най-вече изстрелването на огромни количества всякакви амуниции без да е много ясно доколко това е необходимо в определени случаи. Така например, по време на най-интензивните сражения за столицата Грозни руснаците изстрелват до 30 000 снаряда дневно.

Смазването на чеченците чрез постоянни обстрели убеждава руснаците в правилността артилерийската им доктрина. В резултат на това държавата увеличава стойността на държавните поръчки към предприятията, които произвеждат снаряди от 62 милиарда рубли през 2002 г. до 302 милиарда рубли през 2007 г., т.е. около пет пъти. Това вероятно позволява не само компенсирането на изразходваните запаси, но и изпреварващо натрупване на нови.

В десетилетието предхождащо инвазията в Украйна Путин, неговите министри и генерали полагат значителни усиля по модернизирането на армията. Това е свързано както с увеличеното финансиране от страна на бюджета, така и с налагането на много нови модели модерни оръжия. И въпреки превъоръжаването, отношението към артилерията не се променя и тя продължава да се счита за основен род войски. Това си пролича особено ясно в първите месеци на агресията през пролетта и лятото на 2022 г., когато бе разрушен Мариупол, а след това Северодонецк бе сринат практически до основи.

Превземането на тези два града, и най-вече пропагандният ефект, който завладяването им имаше върху руското общество, значително усилиха аргументите на тези генерали от обкръжението на Путин, които твърдяха, че за да се постигне победа над ЗСУ ще са нужни още повече снаряди. Явно доводите им са били убедителни, защото през последните две години производството на артилерийски муниции в РФ е нараснало 17.5 пъти. Това се оказа възможно най-вече благодарение на главоломно увеличаващата се продуктивност на военните заводи.

Как Путин успя да накара военно-промишленият комплекс да заработи на пълни обороти? Най-вече с пари, както и чрез някои реорганизации. Пари има даже в излишък, след като тази година бюджетът за отбрана е около 7.5% от БВП на Русия. В предприятията на оръжейната промишленост е въведена трисменна заетост с шестдневна работна седмица, като всяка смяна трае по 12 часа.

Също така, от началото на войната, броят на работещите в оръжейната промишленост се е увеличил един и половина пъти достигайки 3.5 милиона души. При това цифрата явно няма да е горния праг на заетостта в тази сфера защото лично Путин неотдавна обяви откриването на още 520 хиляди нови работни места. Заплатите на работниците също са значителни – между 57 и 87 хиляди рубли (580 до 890 евро), което за Русия са огромни суми.

Никакви държавни дългосрочни стратегии и усилия за увеличаване на производството на артилерийски снаряди не биха се увенчали с успех ако не са налични ключови суровини за производството им, например барут. Подобно на Втората Световна Война, в наши дни той отново е изключително дефицитна стока. За изработването му са нужни редица суровини, като нитроцелулоза, памучна каша, глицерин, камфор и разтворители. И моментално възниква въпросът – а откъде идват те?

Памукът идва, разбира се, от местата където расте, например Централна Азия. За Русия бившите съветски републики Казхстан и Узбекистан са не просто съседи, тях все още ги третират като провинции, а и личните връзки играят своята роля. Затова не е чудно, че вносът от там конкретно на памук през последните две години е нараснал със 150%. За доставките на нитроцелулозата пък се грижат основно две други „приятелски“ страни – Турция и Китай – чрез които Москва само през миналата година си е осигурила съответно половината и една трета от нужните й количества.

Извън споменатите фактори голяма роля в бързото нарастване на производството играе, колкото и странно да прозвучи, социално-политическото устройство. За разлика от западните демокрации, където действат редица административни процедури изискващи издаването на всевъзможни разрешителни за дадено производство, например за неговата екологична безопасност, в една тоталитарно-авторитарна страна като Русия всички тези пречки автоматично отпадат, когато съответният човек се обади на правилния телефон.

Пак по телефона (или ако се наложи чрез лична среща) в тоталитарните страни се решават и проблеми с дефицита на дадено изделие. Например на снаряди. Тогава от Москва звънят в Минск и Пхенян и винаги успяват да изкопчат по нещо. Говори се че само по тази линия миналата година са били получени поне 300 хиляди снаряда.

Всичко до тук звучи стряскащо за евентуалните украински перспективи за успешен изход на войната и вероятно мнозина ще го възприемат точно така. Добрите новини за Москва, обаче, май свършват тук.

Ще започна отзад напред. Първо, корейските снаряди се оказаха с изключително лошо качество, а някои от тях даже експлодират вътре в оръдията. Второ, цевите на руските артилерийски системи обикновено се износват след около 2500 изстрела и след това се нуждаят от замяна. Тя пък в повечето случаи бива взета от някое друго оръдие, най-вече старо и излязло от употреба. Но и това няма как да трае вечно, защото сателитни снимки показват, че около половината от запасите натрупани през съветско време на разни открити хранилища е вече изчерпана. Четвърто, ЗСУ правят всичко възможно да изваждат от строя колкото се може повече руски оръдия и по най-консервативни изчисления вече са успели да унищожат около 1100 или около 20% от артилерията на руските войски. Пето, санкциите срещу Русия си казват думата, най-вече по отношение на доставката на критични материали и компоненти. И шесто, колкото и да се повишават заплатите в тази сфера, това няма как да компенсира липсата на квалифицирани работници в руските военни заводи.

По най-груби изчисления Русия произвежда около 3 милиона снаряда годишно. Тази цифра най-вероятно ще се увеличи в бъдеще, отчасти заради предприетите от Путин мерки по разширяването на военното производство, отчасти заради китайската технологична помощ. Западът, от своя страна, засега успява да вади от заводите си около 1.2 милиона снаряда годишно, макар и с по-високо качество и по-голяма разрушителна сила. Но за разлика от руснаците, които могат да си позволят да изразходват практически цялата си годишна продукция срещу ЗСУ, на западните държави им се налага да заделят част от продукцията си за попълване на собствените си запаси. Ако има нещо, което може да се твърди със сигурност, то това е че в ЕС и САЩ се полагат неимоверни усилия за нарастване на производството на амуниции. Анализаторите не са единодушни по въпроса дали това ще скъси разликата с руските количества или не. А в крайна сметка това ще бъде един от решаващите фактори за продължителността на войната в Украйна.