Честит Десети ноември! Преди тридесет и пет години нещо падна от плещите на нацията, но сякаш продължава да е неясно точно какво. Казвахме, че е паднал комунизмът, заради радостта, че вече няма да се използва този омразен поне на три поколения българи исторически етикет. Но в действителност комунизмът нямаше как да падне, защото никога не беше съществувал. Може би тогава най-после бе паднала Българска комунистическа партия (БКП) от власт, макар че и това не е съвсем така, защото тя фактически никога не е била на власт. Чрез нея Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) управляваше България – заповедите идваха от Москва още от времето на Народния съд („Никой не трябва да бъде оправдан!“), та чак до Десети ноември 1989, когато пак оттам отмениха собствената си диктатура.

Връщане на суверенитет

В този смисъл Десети ноември можеше да е националният ни празник на същото основание, на което такъв е Трети март. И той бележи връщането на суверенитета ни след робство (или присъствие, както е по-коректно да се казва). И отново с решаващата намеса на Русия – през 1876-1878 с война срещу Турция, а през 1989 по мирен път срещу себе си. В полза на аналогията трябва да се изтъкне, че в края на турското „присъствие“ българите са имали далеч повече права, отколкото в началото на съветското.

Следователно Десети ноември може да се приеме за знак, че е паднал съветският режим, за който няма съмнение, че е съществувал – у нас в продължение на 45 години. Въпросът обаче е доколко е паднал. В определението, с което той се беше самонарекъл – „диктатура на пролетариата“, ако имаше грешка, тя не беше в „диктатура“, а в „пролетариата“. Диктатурата не се упражняваше от работниците, а върху тях, както и върху останалите слоеве от обществото, с изключение на партийната номенклатура, начело с диктатор, обект на истеричен култ към личността.

Власт на крадци

Съветският режим беше типична клептокрация (власт на крадци), която започва с най-голямата кражба в историята на фабрики, къщи, ниви и пр., легализирана като национализация, и продължила нататък с репресии върху всеки несъгласен да бъде ограбван по закон и конституция. В Движението на горяните излизат в защита на собствеността си около десет хиляди души, половината от които са убити. Животът е по-жилав от която и да е диктатура и не спира да тече, но течеше под команда „отгоре“.

След Десети ноември, въпреки частичното връщане на собствеността и замяната на командния с пазарен модел, клептократският елит успя да се възпроизведе и се зае отново да превземе държавата. Не напълно и с фанфари, както след Девети септември, а тихомълком и задкулисно, без да прекъсва връзките си с Москва. Хората, като се чудят как така стана, че „Илия пак се е пременил в тия“, го отдават на корупцията, но проблемът е далеч по-всеобхватен – съветският режим не падна, а постепенно се смеси с демокрацията в слабо познат обществен хибрид.

Вече няма задължителна държавна идеология

Всъщност, единственото, което безспорно падна на Десети ноември беше задължителната държавна идеология, титулувана марксизъм-ленинизъм. Нейните постулати и клишета и перифразите им с повод и без повод изчезнаха за една нощ, все едно че до вчера не бяха задръствали цялата публична среда. Вече нямаше кой да говори на техния отдавна изпразнен от съдържание език, без да е принуден, а младото поколение дори не е чувало за Маркс и Ленин. Пък и те не са толкова важни в случая – можеше да бъдат други. Въпросът беше да има спусната от властта идеология, която да дели мненията на правилни и неправилни, а изразителите на неправилните да бъдат тероризирани.

Както пише Хана Аренд, „терорът трябва да бъде представен за осъществяване на специфична идеология“. Поантата е върху терора – идеологията хем го оправдаваше, хем го пренасяше в главите на хората, за да ги накара да мислят еднакво, а който се осмели да мисли различно, трябваше да си плати, включително с живота си, като Георги Марков, например.

Новите заплахи

Поне от задължението да мислиш като другите се избавихме на Десети ноември. Ако преди можеше да бъдеш само комунист, сега можеше да бъдеш всякакъв, та даже и комунист. И именно това, а не размерът на средната работна заплата, ни интегрира към свободния свят. Днес обаче той вече не е онази обетована земя, до която едвам се добрахме през 1989 година – надигналите се автократи го заплашват отвън и отвътре със своите „специфични идеологии“: ислямски фундаментализъм, национализъм, путинизъм, антиглобализъм… А за тези, които са против, се готвят добре познатите ни „черни списъци“.

45 години ни трябваха, за да стигнем до свободата на мисълта и 35 години, за да започнем да се отказваме от нея. И все пак нека да си я честитим на днешния ден, нищо че от привилегия тя може да е станала изпитание.

Дойче веле