"Добрата магьосница никога не закъснява..." (ОТКЪС)

Младата Розара е неопитна и незряла, но изпълнена с решимост. Изпратена е в малкия град Дитрум, за да разреши проблем от магическо естество. Ако се провали, ще бъде прокудена от Кръга на лунната светлина и връзката ѝ с магията ще бъде прекъсната.  Изпитанието, за което се е готвила, се превръща в начало на безмилостно преследване, в което някои се борят за власт, а други за оцеляването си.

Предателства, кръв, приятелства и една нова любов бележат пътя ѝ.    

Издържан в най-добрите традиции на фентъзи-жанра, романът "Изпитанието на Розара" от Никола Чалъков, отпечатан от издателство "Слънце", ще впечатли читателите с вълнуващия си, ненатрапчив стил, с умело създадените герои, които „омагьосват” със своите копнежи, стремежи, любови, триумфи и провали, приключения и вълнуващи съдби и живеят в свят, изпълнен с въображение.

Никола Чалъков е роден в София през 1981 г. Завършил е висше образование в Нов български университет – английска и френска филология; магистър по американистика и британистика. Магистър по национална сигурност от Академията на МВР. Превежда професионално от английски и френски език. Като писател неговите творчески интереси са фокусирани върху фентъзи прозата. Чалъков е автор на два романа – „Железният скиптър“ (2000) и „Изпитанието на Розара“, и на сборник с разкази „Кръгът на лунната светлина“. През 2021 г. авторът е номиниран за наградата на Националния литературен конкурс „Албена 2021“ за разказа „Магическа дарба“.

През 2022 г. разказът „Изгнаникът“ на Никола Чалъков излиза на английски език във фентъзи антологията Fable of Redemption Reclaimed на американското издателство Of Metal and Magic Publishing. 

През 2024 г. романът „Изпитанието на Розара“ е преведен на английски език от автора и публикуван под заглавие „Rozara’s Trial“от Издателство Of Metal and Magic Publishing (САЩ).

* * *

Из "Изпитанието на Розара" от Никола Чалъков

„Добрата магьосница никога не закъснява.“

Колко пъти ѝ го бяха повтаряли! Но сега нямаше кой да ѝ го каже с назидателен тон, защото беше сама. Нямаше и нужда – пристигна точно в деня, в който трябваше. Доста добро постижение, защото Дитрум беше отдалечено градче, оформило се покрай южния бряг на Сотева, а нагоре по течението се пътуваше бавно.

Моряците привързаха плоскодънното корабче към пристана. Загърната в дългото си наметало с качулка, тя изчака малцината пътници да вземат багажа си и да слязат. По време на пътуването те страняха от нея, което й позволи да съсредоточи съзнанието си върху предстоящата задача.

Последните хора слязоха на пристана – търговец с жена си и две деца, момче и момиче. Момичето, на не повече от десет години, се извърна, за да види за последно женската фигура в наметало на палубата. Погледите им се срещнаха и момичето широко се усмихна.

– Не досаждай на хората – майка му го дръпна за ръката. – И стига си се туткала!

Младата магьосница не успя да отвърне на усмивката. Време беше и тя да слезе от кораба, далеч от поученията и критиките на наставничките си, далеч от помощта и мъдростта им.

Моряците свалиха малкия й сандък от кораба, а тя се насочи към двама стражи, които се подпираха на пиките си в далечния край на пристана.

– Имам нужда от вас – каза, без да сваля качулката си. – Заведете ме при кмета.

– И коя си ти, че да говориш с кмета? – единият войник бавно се изправи в цял ръст. – Той е зает човек, ние също!

Жената пред него разпери ръка, за да му покаже сребърната луна, извезана върху синьото ѝ наметало, която досега бе останала скрита в гънките му.

– Не се съмнявам. Но ме очакват. Да не губим време, господа – тонът ѝ не оставяше място за възражения.

– Проклятие, така трябваше да кажете от самото начало! Ей, ти, отиди да съобщиш на кмета и велможите – каза стражът на другия и припряно заоправя колана на униформата си. – Ще взема багажа ви и ще ви заведа.

Докато изпратеният да избърза напред страж бързо изчезна по улицата, започваща от пристана, първият извика докер от близката барака, който да вземе малкия сандък с метален обков. После покани с жест магьосницата да го последва.

– Далече ли е? – попита тя, докато се опитваше да не изкаля ботушите си по едрия чакъл.

– Не, близо е до пристанището. А пък и Дитрум не е много голям.

– Не изглежда и особено оживен. Защо е толкова пусто?

– Става късно, всички са или вкъщи или в някоя кръчма...

– Има поне час до залез слънце – младата жена свали качулката си и дългата й черна коса се посипа свободно по раменете й.

По улиците имаше малко хора, неколцина й хвърлиха по някой любопитен поглед. Повечето дюкяни и занаятчийници, които бяха разположени близо до пристанището, вече бяха затворили. Двуетажните къщи от дърво и камък, надвиснали над улиците, бяха мрачни и студени. Минаха покрай градската странноприемница и кръчмата „Старият сом“, пред които стояха вързани по няколко коня, но отвътре не се чуваха нито пиянски свади, нито радостна глъч.

Беше доста по-различно от суматохата на големия град, с която беше свикнала. Но тишината не се дължеше на провинциалната изостаналост на Дитрум. По-скоро причината беше това, което бе накарало кмета да потърси помощта на магьосница. По време на обучението си се беше сблъсквала с най-различни магически феномени, които можеха доста да стреснат обикновените хора без познания в тази област. Какво ли можеше да се е случило? Някои изкривявания в тъканта на времето и пространството можеха да бъдат голяма заплаха.

– Стигнахме – на стража не му се налагаше повече да поддържа разговора и с отработен жест се подпря на пиката си.

Като представител на краля, на кмета му налагаше да живее в масивна стара къща, разположена срещу доста по-добре поддържаната казарма на градската стража. Кметската къща определено беше виждала по-добри дни или векове, каза си магьосницата, плъзгайки синия си поглед по неизмазаните камъни и провисналите кепенци по малките прозорци.

Голямата двукрила порта към улицата беше отворена и се виждаше суетнята във вътрешния двор. Слуги се грижеха за десетина коня, мъкнеха чували към приземния етаж и метяха каменните плочи. Всички се стараеха да изглеждат доста заети, шетайки пред малкия отряд войници с тежки мечове в коланите и щитове в ръце, които се бяха строили до входа на къщата. Пред тях стоеше висок съсухрен мъж в старомодните дрехи на иконом.

– Добре дошли в Дитрум – поздрави я той. – Кметът се радва, че сте тук и ви очаква. Последвайте ме, моля.

Мина след него през тежката врата. След сумрачното преддверие започваше дълъг и тесен коридор. Фенерите по стените не успяваха да разпръснат тъмнината и картините, с които бе украсен коридорът, оставаха сиви и безформени. Стигнаха до голяма врата и икономът се пресегна за дръжката.

– Ако желаете, мога да съобщя, че първо се нуждаете от малко време да се освежите и починете?

– Не – тя се опита да изтупа малко прах от тъмносините си панталони. Свали наметалото си и го даде на иконома. Под него носеше дълъг тясно скроен жакет в същия цвят със сребърни кантове по ръбовете. – Нека първо да отхвърлим официалностите.

Икономът кимна, отвори вратата и с учтив жест я покани да влезе. Правоъгълната зала беше по-светла от мрачния задушен коридор, през прозорците се процеждаха последните слънчеви лъчи преди залеза, а от тавана висеше голям метален полилей, отрупан със свещи. По стените бяха окачени стари ловни трофеи и няколко големи правоъгълни щита с избледнели гербове. Мебелите бяха малко - освен внушителния старинен бюфет до камината в далечния край, в залата имаше няколко скрина, скамейки и столове.

И масивна кръгла маса. Беше покрита със свитъци, карти и разхвърляни документи. Сигурно стоеше там от построяването на къщата. Бе потъмняла от годините, а в този ден зад нея стояха четирима мъже, които прекъснаха разговора си и впериха погледи в новодошлата.

– Розара Дитрел от Кръга на лунната светлина се отзовава на вашата молба по волята на крал Рокус II – магьосницата беше репетирала думите си наум по време на пътуването и остана доволна от себе си.

Пристъпи навътре в залата и се насочи към мъжа, чийто тежък медальон на позлатена верига недвусмислено го определяше като кмет. Беше навярно около четиридесетте, леко пълен и с къса брада, а дрехите му бяха старомодни като къщата, в която живееше.

Розара извади малък свитък от вътрешния джоб на жакета си и както я бяха учили наставничките й, му го подаде церемониално с две ръце без да се покланя.

– Радвам се, че сте тук – кметът пое свитъка с леко кимване. – Наистина очаквахме с нетърпение пристигането на някой с магически умения. Преди да започнем, искате ли нещо за пиене? Вино или нещо по-силно? Не? Добре, нека тогава ви представя моя съветник Ростран Вигнар...

– Магьоснице – Ростран беше по-млад от кмета, слаб, нисък и със студен, лишен от емоция поглед като на някой шаран от Сотева.

– ...капитан Бадорис е командир на градската стража, а това е Тимар, управителят на златната мина.

Капитанът стоеше малко по-назад и най-запомнящото се във външността му освен двойната му брадичка и тънки черни мустаци беше кожената шапка, украсена с три фазанови пера. Не изглеждаше като част от униформата му.

Тимар, най-възрастният от събралите се, й се поклони, като при това показа голото си теме и не можа да види гримасата на съветника.

– Да започваме – кметът придърпа един стол и направи знак на останалите да седнат край масата. – Отново обсъждахме какво може да се направи и какво очакваме от вас, щом вече сте тук. Но нека не бъда неучтив, първо ще прочета свитъка, който ми дадохте.

Счупи восъчния печат, махна връвта и разви хартията. Изражението му показваше, че прочетеното го радва, но скоро се сепна.

– Все още сте послушница? И нямате сан на магьосница?

Другите не останаха равнодушни към думите му. Капитанът повдигна вежди, а Тимар тежко въздъхна.

– Тогава защо сте тук? Обръщаме се за помощ, а ни изпращат послушница? – каза съветникът.

– Последната част от обучението на всяка магьосница или магьосник е отстраняването на реален магически проблем, застрашаващ хората или мира – отвърна сухо Розара. – Би трябвало да го знаете.

– Всъщност не го знаех – кметът дочете свитъка и го остави на масата. – Но тук пише същото. И е подписано от самата Силтия Нейдал. Така че щом от Кръга са решили да изпратят вас, така да бъде.

– А какво ще стане, ако не успеете да се справите? – Ростран се приведе над масата.

– Ако не успея, никога няма да си тръгна оттук.

– Имах предвид какво ще стане с нас. Друга послушница ли ще пратят?

– Аз... ще се справя. Затова съм тук – тя заоправя ръкавите на жакета си. – Не знам дали осъзнавате колко малко сме и колко много искания за помощ има...