Април 1996 г., Джорджтаун, Вашингтон: „Защо централноевропейците толкова се натискат за НАТО днес? Студената война завърши, а Русия вече не е империя...“

Високият възрастен мъж изглеждаше видимо изнервен от моето настояване, че НАТО трябва да се разшири на изток... Изнасях лекция на конференция по европейски въпроси, организирана от Чарлз Купчан.

“Вие искате да дразните Русия и да й отмъстите за съветското минало“, упорстваше той и наричаше идеята за разширяване на НАТО конспирация на ястребите във Вашингтон и крайните източноевропейски антикомунисти.

Спомних си тази случка в деня след като руските войски навлязоха в Крим, за да накажат Украйна за дързостта да свали един корумпиран и благословен от Кремъл режим. Аргументите на Москва не оставят никаква сянка на съмнение: Украйна няма право да действа съобразно своя национален интерес, защото е част от „руската сфера на влияние...“.

Киев е престолът на руската православна традиция, а Украйна е избрала да принадлежи на Русия през... 988 г., когато княз Владимир е бил покръстен от византийски монаси... Добре дошли в забравената приказка за света, управляван от съвършената и славна империя, където животът ти просто принадлежи на следващия божествен и избран свише – отново Владимир.

Украйна е исторически тясно свързана с Русия, но също така е част от Източна Европа – аморфно пространство, притиснато от наследството на четири „велики сили“ от миналото – Руската, Османската, Хабсбургската и Германска империи.

Хабсбургите изчезнаха в руините на Първата световна война, а Германия е основна сила в новата либерална и постнационална Европа. Отоманците възкръсват от мъртвите с помощта на ислямисткия неоосманистки проект на турския премиер Реджеп Ердоган и неговия пророчески външен министър Ахмед Давутоглу... Само Руската империя оцеля с помощта на своята реплика – Съветския съюз. Сега нейният наследник – Руската федерация – трябва да се справя с имперския махмурлук, който вади на преден план псевдоимперски проекти като замисления от Путин Евразийски съюз.

Украйна – наред с други източноевропейски страни – усеща на гърба си не само противостоящите гравитационни сили на Запада и Изтока, но също и сблъсъка на различни епохи от европейската история. Днешна Русия представлява стратегическото мислене на типична велика сила от 19-и век, загрижена за „баланса на силите“ с външния свят и особено със Запада.

Геополитиката на Путин е игра с нулева стойност, в която победителите и победените местят граници на изток или на запад. Сблъсъкът е още по-драматичен, защото Русия опитва да се представя като уникална цивилизация – алтернатива на духовния и морален упадък на Запада. Да позволи на Украйна да се присъедини към Европейската общност от другата страна на цивилизационната граница, за Русия е предателство – икономическо, геополитическо и духовно.

Турция на Ердоган е най-добре настроена да разбере изходната позиция на Русия. Все пак почти никой не се е втурнал към Евразийския съюз на Москва или към романтичния неоотомански проект на Анкара. Всички бивши провинции на загиналите европейски империи се опитват да влязат в Европейския съюз – проект, който в момента е изправен пред сериозни противоречия и вътрешни разделения, но се е доказал като защитник на европейската сигурност и просперитет след векове на имперска конкуренция и националистически радикализъм.

Днешна Европа се опитва да съвмести наследството на национално демократичните революции, които създадоха съвременните суверенни държави с императива на постнационална интеграция в глобалната ера.

Украйна е последният проект за изграждане на нация в Европа. Съветската империя спря насила съвременното национално развитие, а днешният режим в Москва го спира насила отново с помощта на нов квази имперски проект. В историята обаче няма връщане назад. Постсъветското пространство се управлява от същите движещи сили на съвременното национално развитие, които доведоха бившите съветски сателити до членство в НАТО и ЕС. Постмодерна Европа не е рай, но тя е привлекателна възможност за източноевропейците да се справят с най-важните си задачи:

Първо, да развият стабилни демократични системи на национално изграждане, които да заменят катастрофалното посткомунистическо олигархично управление.

Второ, да постигнат национален суверенитет, за да избягат от мисленето и политиката на 19-и век, които приемат по-малките страни като послушни субекти в рамките на имперските „сфери на влияние“.

Трето, да въведат съвременен модел на икономическо и обществено развитие, за да заобиколят предизвикателствата на примитивния и авторитарен държавен капитализъм, практикуван по-неуспешно от Москва и по-успешно от Пекин.

Г-н Путин няма лесно да позволи на Украйна да реализира тези три приоритета. Той по-скоро би се придържал към възможността да отслаби процеса на изграждането на нации и дългосрочно да залага на децентрализирания модел да сблъсква отделни части от Украйна. Той може да се радва на тактическата помощ от някои представители на Запада, които държат да гледат на Украйна като на буферна зона между Европа и Русия. Но историята си знае пътя. Майданът го показа ясно... И Червеният площад в Москва лесно може да тръгне по този път.