Монографията "Медии и политика. Преплитане и влияние" отразява отношенията и зависимостите между журналистиката и властта, медиатизацията на политиката и политизацията на медиите. Анализира основните принципи на демократичното устройство, дигитализираната демокрация, медиите като обществен страж и четвърта власт, както и връзките между демокрацията и медийната свобода. Отделено е внимание на ефектите от партизирането на журналистиката, опитомяването ѝ, като са предложени актуални казуси за различни форми на културата на натиск върху журналистиката в България и по света.

Д-р Илия Вълков е журналист и главен асистент в катедра "Медии и обществени комуникации" на УНСС по дисциплините медии и политика, радио- и телевизионна журналистика, медийна етика. Бакалавър по връзки с обществеността, магистър по социология, доктор по кризисна комуникация. Автор е на множество научни публикации и на монографията „Комуникация на граждански движения“. Д-р Вълков е член на Управителния съвет на АЕЖ – България. Има професионален опит като заместник главен редактор на сп. „Мениджър“, репортер и политически коментатор за различни авторитетни медии в България (Клуб Z, "Сега", телевизия BiT, Дарик радио, "Дневник"), водещ на авторското предаване "РадиоТочка" по "Хоризонт" на БНР. Два пъти е носител на наградата "Златен ключ" за журналистика на програма "Достъп до информация".

* * *

Из "Медии и политика. Преплитане и влияния" от Илия Вълков

Снимка Академично издателство УНСС

Политизираната журналистика

Партийно ориентираната журналистика е в своя апогей след 2010 г., когато политически сили като „Атака“, ВМРО и Националният фронт за спасение на България, поддържат свои медии. Телевизия „Алфа“ и вестник „Атака“, където Волен Сидеров има свои тематични рубрики. Телевизия „България 24“ е медията на ВМРО, която докато е в управлението при втория кабинет на Бойко Борисов издава и вестник „България“. Партия НФСБ пък звучи в телевизия СКАТ и вестник „Десант“. Четири години (2019 – 2023) поддържа своята Българска свободна телевизия и БСП. Медията спира заради натрупани дългове и липса на финансиране.

Видни говорители на партия ГЕРБ се изявяват като водещи със свои авторски предавания. Бившият изпълнителен директор на телевизия „Европа“ Георги Харизанов, член на партията на Бойко Борисов и чест гост в публицистични предавания, започва като водещ на предаване в „Канал 3“. Телевизията е купена и влиза в портфолиото от канали на Нова телевизия през септември 2019 г. няколко месеца, преди холдингът да бъде придобит от „Юнайтед груп“, който тогава изкупува и вестниците на Делян Пеевски. През годините в медийни публикации се твърди, че политикът е скрит собственик на „Канал 3“. Бившият депутат от ГЕРБ Антон Тодоров води предаване „Документите“ по телевизия „Европа“.

Професионалната журналистика винаги е била използвана като трамплин за влизане в политиката. Тя може много бързо да изгради популярен образ, да създаде собствена общност от последователи, да спечели богат резерв от доверие като „обществен капитал“ и след това да бъде „реинвестиран“. Така „журналистът“ влиза в нова роля в публичното пространство – на политик, а публиката му се превръща в избиратели. Разбира се, за това са необходими и талант, и знания, но повдига и много въпроси за етични и морални стандарти, за журналистиката с партиен билет, за скритите влияния в медиите и ерозиращото доверие в професионалната общност.
Някои емблематични примери бележат този тренд. Лидерът на „Атака“ Волен Сидеров започва професионалния си път като редактор на в. „Демокрация“ в началото на 90-те години на ХХ в., след това и зам. главен редактор на в. „Монитор“, водещ на предаването „Атака“, по телевизия СКАТ. През февруари 2014 г., „на живо“, по време на своето предаване в бТВ, водещият Росен Петров обявява в присъствието на госта си – бившият телевизионен водещ и новоизбран лидер на партия „България без цензура“ Николай Бареков, че се присъединява към неговата политическа формация.

След средата на второто десетилетие на XXI век в българския парламент се наблюдава същинско дефиле на журналисти, които обличат депутатски костюми. Бившият журналист и автор на книгата „Досието на Доган“ – Тома Биков, който през 2012 г. нарича Бойко Борисов „карикатура на диктатор“, става народен представител на ГЕРБ и нейно водещо острие в публичните дебати. В няколко парламента БСП привлича известни журналисти като телевизионната легенда Тома То мов, Елена Йончева, известна със своите репортажи от военни конфликти в Близкия изток, Африка, Украйна, Александър Симов… Евродепутат от партийнаталиста на социалистите става и Иво Христов, който е с биография на телевизионен и радио водещ, публицист, началник на кабинета в първия мандат на президента Румен Радев. Докато е народен представител Елена Йончева прави и няколко „журналистически разследвания“ – за държавни разходи и поддръжка на съоръжения по границата с Турция, за съмнения за злоупотреби в министерство на културата. И докато е депутат от опозицията тя влиза и в ролята на журналист, който се позовава на етичните медийни стандарти и европейската съдебна практика за защита на източниците, от които получава информация за своите разкрития. Двероли в една – казус, който заслужава внимание, размива границите между политиката и медиите.

След близо 19 години водещият Слави Трифонов и неговият екип напускат бТВ през средата на 2019 г. Шоуто им е сред най-гледаните предавания в българския ефир. Три години по-рано те ще инициират референдум за промяна на политическата среда в България с искания за въвеждане на мажоритарна избирателна система, свиване на държавната субсидия на парламентарно представените партии до 1 лева за всеки получен глас, задължително гласуване. След това сценаристите и водещият ще обявяват конкурс за „талантливи, квалифицирани и морални българи“, които сменят политическото статукво в страната. А през април 2019 г. партия „Атака“ се вдъхновява от примера и организира свое „политическо риалити“ по телевизия „Алфа“, в което зрители с sms-и подреждат партийната листа за изборите за Европейски парламент.Влиянието на шоумените около Слави Трифонов се капитализира в нов политически проект – през есента на 2019 г. е създадена партия „Има такъв народ“. Тя бързо набира сила и през 2021 г. е първа политическа сила с право да създаде правителство. Макар и опитите да се провалят „новите варвари“ на Слави вече са част от партийния пейзаж на България.

През капитализиране на медийната популярност преминават и други „знакови лица“ от българската журналистика. През есента на 2023 г. партия ГЕРБ издига изненадващо кандидатурата на директора на новините в телевизия bTV Антон Хекимян за кмет на София. Номинацията предизвиква поредица от въпроси за скритото влияние на най-голямата политическа сила в медиите, за отношенията между журналисти и политици, за доверието в журналистическата професия, за независимостта и ролята на медиите като обществен страж. В годините, когато Хекимян е водещ на сутрешния блок на bTV, е предпочитан журналист, пред ко гото Бойко Борисов дава интервюта. Лидерът на ГЕРБ много рядко участва в подобни публицистични формати. Хекимян аргументира номинацията си с думите, че влиза в политиката: „за да работя за обществото, но от другата страна“. На въпрос за намеса на ГЕРБ в редакционната политика на медията журналистът отговаря: „Сигурен съм, че това е основното съмнение. Дори и като въпрос е обидно. През целия си път съм стоял твърдо зад принципите на журналистиката“. Хекимян не печели изборите за кмет на София, но се превръща в „острие“ на ГЕРБ в столичния общински съвет.

През април 2024 г. дългогодишният водещ по програма „Хоризонт“ на БНР Петър Волгин е издигнат за европейски депутат от партия „Възраждане“. Преди това той многократно е обвиняван, че симпатизира на партията и на лидера ѝ – Костадин Костадинов, че критикува остро западния либерален модел на управление и Европейския съюз, както и че подкрепя Русия в нахлуването ѝ в Украйна. Последните месеци от неговата работа като водещ на предавания „12 + 3“ и „Политическо НЕкоректно“ ще бъдат запомнени и с взето интервю с посланика на Русия в България – Елеонора Митрофанова, което обаче е спряно за излъчване. Първо заради реакция от страна на Делян Пеевски, според когото е „недопустимо ефирът на БНР да се превърне в обществен предавател за пропутинската пропаганда и дезинформация“, а след това заради решение на програмния съвет на общественото радио – „установени нарушения в правилата за безпристрастни интервюта“. Петър Волгин е избран за евродепутат с рекордни преференции – 71 224 души.

С биография в медиите е и съпредседателят на партия „България може“ – икономистът Кузман Илиев. Той е бивш водещ на предавания в телевизиите „България он Еър“, Bloomberg TV Bulgaria, „Европа“ (тогава изп. директор е Георги Харизанов), Нова телевизия, неуспял кандидат за депутат от парламентарната листа на ВМРО – БНД. През 2023 г. за кратко е председател на Съюза за стопанска инициатива – работодателска организация, създадена от бившата барета, бизнесмен и бивш кандидат за президент Алексей Петров, разстрелян през същата година.

Процесите на политизиране на медийната среда и примерите от България показват скрити, двулики отношения между политиците и журналистиката, както и това, че общественото доверие е ресурс, който може да прелива от една публична роля в друга. Дали винаги е предателство на обществения интерес, когато виждаме, че известността в журналистиката печели електорална подкрепа. Дали това не е естественият процес от създаването на партизирана публика в силно медиа тизирана и радикализирана публична среда, в която вече границите между политика и журналистика са опасно изтънели? Кой защитава обществения интерес?

Какво става с професионалните стандарти, които налагат да се спазват основни принципи – честност, обективност и равна отдалеченост, фактологическа точност, разнообразие от гледни точки и мнения? Как се променят трите фундаментални измерения на доверието почтеност, надеждност (предвидимост) и компетентност? Формулата, наложена по време на пандемията: „всеки сам си преценява“, разбърква стандарти и морални ориентири.

Новите трендове от последните години дават и ново поле за размисъл околопоявата на силни вектори на активизма в журналистиката. Прието е, че журналистиката следва събитията – и съобщава фактите. Търси различните мнения, дава изява на максимален брой (разумни) гледни точки. Активизмът обаче променя фактите. И се мъчи да създаде или измени събитията.

В днешно време обаче, със свръхострастяването на политиката и въобще на обществения живот границите между двете направления се размиват. Все повече журналисти се изживяват като активисти, като ревностни защитници и противници на дадена кауза – вярвайки, че между двете роли няма особено противоречие. Или поне се водят от илюзията, че съчетанието журналист активист или „граждански журналист“ не е чак толкова драстично.

Това размиване обаче унищожава класическата задача на журналистиката. Тя вместо да информира все повече се превръща в ретранслатор на готови послания, на вече създадени от други (заинтересовани) играчи информационни субпродукти.

В тази среда на крайности обективността не е съвсем изчезнала. Но стремежът към нея силно се видоизменя заради нарастващите усилия за манипулиране на истината, включително и технологични – дълбоката фалшификация (deepfake), навлизането на изкуствения интелект (Artificial Intelligence – AI) в създаването на изображения и видео. В ерата на постистината – и на множеството различни версии, „еднакво възможни и невъзможни“ – преследването, търсенето на обективния поглед изисква вече по-други, нови умения от журналистите. Не само проверка на фактите, но и проследяване на източника на информация. Това поставя много журналисти пред тежки предизвикателства, за които те често се чувстват недостатъчно професионално подготвени.

В острастената, политизирана медийна среда, в която зрителите, слушателите и читателите все повече развиват партизанско, агресивно поведение и нетърпимост към чуждото мнение, балансираната журналистика е обект на атака. Вероятно това има нещо общо с психологията. Хората в наши дни са по-склонни да приемат крайни мнения. Но то е взаимен процес, вид кръговрат – на публиката ѝ се поднасят радикални мнения и тя започва да се интересува предимно от тях, да се радикализира, да търси и изисква все по-емоционални информации и мнения.

Защото емоционалното и радикалното мнение дават усещането за принадлежност към нещо, към част от група, пък макар и малцинствена. Сериозното, спокойно, не крайно мнение изисква по-дълбоко разсъждение. Време, мисъл, размишление. Дори и авторефлексия (работа над себе си). Разбира се, и съмнение.