Четири години след виртуозния роман „Черна светлина“ един от  най-оригиналните и смели гласове на съвременната българска проза Галин Никифоров поднася на читателите нов ювелирен разказ. 

„Бяла светлина“ от автора на шедьоврите „Тяло под роклята“, „Лисицата“, „Фотографът“ и „Къщата на клоуните“ вече блести в книжарниците като хилядите счупени парченца от едно разбито сърце. Историята допълва и завършва действието от „Черна светлина“, но може да бъде четена и съвсем самостоятелно. Двете книги образуват своеобразен диптих на болката и изцелението, които ни събират и разделят. Повеждат читателя по тъмните пътеки на скръбта в търсене на наглед невидимите нишки на надеждата. 

Книгата ще бъде официално представена на 29 септември от 18:30 ч. в уютната атмосфера на Литературен клуб „Перото“. Заедно с Галин Никифоров на сцената ще се качи литературният критик Светлозар Желев, а двамата ще поемат по криволичещите завои на този смел роман за оцеляването. 

Галин Никифоров. Снимка "Сиела"

Виктория Телалова е свикнала да бъде крепостта в семейството. Силна, решителна и непоклатима, тя може да намери изход от всяка ситуация. До онзи фатален миг, в който една катастрофа срива целия ѝ живот. 

Съпругът ѝ потъва в мрака на скръбта. Ослепял от гняв и неистов копнеж за отмъщение, той я оставя сама да събира парченцата от разпиляното им семейство. Сама да закърпва огромната дупка, останала в собственото ѝ сърце. Всички опити да се завърне към старото си „аз“ са само илюзия. 

Виктория от миналото е изчезнала, а в душата ѝ е вечен студ. За да оцелее, тя ще трябва да построи новия си живот като мост отвъд скръбта. И да открие онази малка „Бяла светлина“, която може отново да я стопли.

Галин Никифоров виртуозно затваря кръга, стартирал с „Черна светлина“, и разглежда разрушителните лица на една трагедия с хирургическа прецизност, дълбок психологичен анализ и чувствителността, която само най-изкусните разказвачи могат да постигнат. 

Изплетена от множество литературни и филмови препратки, „Бяла светлина“ е деликатна елегия за най-дълбоката смелост на човешката душа – да опознаваме болката си и да израстваме чрез нея, да избираме прошката вместо отмъщението. 

* * *

Из „Бяла светлина“ от Галин Никифоров

Снимка "Сиела"

II

Минава повече от месец, докато животът на Виктория отново влиза в коловозите на навика. Дребните проблеми в работата, грижите за съпруга ѝ, който лежи в болницата, посещенията при майка ѝ, която отдавна не е добре със здравето. През цялото време тя сякаш върви в нисък тунел, пълен с приглушена светлина и тихи звуци – и това я спасява. Не говори за трагедията си с никого, не излиза в болнични или отпуск, не пие успокоителни или сънотворни. Досега. Засега.

Облечена с дълга до глезените пола и тренчкот, с черна кърпа на врата, тя още в девет сутринта е в болницата при Тони. Той вече е започнал да се съвзема, но все още не достатъчно. За един едър мъж на средна възраст няма как да не са проблем един счупен крак, три счупени ребра, пукнати гръбначни прешлени, спукан далак, натъртвания и отоци по цялото тяло.

Обзавеждането на болничната стая се изчерпва с две празни легла плюс едно пълно (Тони) и три болнични шкафчета. Има и баня с тоалетна, която се ползва и от пациентите в съседната стая, към която има междинна врата.

– Днес си живнал нещо, направо младееш. – Виктория се усмихва насила, когато влиза в стаята и среща погледа на Тони.

– Да бе, направо съм като нов. – Той изпъшква шумно и оставя книгата, която чете, върху поспадналия си корем. – Не мога дори да отида да пусна една вода, а като премигвам, ме боли половината глава, за гърба да не говорим. Сякаш са излели бетонeна плоча отгоре ми и сега махат кофража с чукове и тесли.

– Какво четеш? – Тя оставя тренчкота и чантата си до краката му и извива глава, за да прочете заглавието на книгата. „Златният Стеф Къри“ на Маркъс Томпсън. Пак тоя баскетбол...

– Пълна е с фактологични грешки, направо се вбесявам. Стеф Къри никога не е вкарвал шестнайсет тройки в официален мач, а още в началото на книгата е написана тая глупост. Вкарвал е тринайсет тройки и рекордът дори не е негов. На Клей Томпсън е, с четиринайсет. – Думите му са механични, не му се говори за спорт сега, но иначе му се говори.

– Защо тогава я четеш? – Виктория приглажда косата си и го целува едва-едва по бузата.

– Другите, които ми донесе, ги попрехвърлих, но нищо не ми хвана окото. „Часовете“ на Кънингам съм я чел десетина пъти, Керуак вече го знам наизуст, а Патрик Модиано пише все едно и също: някаква мъгла, някаква меланхолия, някакви сенки от миналото. – Въздишка, примесена с демонстративно отегчение. – Отвори чекмеджето на шкафчето, да видиш какво съм направил. Исках да те изненадам.

Тя го отваря и вижда намачкана на пластове светлосиня хартия с остри ръбове. Това трябва да значи нещо.

Взима я в ръце и разбира какво е.

– Жаба... или заек? – пита неуверено тя и присяда на леглото. – Не знаех, че можеш да сгъваш оригами.

– Препоръчаха ми го като начало на физиотерапията. Успокоява нервите, тонизира сухожилията и мускулите, а и е някак забавно. Да не говорим, че убива времето.

Тя се позасмива и клати глава.

– Все пак какво е? Жаба или заек?

– Заек. С тройка за трудност по петобалната система. Засега толкова мога. – Той пак изпъшква, но сякаш не от болка, а защото си търси съчувствие. – Трябва да ми донесеш лаптопа. Имам няколко статии за дописване. А и ще си редя пасианси и ще гледам филми. Екранът на телефона ми е прекалено малък и взе да ме дразни.

– Докторите забраниха да работиш. Казаха пълна почивка, не помниш ли? – Тя оставя заека върху шкафчето. Това опърпано оригами е жалка илюстрация на мъжка гордост, но все е нещо. Стъпка в правилната посока.

– Не ми пука какво са казали докторите. Какво ще ми направят – ще ме накажат ли? – Той се поизправя в леглото, стиснал зъби, за да укроти болките, които е разбудил.

– От днес трябваше да спрат да ти вливат обезболяващи, но абокатът още си стои. – Тя сочи с брадичка към ръката му.

 – Ще ми вливат по малко диклофлекс, вчера вечерта го решиха. Ще го мешат с някакви течни витамини и хепарин. Казаха, че от залежаването показателите на белите ми дробове са се влошили.

– И от пушенето – добавя тя. Тони продължава да пуши дори тук, в стаята, и тя много добре го знае.

– Да – и от пушенето. – Той само вдига рамене, няма желание да се оправдава. – А за обезболяващите не се притеснявай, няма да остана само на диклофлекс. Брат ми е донесъл каквото трябва.

Брат му – Емо, е „изискано дете на цветята“, както сам се нарича понякога. Умее да комбинира транквиланти с леки или екзотични дроги и така да се справя със света. Най-странното за Виктория е, че въпреки лошите си навици той винаги изглежда адекватен и разумен и никога не създава проблеми на никого. След смъртта на Иво той бе първият, който ѝ предложи помощ „от всякакъв вид“, която тя трудно отказа. Беше искрен и загрижен и това истински я трогна.

– Няма нужда да се тровиш излишно. Ако някоя нощ го закъсаш, тогава може да рискуваш. Нещата се оправят. Бавно и полека, но се оправят. – Последното го казва повече на себе си, отколкото на Тони. И осъзнава, че двамата звучат не като съпруг и съпруга, загубили дете, а като стари познати. Проблемът е, че винаги избягват да говорят за катастрофата, затова и репликите им неусетно стават все по-сковани. И точно тогава Тони казва:

– Не съм те питал досега, но искам да знам как погребахте Иво. В затворен ковчег ли беше? Как изглеждаше? – Той не просто слага пръст в раната, а направо я посипва със сол и жарава.

Виктория прехапва устни и за миг затваря очи.

– Всичко беше както трябва, дойдоха много хора. Съучениците и приятелите му, съседите ни, двама от учителите – обяснява примирено тя. – Изглеждаше така сякаш спи, беше красив... Майка ти много плака, беше неутешима. Всички плакахме. – Тя клати несъзнателно глава сякаш не може да повярва за какво говори. Иска да намери най-нежните и най-красиви думи за погребението на детето си, но не ѝ се удава. – Церемонията беше много хубава, имаше купища цветя и малък хор. И времето беше меко и топло.

Скулите на Тони започват да подскачат върху едрото му брадясало лице и той извръща глава.

– Знам, че искаш да знаеш как е станала катастрофата, но истината е, че нищо не помня – казва той, без да прикрива горчивината си. – Излязохме от паркинга в края на центъра, пуснахме се към кръстовището на зелено, за да се влеем в булеварда, и когато навлязохме в другото платно, изведнъж всичко изчезна. Чух само много силен шум и изгубих съзнание. Нищо друго не помня. Нищо.

– Няма значение как и какво е станало. Това няма да ни върне Иво. – Гласът на Виктория изведнъж е утихнал, думите ѝ едва се чуват.

– Минах на зелено, сигурен съм! Онова копеле буквално връхлетя отгоре ни и няма как да не е било на червено. Няма начин светофарите и на двете ленти да са били на зелено. Като хвърля гипса, първата ми работа ще е да отида на кръстовището и да видя как са синхронизирани тези светофари. Дори мислех да се обадя на един приятел да ми направи клип с телефона си, но искам лично да се убедя.

– Не е нужно нищо да правиш. Ако се стигне до съд, там всичко ще се изясни. Като те изпишат от болницата, ще те привикат в полицията, за да те разпитат. – Време беше да му каже и това. – Разбрах, че шофьорът на другата кола е призован само като свидетел.

– Няма толкова лесно да му се размине! Такива като него винаги играят игрички със съдията и прокурора, но няма да му се размине! Не и когато аз съм на топа на устата! – Той тупва ядно с ръка по дюшека. – Трябва да наемем адвокат, но не знам как ще си го позволим. Напоследък съм капо отвсякъде.

– Не се притеснявай за това, никой не припира да те изправя пред съда. Когато се прибереш у дома, тогава ще говорим. Сега просто трябва да си почиваш.

– Аз не мога така. – Той несъзнателно изръмжава и свива юмруци. Едър мъж е и леглото се разклаща като лодка над вълна.

Виктория слага ръка върху гърдите му.

– Знам, че ти е трудно, но ако почнеш да се обвиняваш или да се озлобяваш, доникъде няма да стигнеш. А и без това аз се чувствам зле, понякога едва вървя, сега ако и ти започнеш да предъвкваш случилото се и да плюеш отрова, няма да издържа. – Сълзите закапват по лицето ѝ като от преляла чаша. – Трябва да приемем нещата и някак да продължим с живота си.