Всички противници на Европейския съюз - от умерените евроскептици до яростните еврофоби - се познават по едно: те гледат на ЕС като на външна сила, а оттук - и на европейската политика като на "външна". Интеграцията за тях е заплаха за националния суверенитет и идентичност, а Брюксел - нелегитимна и скъпа "шапка" на възникваща супердържава.

В тази популистка визия съвпадат брекзитърите, крайните десници в цяла Европа, МАГА в САЩ и официална Москва, която не признава легитимността на ЕС и не желае отношения с него и с официалните му институции и представители, а само с правителствата на отделните му държави.  

От тази визия не прави изключение и българският министър-председател Румен Радев. Това пролича за пореден път в четвъртък, 22 октомври 2026 г., когато той обвини ЕС и в частност Европейския парламент, че се намесват във вътрешните работи на България, като едва ли не ѝ поставят в срок да се включи в инициативата на НАТО за противодронова защита. 

Както всеки популист, Радев се крепи върху посочването на враг - вътрешен и/или външен - и разделянето на обществото на добро мнозинство, обединено около лидера и малцинство от предатели, "слугуващи" на врага. 

"Наши евродепутати подвеждат поради собственото си невежество и манипулативност и своите колеги от Европейския парламент. Представете си, Европейският парламент разпорежда на суверенна държава България кога, какви решения да предприеме", каза Радев пред журналисти. 

Това е реториката - от едната страна е "суверенна България" от друга - чуждият Европейски парламент, който се опитва да ѝ "разпорежда".

Но нека погледнем спокойно отвъд този пропаганден стереотип и да се опитаме да проверим реалните му основания.

Къде започва и къде завършва властта на ЕС

В правото на ЕС сферите на неговата компетентност са разделени на три.  Изключителна компетентност на ЕС, или сфери, в които само той може да законодателства според член 3 от договара за функционирането му (ДФЕС) са митническият съюз, правилата за конкуренция на вътрешния пазар, паричната политика за еврозоната, опазването на морските биологични ресурси в общата рибарска политика, общата търговска политика и сключването на определени международни споразумения.

Предмет на споделена компетентност (член 4 от ДФЕС) са вътрешният пазар, социалната политика, социалноикономическото сближаване (кохезията), селското стопанство и рибарството, околната среда, защитата на потребителите, транспорта, трансевропейските мрежи, енергетиката, пространството на свобода, сигурност и правосъдие, както и общите съображения за сигурност в здравеопазването, научните изследвания, космическата политика и хуманитарната помощ. Това са области, в които държавите членки упражняват своята компетентност дотолкова, доколкото ЕС не е упражнил своята.

ЕС притежава единствено подпомагаща и координираща компетентност (член 6 от ДФЕС) в здравеопазването, промишлеността, културата, туризма, образованието, младежта и спорта, гражданската защита и административното сътрудничество. В тези области Брюксел не може да хармонизира националните закони, а само да подпомага държавите. Отделно Договорите уреждат специфични рамки за координацията на икономическите политики и заетостта (член 5 от ДФЕС) и Общата външна политика и политика за сигурност (ОВППС).

Всички останали области — и най-вече националната сигурност, отбраната, въоръжените сили, участието във военни съюзи като НАТО, конституционният ред, прякото данъчно облагане и общественият ред — остават в изключителна национална компетентност на суверенните държави членки (член 4 от Договора на ЕС).

Има ли основание критиката на Радев?

Ако премиерът твърди, че Европейският съюз или Европейският парламент нямат правното право да задължават България да се присъединява към конкретни военни инициативи на НАТО в определен срок, той е прав. Решенията за националната отбрана, членството във военни инициативи и антидрон коалиции са въпрос на суверенно национално решение. Европейският парламент няма компетентност в областта на отбраната. Той не може да диктува решения и срокове на изпълнителната власт в суверенна държава. Всяко твърдение, че Брюксел може императивно да заповядва в тази сфера, противоречи на Договорите на ЕС.

Обвинението, че въпросната резолюция представлява недопустима намеса във вътрешните работи и суверенитета, е политическа реторика, която е, меко казано, спорна по следните причини:

Първо: Членството в ЕС върви ръка за ръка с взаимен политически контрол. Европейският парламент редовно приема резолюции относно вътрешнополитически събития, външнополитически ориентации или закъснели реакции на правителствата на страните членки (например по теми като върховенство на закона, енергетика или геополитическа ориентация). Това не се третира в международното право като юридическа намеса във вътрешните работи, а като част от общия политически диалог в рамките на Съюза.

Второ: резолюцията е приета от демократично избран орган (Европейски парламент) с голямо мнозинство, като в него участват и български евродепутати. Европейският парламент е един от двата законодателни органа на ЕС заедно със Съвета на ЕС. Първият представлява гражданите на Съюза, включително българските; вторият представлява правителствата им. Участието на български политици в дебата и гласуването е част от нормалния европейска парламентарен процес, а не „манипулация" (както твърди Радев), макар че националният политически контекст (като наближаващи избори) често оцветява тези процеси в предизборни краски.

Следователно Радев има формално правно основание да отбележи, че въпросите на отбраната и сроковете за участие във военни инициативи са извън компетентността на ЕС и че Европейският парламент не може да разпорежда подобни действия на България. Въпреки това определянето на една обикновена политическа резолюция като заповед и накърняване на суверенитета надхвърля строгата правна рамка и навлиза в полето на популистката реторика, тъй като ЕП има пълното политическо право да отправя критики и призиви към националните правителства.

Самият документ, за който става дума, е незаконодателна резолюция. Този вид резолюции на Европейския парламент са незадължителни политически позиции (препоръки, призиви или изрази на загриженост). Те нямат силата на законодателен акт, регулация или директива и не могат да налагат юридически задължения или крайни срокове под страх от правни санкции. 

Затова твърдението на премиера Румен Радев, че ЕП „разпорежда“ на България кога да влезе в инициатива на НАТО представлява преекспониране. Българският министър-председател обвинява Европейския парламент в нещо, което той не е направил - да превиши правомощията си.

Чужбина ли е Европа?

Внушението, че Европейският съюз представлява външна сила, която оказва натиск или се меси в суверенитета на България, няма конституционно и правно основание. Членството на страната в ЕС не е форма на подчинение спрямо чужда организация, а суверенно избран модел на съвместно упражняване на правомощия.

Българската държава е интегрална част от самия европейски механизъм – нейните граждани избират пряко свои представители в Европейския парламент, министър-председателят участва във вземането на най-важните решения в Европейския съвет, а националните министри гласуват европейското законодателство. Поради това позиционните актове и дебатите в европейските институции са част от вътрешния демократичен процес на Съюза, в който България е пълноправен сътворец, а не външен обект на въздействие.

Представянето на институции като Европейския парламент в ролята на диктуващ външен фактор е политическата реторика, която размива границата между съюзническия контрол и чуждостранната намеса. Когато европейските партньори отправят критични оценки или политически призиви към дадено управление, за съответните власти е политически удобно да преформатират дебата, представяйки го като посегателство срещу националния суверенитет. Внушението, че „Брюксел ни заповядва“, е познат политически прийом, използван за консолидиране на вътрешнополитическа подкрепа чрез позициониране като „защитник на националния суверенитет“.

В правния ред на ЕС държавите членки доброволно споделят компетентности, за да постигнат обща сигурност и стабилност, което прави парадоксално претендирането за европейска солидарност и ресурсна подкрепа, съчетано с отхвърляне на общата политическа отговорност и съпътстващия я взаимен контрол. Правителството изисква от ЕС финансиране, икономическа подкрепа, солидарност и съюзнически ресурси (които са ползи от членството), но когато същите тези европейски институции отправят политически призиви за действие или критики за забавяния, те биват обявявани за „външна намеса“.

Всяко внушение или твърдение, че институции като Европейския парламент са „външни сили“, които газят българския суверенитет, противоречи на принципите на европейската интеграция и на правната уредба, под която България доброволно се е подписала.

Диагнозата

Убедителната електорална подкрепа, с която Радев дойде на власт, показва дълбок когнитивен дисонанс сред българските гласоподаватели. От една страна, мнозинството от гражданите желаят сигурността, стандарта на живот и институционалната защита, които членството в Европейския съюз осигурява. От друга страна, проявяват силна чувствителност към всяка форма на външна критика, възприемайки я като снизходително отношение или отнемане на националното достойнство. Успешната политическа формулировка в случая стъпва именно върху този парадокс: обещава се запазване на ползите от Брюксел, докато едновременно с това се демонстрира непокорство спрямо европейския политически консенсус.

В това отношение България далече не е изолиран случай, а е част от по-широка и трайна вълна на т.нар. суверенизъм, която преформатира вътрешната политика в редица държави членки. Подобни модели на позициониране – получаване на европейски ресурси при успоредна остра конфронтация с Брюксел за пред домашната публика – се превърнаха в основен политически капитал в държави от Централна и Източна Европа, а все по-осезаемо намират почва и в Западна Европа. В основата на тази тенденция стои умората от сложни вътрешни и геополитически кризи и способността на популистки субекти да продават идеята, че суверенитетът означава пълно освобождаване от общи съюзнически задължения.

Обръщането на тази тенденция изисква да се преосмиси начинът, по който европейската тема се представя на национално ниво. За да се преодолее нагласата за Брюксел като удобен дежурен виновник, е необходим зрял политически разговор, който ясно обяснява, че европейските институции не са чуждо тяло, а места, в които суверенитетът се упражнява съвместно. Докато местните лидери продължават да използват европейската интеграция единствено като финансов механизъм без отговорност за общите ценности и сигурност, избирателите ще продължат да подкрепят конфронтационната реторика като форма на национална защита.