"Оголено от шок и ужас лице; и един-единствен зъб, лъщящ и очертан в червено, върху покрития с балатум под..." (ОТКЪС)

Моментално покоряващ със своята емоционалност, образност и автентичност, романът „Фамилията“ излезе на български със знака на издателство „Кръг“. Впечатляващият дебют на американската писателка Наоми Крупитски, наредил я сред най-обещаващите автори в САЩ, е в превод на вече покойния Владимир Германов и с корица от Биляна Славкова (Kontur Creative). Съвсем основателно определяна като среща между „Кръстникът“ и „Гениалната приятелка“, историята във „Фамилията“ е едновременно мафиотска, любовна, имигрантска и поколенческа.     

В центъра на сюжета са непокорната и свободолюбива София Коликио и разсъдливата и свенлива Антония Русо, които са неразделни, откакто се помнят. Дъщери на италианско-американски мафиоти от Ню Йорк, двете отрастват в сянката на престъпна общност, наричана Фамилията, която едновременно ги защитава и оковава. След като бащата на Антония изчезва безследно, животът на момичетата се променя завинаги. Докато се превръщат в жени, съпруги и майки, всяка по свой начин се бори да запази приятелството помежду им и да си извоюва идентичност и свобода насред задушаващата паст на традицията. Но могат ли да избягат от Фамилията и искат ли го наистина? По кой път ще поемат – на жертва или на съучастничка? Една фатална нощ София и Антония се изправят пред избор, който окончателно ще реши съдбата им…

Макар да подхваща добре познатия наратив за отрастването в престъпна общност, където повечето жени са невидими, авторката Наоми Крупитски го разгръща във въздействащ и вдъхновяващ разказ за намирането на място в свят, в който американската мечта „трябва да се събира парче по парче, да се купи или да се открадне“. Обхващащ двайсет години от първата половина на миналия век, романът „Фамилията“ поднася всепоглъщаща история за приятелството, верността и принадлежността. С деликатен и поетичен, но същевременно проникновен и хипнотичен стил, в този свой дебют Крупитски рисува нюансиран портрет на мафиотския свят през женските очи. И прокарва почти незабележима граница между доброто и злото, между любовта и насилието, между греховността и изкуплението.

В разговор, включен в оригиналното издание на „Фамилията“, авторката споделя, че при работата по романа основният ѝ стремеж е бил екшънът и емоциите да съжителстват на една страница.

„Исках да напиша история, която не прави компромис нито със съспенса, нито с емоционалната дълбочина – казва тя. – Приятелството, което може да съдържа както най-доброто, така и най-лошото от романтичната и от семейната любов, е много плодородна почва за изследване. Привличат ме комплексните герои, способни и на насилие, а не тези, които никога не прекрачват границата между „редно“ и „нередно“. И се надявам, че „Фамилията“ вирее именно между това, което обикновено възприемаме като черно и бяло.“

Наоми Крупитски е американска писателка и редакторка на художествена литература. Родена в Бъркли, Калифорния, тя завършва престижното училище „Галатин“ към Нюйоркския университет. „Фамилията“ е нейният първи и единствен за момента роман, който е посрещнат възторжено от критиката и става бестселър на „Ню Йорк Таймс“.

* * *

Из „Фамилията“ от Наоми Крупитски

Снимка "Кръг"

През есента на 1928 година София и Антония тръгват на училище заедно и светът става забележимо по-голям с всеки изминал ден. Сутрин бързат натам и всяка се спъва в стъпалата и краката на другата. Устремени и дребнички са и пристигат задъхани и подранили. Учат числата, буквите, география.

Първия ден научават, че половината деца в класа им са италианци, а другата половина са ирландци. Научават, че Ирландия е малък остров далече от Италия, но не толкова далече, колкото Америка, където сме всички ние, казва господин Монахан. София и Антония се сприятеляват с Мария Панцини и Клара О’Мали. Всички носят сини панделки в косите си. Решават, че и утре ще ги сложат. Обядват заедно и се държат за ръце, докато вървят към чакащите ги майки. Мамо, мамо, канят се да извикат и четирите, но върху лицата на майките им са спуснати плътни щори. На следващия ден Мария Панцини обядва на друга маса с момичета, а Клара – в отсрещния край на двора. Ирландските деца се хранят там, дава си сметка Антония. Просто стой с Антония, казва майката на София по-късно. Нашите семейства са малко по-различни, казват Роза и Лина на дъщерите си, а София и Антония не знаят дали това означава, че са по-добри, или по-лоши, но скоро обядват само двете.

Все още обичат училището заради господин Монахан, който се е сражавал в Голямата война и куца, и който живее сам в сутерена на порутена къща, на един хвърлей от корабната ковачница. Господин Монахан има пламъче в очите. Висок, слаб и жизнен е. Гледа ги, когато говорят.

Всяка сутрин завъртат глобуса и избират част от света, за която да учат. Така научават за пирамидите, за Тадж Махал и Антарктика. Където и да сложи пръста си, господин Монахан знае много за мястото, има картинки и им разказва страхотни, оживени, почти невероятни истории, които държат двайсет деца като омагьосани, застинали като камъни по местата си. А днес Марко ДеЛука пререди София в завъртането на глобуса.

Направи го, без да иска, което означава, че докато София го гледа със сбърчено чело и кипящ гняв в гърдите, той отвръща на погледа ù с меко и невъзмутимо изражение и не знае защо тя го гледа гневно, което още повече влошава нещата. В тялото на София се надига горещина, която кара лицето ù да почервенее, пръстите ù да се разтреперят и дъхът ù да се превърне в жлъч. По-късно в живота ù нейните приятели и близки ще се научат да разпознават издайническото стискане на устните и присвиване на очите, когато София потъне в гняв. Тя също ще започне да усеща горещия, бушуващ, всепоглъщащ огън на неизбежната битка.

Днес София не взема участие, докато съучениците ù разглеждат картинки на морски същества в стари броеве на „Нешънъл Джиографик“ и специалната „Енциклопедия Британика“ на господин Монахан. Не се прехласва заедно с тях, когато той рисува на дъската човешка фигура в реален размер, а до нея гигантска сепия и син кит. Взира се в Марко и напразно чака господин Монахан да си спомни, че днес е бил нейният ред. Усеща как огромната несправедливост на живота преминава през всяка фибра на съществото ù.

Антония усеща, че нещо не е наред със София, с шестото чувство на човек, който все още не разбира, че човешките същества възприемат себе си като отделни съдове. Участва в урока за морските същества, макар че да възклицава с групата деца без София, я смущава. Изтяга врат с всички други, за да види картинката на акули, подредени по големина, и ахва като по сигнал пред рисунката на многото редове зловещи, очертани в червено зъби на акулата, но седи смълчана, когато господин Монахан приканва съучениците ù да назоват седемте морета, и не вдига ръка дори след като класът запецва на „Индийски“. Гледа обувките си, които са много черни на фона на обутите ù в бели чорапи крака. За миг си представя, че е висока само инч. Тогава би могла да живее в чина си – да прави одеяла от парченца хартия, както мишките в гардероба ù бяха направили със салфетки. Да се храни с трохи и зрънца ориз от остатъците аранчини, а понякога и с някое парченце млечен шоколад. Не забелязва как София присвива очи към Марко, докато той се връща на мястото си между редиците чинове.

Точно в този момент гневът на София закипява и вече не може да бъде сдържан в тялото ù. Когато Марко ДеЛука приближава чина ù, тя свива юмручета и протяга крак, за да го спъне през пищялите.

Антония вдига поглед и вижда как Марко ДеЛука разплакан се надига от пода. В последвалата шумотевица тя улавя образи, които ще подреди по-късно – София, все още с вдигнат между чиновете крак, с отворена от изненада уста; Мария Панцини, ревяща и стискаща чина си отстрани в много добра имитация на възрастна дама; господин Монахан, с оголено от шок и ужас лице; и един-единствен зъб, лъщящ и очертан в червено, върху покрития с балатум под.

И докато гледа, Антония вижда как по лицето на София пропълзява странно изражение – версия на изражението на баща ù, когато смачква воден бръмбар под обувката си или срязва лъскавия корем на риба.

Това изражение ще преследва Антония години наред. Ще се връща в съзнанието ù в моментите, когато няма да е сигурна дали да вярва на София, през мрачните и изтънели участъци на приятелството им. У София има семенце на нещо взривоопасно. Антония претърсва себе си, но не открива подобно. Не знае дали изпитва облекчение, или не.

По-късно същата вечер София седи на стола си в кухнята и отчупва краищата на шушулки зелен боб. По скованите рамене на майка си и плътната тишина в кухнята разбира, че е загазила. След като спъна Марко, се почувства замаяна и леко изненадана. Не искаше да го нарани. Но не изпитва истинско разкаяние.

Всяка неделя след литургия семействата Русо и Коликио се натоварват на кола и прекосяват Бруклинския мост до къщата на Томи Фианцо за вечеря.

Томи Фианцо живее в обширен пентхаус с четири спални, достатъчно близо до Грамърси парк*, та всички, които минават покрай дома му, са натъкмени от главата до петите с коприна и кожи, с кожуси и перли. Той няма ключ за Грамърси Парк, но често може да бъде чут да казва на всеослушание, че не иска и да има, че не се интересува от нещата, които правят американците: А, чашата ти е празна, хайде, пийни нещо, малко вино. Коликио и Русо пристигат като една група в мудния парад от служители на Томи.

Към три следобед иначе просторният апартамент на Фианцо се пука по шевовете от бърборещи и плюещи възрастни, носи се миризма на вино и чесън. Зимно време прозорците се запотяват и апартаментът се изпълва с мирис на опърлено и сняг от ръкавиците и шаловете, съхнещи по радиаторите. През лятото се усеща остра воня на пот, а по всяка повърхност има кофи с топящ се лед за лимонадата и бялото вино. Антония и София бързо биват забравяни във вихрушката и се оправят сами заедно с другите деца от Фамилията, които виждат веднъж седмично, но не познават добре, защото техните семейства са единствените, които живеят в Ред Хук.

Томи Фианцо има син, Томи-младши, който е по-голям от София и Антония и е гаден; обича да щипе злобно и да прави неприлични жестове, когато никой от възрастните не гледа. Братът на Томи, Били, също идва. София и Антония го харесват дори по-малко от сина на Томи. Той няма жена, нито деца и сякаш виси в ъглите на стаите, като мъх по скала. Очите му са тесни и черни, а зъбите се блъскат в устата му като пътуващи до работа служители на влаков перон. Рядко говори със София и Антония, но ги наблюдава със стъклените си очи и те го отбягват.

В шест часа Томи Фианцо и жена му внасят подносите с храна в стаята. Bellissima**, възторгват се гостите. Приветстват купата с паста, крехкото агнешко, студените разядки с боб и нарязана сепия, плувнала в зехтин, хлъзгавите печени червени чушки. Целуват върховете на пръстите си. Сияят. Moltissime grazie***, пъшкат. Никога не съм се наяждал така. Никога не съм виждал толкова прекрасна храна.

През повечето време никой не обръща внимание на София и Антония; оставени сами на себе си, те играят опасни игри на гоненица, като търчат около масата и между краката и жестикулиращите лакти на възрастните. Къщата се изпълва с дим от лули и ухание на дамски парфюми. Хаосът е дружелюбен, познат, бълбукащият гребен на морска вълна. По някое време родителите им пълнят чиниите.

По пътя към дома София и Антония са полузаспали, с притворени клепачи и натежали крайници. Манхатън блещука през прозорците на колата, докато минават по Бруклинския мост. А ако имат късмет, таткото на Антония ги прегръща и им пее тихо нежни песни, които помни от своята майка, от острова, на който е отрасъл. Разказва им за нажежената земя, за варосаната старинна църква, за ароматната сянка на кривите лимонови дръвчета, за старицата с дълга рошава коса, която живеела в колиба над морето.

Когато стигат до дома, всички се измъкват от колата и възрастните се целуват, преди да се приберат в апартаментите си. Карло понася Антония нагоре, Джоуи улавя София за ръка, а Роза и Лина се гледат дълго една друга, после мъжете си, после момичетата.

Татко – казва Антония, преди да се унесе в дълбок сън, – нали предпочиташ да си тук постоянно, вместо да ходиш на работа. Не е въпрос. Cara mia – шепне Карло. – Разбира се.

В другата стая Лина Русо винаги знае кога Карло дава този отговор. Знае кога той слага дъщеря им да спи. Cara mia, и Лина най-после е заземена, уравновесена и спокойна. Разбира се.

В неделите, след като София заспи, Роза остава неподвижна в дневната и оглежда територията си. Cara mia, мисли си. Нейната спяща дъщеря, която не е лишена от нищо. Мъжът ù, с вдигнати вежди, я чака да реши, че стаята може да бъде оставена за утре сутрин. Разбира се.

На следващата сутрин София се буди в леглото си, Антония – в нейното. Колите за боклук минават в понеделник и ако боклукчиите вдигнат очи, понякога виждат в съседните сгради на страничната уличка в Ред Хук две момиченца по нощнички да гледат през прозорците си, докато започва новата седмица.

----