Миналата година Германия постигна рекорден търговски излишък от 217 милиарда евро, като така се нареди на второ място след Китай по експортна мощ. За някои, това направи Германия светла точка в и без това анемичната икономика на еврозоната - „двигател на растежа“, както казва германският финансов министър Волфганг Шойбле.

Всъщност, хроничните търговски излишъци на Германия са в сърцевината на проблемите на Европа – вместо да стимулират глобалната икономика, те я теглят надолу. Най-добрият начин да се сложи край на тази перверзна ситуация е Германия да напусне еврозоната. Самите германци обикновено приемат подобни обвинения със смесица от обида и объркване.

Ние имаме положително търговско салдо, обясняват търпеливо те, защото просто сме много по-конкурентни от повечето ни търговски партньори. Можете ли да ни обвинявате, питат те, че светът предпочита да купува изключителните германски стоки (и няма в замяна нищо, което ние да искаме)?

Спорът продължава така: Останалата част от света просто да се стегне, да си подреди къщата и да заприлича повече на Германия. Междувременно, не ни мразете, 'щото сме красиви...

Противно на популярната митология, всъщност няма абсолютно никаква логика, че ако си „конкурентен“, това означава да имаш търговски излишъци. Още през 1817 г. икономистът Дейвид Рикардо отбелязва, че оптималната основа за търговията е сравнителното, не абсолютното, предимство. С други думи, дори една държава да е по-добра във всичко, тя трябва да изнася това, в което е най-добра, и да внася това, в което е по-малко добра. Когато имаш повсеместно предимство, това не води до извода, че икономическата логика е сам да си произвеждаш всичко, още по-малко – да продаваш повече, отколкото искаш в замяна.

Или, нека го кажа по друг начин, няма никаква логика, която да казва, че повече печалба означава повече харчене – в потребление и като публични разходи, и като частни покупки, нито пък повече инвестиции в бъдещи производствени мощности.

Търговските излишъци се появяват, когато една държава реши да харчи по-малко, отколкото произвежда – когато има излишно големи спестявания, по-големи от вътрешната нужда за кредит. Тогава тя заема тези свръхспестявания в чужбина, като финансира способността на други държави да харчат повече, отколкото са произвели, да създават дефицит и да купуват излишните стоки на кредитора.

Истина е, че една високо производителна страна може да има необходимите средства да се „сдобива“ с търговски дефицити, докато една по-слабо произвоодителна страна е принудена да взима заеми, вместо сама да спести каквото й е необходимо.

Поначало, търговските дисбаланси са предизвикани не от конкурентно предимство, а от избора колко да спестяваш и къде да държиш спестяванията си – у дома или в чужбина.

Има ли смисъл да поддържаш търговски дисбаланси?

Разбира се, че има. Британската индустриална революция през XIX век позволи на държавата да натрупа огромни печалби от увеличеното производство, част от които инвестира в Съединените щати. Отпуснатите пари на бързо растящата американска икономика се върнаха обратно с по-висока печалба, отколкото ако бяха останали у дома, а в същото време създадоха и пазар за британските стоки. Потенциалните ползи от производителността направиха ситуацията win-win. Имаше полза и за американците да вземат заеми, и за британците да отпускат. Но този случай показва и още нещо, което лесно се забравя:

Поддържането на търговски излишък означава да финансираш нечий друг дефицит. Кризата в еврозоната често е наричана криза на задлъжнялостта. Но всъщност, Европа като цяло няма проблем с външнен дълг, а с вътрешен:

Германските излишъци трупат дългове в периферията на Европа – това са две страни на една и съща монета. Германците спестяват (много), а общата валута само ги улесни – вместо да спестяват по-малко и да инвестират у дома, да дават заеми на своите търговски партньори в еврозоната, които използваха парите, за да купуват германски стоки.

До 2007 г. търговският излишък на Германия бе достигнал 195 милиона евро, три пети от които дойдоха вътре от еврозоната. Берлин би нарекъл това „спестовност“, но трудно може да се спори, че свръхспестяванията на Германия бяха добре инвестирани. Вместо това те създадоха на германците илюзията за просперитет, разменяйки реален труд (като дял от БВП) срещу разписки за дългове, които може никога да не бъдат върнати.

Нещо трябваше да се промени, но какво?

Обикновено всяка държава следва собствена валутна политика, като разчита на разменния курс, за да настройва износа си от тези, които не могат да си го позволят, към тези, които могат. В общата валута обаче това е невъзможно. Вместо това длъжниците в Европа бяха принудени да намалят търсенето чрез комбинация от бюджетни съкращения и преструктуриране на дълга. Техните търговски дефицити с Германия драматично се сринаха – но като купуваха по-малко, а не като продаваха повече. Всички от т.нар. група PIIGS (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания) намалиха търговията си с Германия. В случая на Ирландия това стана с повече от една трета.

От гледна точка на цяла Европа, цената за това се оказа растежът. Еврозоната падна в капан. Държавите тръгнаха в две различни посоки, но с една обща валута – все едно краката им бяха вързани.

Европа заживя в рамките на собствените си възможности, т.е. Германия продължи да спестява повече, отколкото харчи, вместо да създаде толкова необходимото търсене. Паричните облекчения – в комбинация със слабото евро – просто пренасочи вътрешните дисбаланси на Европа навън.

Търговският излишък на Германия със Съединените щати експлодира (47% ръст от 2007 до 2013 г.), а дефицитът с Китай и Япония се срина (до минус 71% и минус 78%). В същото време балансът с Бразилия и Южна Корея подскочи от дефицит до излишък. От 2012 г. насам целият растеж на еврозоната, на годишна база, идва от нетен износ – още един принос към слабостта на вътрешното търсене в Европа, което може да бъде двигател на растежа.

Съмнително е дали е надеждна стратегия да разчиташ на американците да трупат още дълг и да рискуват да тръгнат по пътя на Гърция. По принцип, по-смислено е да се намали дефицита на Европа спрямо Китай. Но на практика в по-малка степен се прониква на масовия пазар на потребителски стоки в Китай, отколкото да се продават машини и луксони стоки на захранвания с кредити инвестиционен бум, който пък зависи от запазването на огромния търговски дефицит на Китай спрямо САЩ.

Въпросът не е – както често се представя – какво е честно, а какво е устойчиво. А ролята на американците като потребители от последна инстанция, на цената на увеличеващи се дългове, не е устойчиво.

Така че, какво да се прави?

Най-доброто решение – но и най-малко вероятното – е Германия да напусне еврото и да позволи на въведената отново марка да поскъпне. Споразумението „Плаза“ от 1985 г. ни дава лека надежда*. Докато силната йена нарани структурния търговски излишък на Япония, поведението на Германия бе доста по-адекватно на фона на скъпата марка. Година по-рано германските политици се оказаха по-загрижени за увеличиване на търсенето, като повишиха минималната заплата, намалиха възрастта за пенсиониране и увеличиха пенсиите – тези мерки може и да работят, но със сигурност накърняват производителността, която е главният източник на възможностите на Германия да потребява. А сега същите германски политици отказват да намалят данъците или да увеличат публичните разходи и резултатът от това е, че през 2014 г. Германия публикува първия си балансиран федерален бюджет от 1969 г. насам – година по-рано от планираното. За повечето германци всеки намек за отпускане на фискалната дисциплина намирисва на разточителство от гръцки тип, но нещата могат да бъдат погледнати и от друг ъгъл.

Свръхспестяванията вече са налице. Единственият въпрос е на кого да ги дадем назаем. За предпочитане е да ги отпуснем на вътрешния пазар, за да задвижим същинско европейско възстановяване, отколкото да ги заемем на чужденци, за да си купуват неща, които не могат да си позволят. Със своето застаряващо население, вероятно е обяснимо защо Германия обича да спестява. Но няма никаква логика тези спестявания да се насочат навън, след като има крещящо по-голяма нужда от тях у дома. „Растежът“ на Германия, който създава неустойчиви търговски дисбаланси във и извън еврозоната, е илюзия. Това е взет назаем растеж и то само временен. За Германия. А за света това просто е лошо сделка.

* Споразумението „Плаза“ е подписано на 22 септември 1985 г. в хотел „Плаза“ в Ню Йорк между Франция, Западна Германия, Япония, САЩ и Великобритания. Те се договарят за поевтиняване на долара спрямо йената и марката, чрез намеса на финансовите пазари.

------

Патрик Хованец е американски финансист, професор в Колумбийския университет и главен икономист в "Силвъркрест асет мениджмънт". Статията е публикувана във Foreign Policy преди пет месеца, но поради актуалността на въпроса на бъдещето на еврозоната го предлагаме на читателите на Клуб Z.