едно интервю на ВИОЛЕТА ЦОЛОВА

100-годишнината от рождението на Борис Христов в Софийската опера бе отбелязана с концертно изпълнение на операта „Набуко” от Джузепе Верди на 27 март 2014 г. Ролята на Набуко се изпълняваше от прочутия ни баритон Владимир Стоянов, ,в ролята на Захария му партнираше световният бас Карло Коломбара. Той пя на сцената на Софийската опера и през февруари тази година - в ролята на Рамфис от „Аида” на Верди. 
Певецът е роден е в Болоня, Италия. Не могат да се изброят ролите, които е изпълнявал до момента, и сцените, на които е пял.
Носител е на ред престижни награди. Още през 1986 г. получава наградата за най-добър италиански певец на конкурса G.B. Viotti; 1987 – Първа награда на конкурса As.Li.CO. И така в хода на неговата кариера е носител на наградите: Lauri Volpi – 1994, L’Orazio Tosi – 1995, Capelli – 1999, Matassa D’oro – 2002, Premio Monteverdi – 2009.
Преди да пристигне в София, Коломбара бе пял в операта на Модена – „Симон Боканегра” от Верди, а от София замина за Билбао, където ще пее с Хосе Карерас в операта на Кристиян Колоновиц „Съдията – изгубените деца”. 

Как започна всичко? Как открихте, че от всички пътища трябва да поемете този, на музиката? Вашите родители не са музиканти.
– Обаче кръвта на музиката я имам, защото братовчедът на моята баба е Рикардо Страчари - известният баритон на 20-те и 30-те години.
Вашите родители какво биха искали да работите, ако не бяхте станали оперен певец?
– Да бъда щастлив с каквато и да е професия. Никога не са ми налагали нищо. Имам двама родители, които биха ме подкрепили във всичко. 
Вашият пръв учител по музика е бил Маестро Париде Вентури. С какво ви впечатли в първия момент?
– Имам един прекрасен спомен! Вентури е човек, който носи в себе си изключителна искреност и непосредственост. Той е роден да преподава. Каквото и да казва, той го казва с такава страст, че не е възможно да не разбереш какво иска.
В този живот срещата ми с него се случи като на шега. Бащата на един мой приятел работеше с моя баща. Той знаеше, че аз съм влюбен в операта. Веднъж ми каза: „Защо не пробваш Париде да ти чуе гласа?” Той преподаваше и на други, някои вече доста известни. И аз така на шега отидох при него. Но пеех ужасно. След като ме чу, той ми каза: „В тази бъркотия, която ти правиш, има един глас. Можем да поработим три седмици. Ако видим, че нещата вървят добре, ще продължим. Ако не – оставаме си добри познати.“ Това беше моят голям късмет. Аз не знаех, че притежавам глас. Той го откри. След това работих много!
На колко години бяхте?
– На 15.
Но преди това сте учили пиано.
– Да, аз учих пиано, защото исках да вляза в света на театъра на всяка цена. Даже ако трябва да бъда гримьор, или гардеробиер, или диригент. Обичах света на театъра! Исках да съм там.
Разказвате в едно интервю, че когато сте били на 9 години, от училище са ви завели на опера и така е родена тази голяма любов.
– Да! Едно време училищата в Италия функционираха добре. Даже водеха децата на театър – от 1000 деца поне 2 оставаха завладяни от театъра, от операта. Тогава спектакъла, който гледахме, беше операта „Парсифал”.

Какво се случи?

– Потънах в някакъв блясък! От този момент почувствах, че това е вече моя съдба! Беше магическо! Когато се отвори завесата, вдишах невероятен аромат. После вече разбрах, че всяка опера има свой аромат и той се отключва при вдигането на завесата. Гледах всичко: светлините, седалките... На 9 години бях омагьосан!
Какво представлява процесът на подготовката на нова роля. Например сега, когато разбрахте, че бъдещият ви ангажимент е ролята на Борис Годунов?
– Когато правя роли, които са важни, исторически персонажи, преди всичко събирам повече информация от литературата и биографията им. Трябва да се следва либретото, даже и да има исторически неточности. Но трябва да разбера какъв тип е героят, каква психология е имал. Но в либретото има всичко. След като съм прочел много заради моите лични интереси, се отдавам веднага на музиката и либретото. Ако един човек има чувствителност да разбере музиката, би могъл даже и без да произнася текста, да усети това, което композиторът иска да каже. След това работя много върху артикулацията, върху думите. Що се касае ролята на Борис, работя много върху произношението. Ще пея на руски. Заради това в момента уча и руски език. Може би няма да успея да го науча перфектно, но искам да разбера самия език, да го усетя.
Изучавате ли опита на другите, които са изпълнявали същите роли?
– Най-големите от миналото ги слушам постоянно. От басовете това са Чезаре Сиепи, Николай Гяуров, Борис Христов. Защото всеки от тях  е имал какво да каже.  От тях има много да се чуе и да се заимства. В една роля като Борис Годунов Борис Христов е мастерклас!

Да поговорим за вашите мастеркласове. Какво искате да научат вашите ученици?
– Искам да ги науча това, което много преподаватели не преподават, т.е. правилната техника a la italiana. Имал съм късмет, че съм учил с Париде Вентури. Този тип техника е единственият. Т.е. те са две техники: едната е правилната, а другата е неправилната. Харесва ми много да обучавам младежи. Талантът не може да бъде преподаван. Или го имаш, или го нямаш. Но е необходима и харизмата, която притежават малко певци, интерпретаторското майсторство. Върху него трябва да се работи много. Как да си държиш ръцете, как да ти бъде погледа, как да произнесеш една фраза. Защо го правиш тихо. Не трябва да го произнесеш тихо само, защото ти се струва по-красиво. Но трябва да бъде винаги мотивирано.
Борис Христов е казвал: „Много са тези, които могат да пеят, но малко са тези, които могат за правят диалог”.
– Големият певец не трябва да влезе само в ухото на публиката, а и в сърцето на публиката. Трудно е... Сцената е моето естествено място, а публиката е тази, с която искам да разделя тези емоции на тези големи персонажи, които представям.
Как работите тук, в България? Как се чувствате с Владимир Стоянов и другите?
– Много добре приет. С Владимир се познаваме поне от 20 години. Имаме едно сътрудничество, едно приятелство отвъд границите на професионалните отношения.