Преди два дни бе опожарен автомобилът на Генка Шикерова - журналистка от най-голямата българска телевизия бТВ. Извършителят обаче все още не е разкрит. Това не е изненада. Преди повече от шест месеца изгоря предишният автомобил на същата журналистка, по случая обаче вече дори не се води разследване – то е прекратено поради невъзможност да бъде открит извършителят.

За съжаление това не е първият случай на посегателство срещу журналист в България. Мнозина са били заплашвани, пребивани, заливани с киселина... А някои дори са разпитвани като заподозрени дали например сами не са взривили колите си.

България не е единствената държава, в която се случват такива инциденти. Тя обаче е единствената в рамките на Европейския съюз, където властта и огромна част от обществото остават безмълвни след всяка подобна "новина". Нито един от властимащите не сметна за необходимо да изрази възмущение, солидарност, притеснение, а това безразличие прави проблема още по-дълбок.

Широко затворени очи

Поредното посегателство предизвика очакваното възмущение на редица български и международни правозащитни и журналистически организации. Единици извънпарламентарни политици прецениха, че е необходимо да споделят в социалните мрежи, че осъждат инцидента. И толкова. Представителите на властта се обърнаха на другата страна и удобно не забелязаха случая. Единствено главният прокурор, в типичен популярен стил, обеща да провери как са били разследвани някои от последните случаи на посегателства над журналисти. Всъщност всички знаят как – те не са разследвани.

Преди броени дни Българският хелзинкски комитет публикува годишния си доклад за състоянието на човешките права в България, в който са събрани само случаите за 2013 година – палеж, полицейско насилие, смъртна заплаха, натиск за издаване на източници, открито размахване на пръст от политици, корпоративен натиск, избирателни данъчни проверки... "Никакъв прогрес не бе отбелязан по случаите на нападения от тази и предходни години", констатира докладът. И това обаче не се оказа достатъчно сериозна новина, за да предизвика реакция от страна на властимащите. За тях това е досадното "мрънкане" на неправителствени организации, които в очите на някои от политиците са "антибългарски".

Отказът да се разследват посегателствата срещу журналисти е възможно най-естественият "партньор" на друга българска реалност – все по-голямата концентрация на медийна собственост в ръцете на един корпоративно-политически кръг. В рамките на проучване на "Асоциацията на европейските журналисти – България" 47% от работещите в българските медии споделят, че са били притискани заради съдържанието в свои публикации или предавания. Две трети пък са били свидетели на натиск от страна на собственици на медии, рекламодатели или фирми и лица, свързани с политиката.

Може ли да е различно?

Подчиняването на медиите е част от статуквото. Затова и при сегашния модел на упражняване на власт нещата няма как да са по-различни. В други години вероятно всеки политик се е изкушавал да злоупотреби с влиянието си, за да получи по-добър образ в медиите. В последно време обаче превземането на медиите е част от стратегията – едни ще купим, други ще страхуваме. Изобщо не е необходимо управляващите (които и да са те) да имат нещо общо с конкретните случаи на насилие над журналисти. Те обаче имат общо с неразкриването на престъпленията. И колкото и парадоксално да звучи, те имат много повече полза от бездействието - залавянето и осъждането на конкретните извършители може да им донесе краткосрочни ползи, докато неразкритите посегателства им служат за дълго.

Остава съмнението, че смелите разследвания и задаването на въпроси могат да доведат до нещо неприятно. Остава и чисто човешкият извод, че честната журналистика не е най-сигурната професия. Няма по-ефективен натиск от този.

Затова мълчанието на държавните мъже изглежда неадекватно, но само на пръв поглед. То напълно съвпада с участието им в един непрозрачен модел на обвързаности между политика, медии и бизнес - понякога законен, понякога не чак толкова. Този модел позволява на малко на брой хора да продължават да източват публичния ресурс и да възпроизвеждат статуквото с помощта на финансова, медийна и административна мощ. Свободата на словото не е част от този модел. Няма как да искаме от държавните мъже да защитят нещо, в което не вярват.