Гений в сянката на Сталинския терор

На 9 август се навършиха 40 години от смъртта на Димитрий Шостакович – една от най-значимите музикални фигури на 20 век. Роден в Санкт Петербург през 1906-а, той започва да учи пиано с майка си от 9-годишна възраст. Влиза влиза в консерваторията на 13, където изтъкнатият композитор Александър Глазунов следи внимателно развитието му.

Принуден да прекара по-голямата част от живота си в тоталитарен режим – за известно време е любимец на съветските лидери, но после изпада в немилост – Шостакович е оценяван в родината си по-често по политически, отколкото по музикални критерии. Веднъж той описва ежедневието на Сталиновия режим като „невероятно подло и трудно. Всеки ден донасяше все повече лоши новини и аз чувствах толкова много болка… Бях самотен и уплашен“.

След като през 1936-а е обявен за „враг на народа“, приятелите му, които е смятал за свои верни поддръжници, започват да минават по другия тротоар. Да го познаваш е опасно, да си общуваш с него – потенциално смъртоносно. Шостакович рискува да бъде екзекутиран или изпратен в ГУЛАГ, но въпреки това успява все някак да изиграе системата и да публикува музика, която му носи признанието, че „не се е поддал на изкушението на предишното си неправилно поведение“. И така до 1948-а, когато отново става неудобен, този път заради „формализъм“ и „западни влияния“ и повечето му творчество е забранено.

След смъртта на Сталин през 1953 г. в музиката му сякаш се чувства облекчение. Той започва да публикува не само произведения, които дълги години е крил в чекмеджето си (сред тях е Четвърта симфония), но и творби, в които може открито да даде музикално изражение на жестокостите, на които той и съвременниците му са били подложени по време на Сталиновите чистки.

„Без насоките на Партията бих показал повече великолепие, бих използвал повече сарказъм, бих развил идеите си по-открито, вместо да ми се налага да прибягвам до камуфлаж“, казва по-късно Шостакович.

Ето някои малко известни факти от живота на гениалния руски композитор:

Бъркотия вместо музика

Шостакович е на 26 години, когато създава авангардната си опера „Лейди Макбет от Мценски окръг“. Тя веднага пленява публиката и печели голяма популярност. На 28 януари 1936 г. самият Сталин отива да я гледа, влачейки със себе си покорните членове политбюро. Шостакович също е в публиката и свидетели казват, че е „блед като платно“, когато след третия акт излиза да се поклони на зрителите.

На следващия ден във вестник „Правда“ излиза статия, озаглавена „Бъркотия вместо музика“, в която операта е обявена за „недодялана, примитивна и вулгарна“. Намекнато е, че „нещата биха се развили много зле“ за Шостакович, ако не приеме правилната съветска линия. След публикацията почти всичките му познати започват да го отбягват.

Куфари и стълбища

Тази и следващата година много от най-близките му приятели и роднини са тикнати в затвора или екзекутирани, включително покровителят му маршал Тухачевски; зет му – бележитият физик Всеволод Фредерикс; големият му приятел – музиковедът Максим Жиляев; тъща му – астрономката София Михайловна Варзар; чичо му Максим Кострикин; и колегите му Борис Корнилов и Адриан Пьотровски. През 1937-а самият той е извикан в следствието, но съдбата му се усмихва: неговият разпитващ офицер е арестуван малко по-рано и на Шостакович му се разминава.

Приходите на композитора спадат драстично и скоро парите му свършват. Жена му е бременна, а Шостакович винаги държи до себе си куфарче с лични вещи за неизбежния си арест. От страх започва да спи на стълбището. Както казва британският диригент Марк Уигълсуорд:

„Трудно е да си представиш такъв страх. Но е невъзможно да знаеш какво е усещането от подобно постоянно състояние на живот“.

Футболен фен

Шостакович е ревностен поддръжник на „Зенит“ (Ленинград) и в по-щастливите дни от живота си често посещава мачовете на отбора. В свободното си време той взима лиценз за футболен съдия и дори пише балета „Златната ера“ за един съветски отбор, който става жертва на уговорени срещи. Любовта му към този спорт е още по-трогателна предвид думите му:

„Много е трудно да бягаш, докато надничаш постоянно зад рамото си. Можеш да се преструваш, че играеш някаква игра, но винаги ще я играеш в затвор."

Всичко е в главата…

Шостакович казва, че като композитор „мисли дълго и пише кратко“. Той винаги първо композира цялото музикално произведение в главата си и чак тогава го записва на нотния лист. Забележително постижение, още повече че много от симфониите му са дълги почти час.

Обсесивно компулсивен

Противно на разпространените представи за хаотичния и креативен гений, Шостакович, по думите на дъщеря си, е „обсебен от чистотата и порядъка“. Освен че е музикален перфекционист, той редовно синхронизира до секунда всичките часовници в дома си и подлага на проверка пощата, като праща писма на себе си.

Подаръци за семейството

Четири години след смъртта на Сталин Шостакович пише великолепния Концерт за пиано №2 като подарък за 19-ия рожден ден на сина си Максим, който вече е изкусен пианист. Бавната втора част на произведението е много сантиментална, но останалите са изпълнени с жизненост и усещане за необуздана радост. Шостакович често замаскира семейни препратки в музиката си – шеги, които само той и Максим биха разбрали.

Глокеншпили

Шостакович вероятно е единственият композитор, който е откривал голяма симфония със солов глокеншпил – звънлив перкусионен инструмент, с който децата често си играят. Въпросната симфония, неговата 15-а, прави силно впечатление на Дейвид Линч, който създава „Синьо кадифе“ под нейно влияние.

За големия екран

Разбивайки разпространеното схващане, че филмовата музика е по-нисша от „класическата“, Шостакович прави първата си филмова партитура през 1929 г. Той се чувства толкова комфортно, докато композира за големия екран, колкото за симфоничната зала или операта. Често прибягва до удивително шантави и иронични теми. Шостакович създава над 35 партитури, включително музиката за филма „Първият ешелон“.

Площад Славейков