„В Еритрея се страхуваш да говориш дори със семейството си. Човекът на съседната маса може да бъде агент, а хора изчезват всекидневно“.

Това е част от разказ на София, която успя да стигне до Европа тази пролет, а историята й бе разказана от „Гардиън“. Тя разкрива как нейна приятелка разменила няколко думи с непознат мъж в родината си. Оказало се, че той работел в посолството на Либия. Обявили я за шпионин. На роднините й казали, че е в болница с високо кръвно, а те не посмели да я посетят, за да не се случи нещо и с тях.

Истории като тази се случват всеки ден в страната, която напоследък е наричана африканската Северна Корея. Законът задължава всеки да служи на държавата в продължение на 18 месеца – това не е точно казарма, а по-скоро трудова повинност. По-големият проблем е, че според „Хюман райтс уоч“ тези мобилизации продължават безкрайно. Някои хора остават над 10 години в това робство, а други са призовавани по петнайсетина пъти. Който откаже, отива или в затвора, или неизвестно къде. Просто изчезва.

Исаяс Афеверки е всичко

                        Исаяс Афеверки

Еритрея е голяма колкото България – 117 хиляди квадратни километра територия, 6,5 милиона население. Държавата се управлява от Исаяс Афеверки – той е президент, премиер, шеф на парламента и всичко останало, което държи властта. Избран е от първия парламент на Еритрея през 1993 година, който е в същия си състав до ден днешен. От тогава избори не са провеждани, нищо че са били насрочвани и парламентарни, и преки президентски. Винаги се е намирала причина да бъдат отменени. Но и няма нужда от избори, защото партията е само една – Народният фронт за демокрация и справедливост.

В страната има държавен монопол над медиите, достъпът на чуждестранни журналисти е силно ограничен, дори ако сте турист, системите за резервации предлагат само един хотел в столицата Самсара. Телефони имат само 64 хиляди души, а мобилни телефони – малко над 400 хиляди. Интернет използват 0,91% от еритрейците. Мобилизираните мъже получават държавно определени надници и дажби, с които да хранят семействата си.

И те просто бягат

Тези условия принуждават близо 5 хиляди души всеки месец да тръгват пеша на север и да поемат дългия и смъртоносен път към Европа. Маршрутът е следният - прекосяват границата към Етиопия или Судан. Тук част от хората получават куршум от граничните войски. В столицата на Судан Хартум оцелелите търсят трафиканти, които ги превозват през Сахара. Много от хората обаче умират в пустинята от липсата на вода. Повечето не носят пари в себе си, за да не бъдат ограбени и не плащат предварително, за да не бъдат изоставени след това. Някои влизат в Египет, но повечето попадат в Либия. Следващата им цел са пристанищата, а крайната точка – Италия. Преди да стигнат обаче, най-често трафикантите ги заключват в лагери и искат откуп от роднините им в Еритрея. Някои все пак оцеляват и стигат до Европа.

"Това не е лошо. Това преселение повишава доходите на глава от населението“, коментира през смях преди година президентът Исаяс Афеверки.

От всичко това бягат хората, които Европейският съюз обсъжда как да разсели квотно във всички страни, включително и България.