Ще направя две прогнози за Европа:

В следващите години кризата с бежанците ще бъде основна грижа и основно притеснение за всички европейски граждани. Ако погледнете социологическите данни във всички европейски страни, те посочват това като основен проблем. За първи път има единство в Европа относно общ страх и общи надежди.

Втората прогноза също е много лесна: Това няма да бъде проблем, който ще бъде разрешен лесно. Това ще бъде проблем, който ще занимава Европа години наред. Това ще бъде проблемът на Европа оттук нататък.

Не го казвам, за да звуча мрачно или да заплашвам. Има говорители във всички държави, които се чувстват изключително добре, когато могат да говорят апокалиптично. Искам това да звучи като трезва преценка, защото проблемът няма да се реши само с изчезването на военния конфликт в Сирия.

Европа ще продължава да бъде притегателна сила. Европа ще продължава да привлича хора от цял свят, от Азия, от Африка, които ще искат да живеят и да работят тук. Просто защото Европа е най-доброто място за живеене по много показатели.

Правилна е тезата, че няма да се разреши проблемът дори и с разрешаването на военните конфликти, да не говорим за конкретните мерки с квотите.

Ние използваме различни типове говорене - езика на милосърдието, езика на национализма, езика на либерализма, но в един момент е хубаво човек да бъде максимално откровен.

Не мога да избягам от един цитат, който ме преследва през последните седмици и месеци. Не е красив този цитат, но той е ключът към разбирането на кризата и към стъпките за нейното преодоляване. Казан е от белгийския външен министър през 1991 година, няколко дни преди „Пустинна буря“ в Ирак. Този неласкателен израз е казан в момент, когато Европа е само 330 милиона население и предстои нейното разширяване. Цитатът е следният:

„Европа е икономически гигант, политическо джудже и военен червей“.

Последната част често се изпуска, тъй като не е много подходяща за публично говорене. Ако се вгледаме в тази фраза, можем да се запитаме как е възможно нещо икономически силно да бъде толкова слабо политически. Не ми се говори за военния аспект. Как е възможно всички днес, както и преди 24 години, да чувстваме, че Европа е политическо джудже, след като Европа е още по-голям икономически гигант, още по-силна, с 520 милиона население и с над една трета от световния Брутен вътрешен продукт.

Как е възможно да усещаме политическо безсилие?

Моят отговор е: Така е избрал Европейският съюз. Безсилието е избор. Избрали сме да бъдем слаби политически, избрали сме да прехвърляме отговорността като Европейски съюз. Да я прехвърляме било на пасивен американски президент, било на свръхактивен руски или обратно.

Очаквахме какво ще си кажат Обама и Путин в Ню Йорк, за да може политическото джудже да чуе какво ще си кажат двата военни гиганта. Така сме се поставили.

В последните 6 месеца обаче се промени тонът в Европейските институции. Говори се много по-откровено, много по-твърдо, много по-конкретно.

Квотите са временен механизъм – регистрираш изключителното положение, в което попаднахме. Никой няма илюзии, че това ще реши проблема. Няма толкова наивни хора. Но това ще облекчи няколко държави, ще успокои няколко държави, поне донякъде ще прогони страха и паниката. Никой няма илюзии, че това е дългосрочно и добро решение. Има още поредица от мерки, които започват бавно и методично да променят правната рамка и отношението по този проблем.

Европейският съюз предложи мерки, които имат много ясен хоризонт и част от тях ще бъдат изпълнени до 6 месеца:

Засилване на сигурността по границата; гарантиране в максимална степен възможностите на отделните държави да регистрират хората, които преминават; колкото се може по-категорично противопоставяне на трафикантите, свързани с драмата на тези хора; създаване на списък със сигурни трети държави, от които не могат да идват бежанци на Европейска територия; връщане на тези, за които по съдебен е доказано, че нямат право да претендират за каквото и да било, в техните сигурни страни.

Осъзнаването на това огромно противоречие за икономическата и политическата мощ и немощ на Европа може би ще породи една

нова идея за Европейския съюз.

Всъщност тя не е нова, но просто тези, които виждат необходимостта от по-голямо политическо единство, ще надделеят с много по-голяма сила, тъкмо заради кризата.

Евродепутатите сме сравнително свободни хора, не сме премиери, не сме министри и можем да кажем какво мислим:

Така действат съюзите. Тежки решения, но решения.

А не: понеже е неудобно, дайте да отложим решението; понеже ще се нагнети напрежението, дайте да изчакаме. Взе се решение. Трудно, безпрецедентно като конфликт в рамките на Европейския съвет, но това е неизбежно. Ако ще е Европейски съюз, трябва да се взимат такива решения при такива тежки условия.

Ние сме част от мнозинството, ние сме част и от предната линия на този конфликт. Наричат я фронтова – хайде да не прекаляваме, но сме част от тази първа линия. Предстоят тежки решения и за нас, но засега, взетите решения са добри за България. И България е добър пример, без да е идеалният пример – ние се справяме много добре. Даваме пример не само със защитата на границата, но и с цялото отношение.

Това ще бъде проблемът на Европа и той ще трае, докато Европа е толкова добро място за живеене, колкото е сега. И дано този проблем, поради тази причина, винаги да бъде с нас.