Петър Томов

Наш кореспондент

Тампа, Флорида - Това не е първата биографична книга за Хенри Кисинджър, но е необикновен опит да се покаже без маска и грим истинския портрет на една от най-влиятелните личности в най-новата история на Съединените щати. „Кисинджър – идеалистът“ е написана от брилянтния шотландски историк Найл Фъргюсън, който е първият автор с достъп до грамадния архив на Кисинджър в Библиотеката на Конгреса на САЩ. Авторът е извършил колосален труд – той прегледал електронните копия на 8380 документи, които тежат няколко тона и се простират на 37645 страници. Сред тях е мемоарната книга „Вечният евреин“ , написана от 22 годишният сержант от 84-а дивизия на армията на САЩ Кисинджър, който участвал в освобождаването на малък концлагер в района на град Ахлем, на 8км от Хановер. „Това бе един от най-ужасните моменти в живота ми“, написва по-късно той в писмо до родителите си. Авторът също си спомня за любовна бележка, изпратена до момиче, което дори не подозирало, че във фантазията му е негова приятелка. Бегли спомени, затова как е бил секретар на младежка еврейска организация по времето, когато нацистите заграбили властта в Германия. Фергюсън прави пълна картина на преживяното от клана Кисинджър по време на Третия райх, преди емигрирането в САЩ през 1938 г Най-малко 23 роднини на семейството загиват в Холокоста. Краят на войната успели да видят по-малко от 40 души от 1990-те евреи, които са живеели през 1933 г във Фюрт - родният му град (тогава той се е казвал Хайнц). Това не му попречва по-късно да изрази съжаление за съдбата на германците, когато военната му част помага за евакуиране на цивилното население. „В едната ръка куфар, в другата носна кърпичка, хората се разделят“, пише той в друго писмо до родителите си в САЩ в края на1944 г Почти по същото време, дядо му, който намерил убежище в Швейцария му писал, че не може да третира всички германци като едно голямо зло. Баща му имал по-малко прошка за немците. Младият сержант му писал: „Казваш ми: бъди твърд към германците. Аз съм суров към генералитета, нямам прошка за тези от нацистката партия, които са виновни за злините. Но някъде негативизмът трябва да свърши, за да се даде път на нещо положително“.

В същата книга той разказва, че след завръщането си в САЩ в град Бенсшийм през лятото на 1945 г си сменил името на Хенри, за да не „изглежда повече като евреин, който търси отмъщение“. Въпреки това запазва разбирането си, че виновните за чудовищните престъпления трябва да бъдат наказани. Той се включва в специалната група на контраразузнаването на САЩ, която издирва нацистки военнопрестъпници.

Фъргюсън обаче поставя фокуса върху другия Кисинджър, първият в историята държавен секретар на Съединените щати, роден в чужбина. Биографът е толкова впечатлен от философията на един от най-големите дипломати в световната история, че го сравнява с Макиавели, Бисмарк и други мислители и държавници. В изследването си Фъргюсън стига до извода, че огромно значение за формирането на Хенри с изиграли двама души – военният му попечител Фритц Крамър и професорът му в Харвард, Уилям Елиът. Макиавели и Бисмарк обаче идват от друго време и са действали по императивите на реалната политика. За Кисинджър, авторът смята, че е по-скоро идеалист според философията на Еманюел Кант, отколкото в смисъла на модерното американско разбиране. Тази диагноза се затвърждава още повече, след докато биографът прочита непубликуваната студия на Кисинджър „Смисълът на историята“, в която трактовките на събитията от миналото са силно повлияни от Кант.

В неотпечатания си труд Хенри пише: „Свободата е вътрешен житейски опит като процес от търсенето на смилени алтернативи. Независимо какво е разбирането на някои за необходимостта от събитията, в момента на осъществяването им, тяхната неизбежност не остава поле за действие.... Както и да обясняваме събитията в тяхната ретроспекция, завършекът им е резултат от убеждението, че това е единственият възможен избор.“ Интересно, но в се усеща и доста конфуцианско въздействие...

Точно възможността на личен избор кара Кисинджър да вярва в демокрацията. В същото време философията на реалността го кара винаги в бъдеще да запазва възможността си да предпочита „по-малката от две злини“.

Това, с което Хенри Кисинджър привлича вниманието на Вашингтон е, че още като помощник професор в Харвард, той дава радикална препоръка как да се преодолее относителната слабост на САЩ (макар и преувеличена) след като Съветският съюз изстрелва своя „Спутник“ през 1957 г. Фъргюсън пише „Спутник изпрати Кисинджър в орбита“. Само няколко месеца преди това излиза неговият противоречив бестселър „Ядрените оръжия и външната политика“. В кинигата той прокарва идеята, че заплахата от ограничена ядрена война е по-ефективно възпиращо средство срещу агресивната политика на Съветския съюз в третия свят от доктрината на президента Дуайт Айзенхауер за взаимно унищожение при евентуален термоядрен конфликт. Кисинджър пише в списание „Външна политика“ : „Най-добрата възможност да се компенсира по-малкия числен състав на нашата армия е да се използва нашето технологично превъзходство“. В същото време той изключва използването на атомни бомби, по-мощни от 500 килотона. Според Фъргюсън този аргумент не е много убедителен. Хенри обаче се превръща в интелектуална суперзвезда след телевизионното си интервю „С лице към нацията“, което е публикувано и в „Ню Йорк хералд трибюн“. Той запазва тази си роля и до днес, когато неговите редки медийни прояви са истинско събитие.

Отчасти защото Кисинджър се е самопровъзгласил за независим, той е бил търсен и от двете партии в САЩ. При управлението на Кенеди обаче той не успява да се класира сред хората, които влезли във вътрешния кръг на президента. Фъргюсън намерил доказателства за сблъсък между аристократа на върха и емигранта интелектуалец. По това време Кисинджър бива представен за кариерист, който без скрупули, с хладна пресметливост си пробива път към властта. Той започва да работи за сенатора републиканец Нелсън Рокфелер, с когото са били в кръга съветници на президента Айзенхауер. Всички, които претендират, че познават Хенри отбелязват, че той е заложил на погрешен кон. И действително, през 1964 г Рокфелер не успява да се пребори с консерватора Бари Голдуотър за предизборната номинация на Rепубликанsката партия в надпреварата за Белия дом. Хората, които добре го познават, посочват, че той бил възторжен поклонник на сенатора, който имал големи идеи за преустройство на политическата машина на своята партия.

Голямата му прозорливост и способност да вижда напред, проличава особено силно, когато през 1965 и 1966 г се опитва да убеди президента Линдън Джонсън, че САЩ нямат шанс да спечелят войната в Индокитай. Той се опитва на накара Вашингтон да започне преговори с комунистическия режим в Ханой. Според него това е единственият път за достойно излизане на Съединените щати от задънената улица. За съжаление усилията му се провалят. Той не се отказва и се опитва да постигне пазарлък със Северен Виетнам, използвайки непреки дипломатически канали през Париж и дори Москва.

Други изследователи на неговата дейност от това време като журналистите Семур Хърш и Кристофър Хътчънс го обвиняват, че предал важни тайни за Парижката мирна конференция на Ричард Никсън. Това дало на Никсън козове да убеждава режимът в Сайгон, че ако той влезе в Белия дом, управниците на Южен Виетнам, ще имат специални привилегии. Опирайки се на документи Фъргюсън пише, че това не отговаря на истината. Освен това той доказва, че посещението на Хенри в Париж съвсем не е било свързано с виетнамската дипломация. Той отива във френската столица, за да аплодира голямата любов на своя живот – манекенката Нанси Магинес, за която по късно се оженва. Нанси и сега е до него – вярната му до гроб съпруга, която Ню Йорк познава от невероятните мащаби на благотворителната и дейност.

Въобще Кисинджър не е голям любимец на журналистите. Може би точно затова в книгата си „Сваляне на маската“ италианската репортерка Ориана Фалачи твърди, че Кисинджър е неуморим Дон Жуан. Според нея жертви на сексуалния му апетит стават едни от най-красивите жени на онова време – холивудските звезди Марло Томас и Джил Сейнт Джон, датския модел Джуди Браун, която позирала гола в „Плейбой“ и т.н. (В интерес на истината тези дами са имали доста повече от един любовник).Като отмъщение също звучи начина, по който тя описва металния тембър на Хенри - „маниакално привлекателен, като дъжд, трополящ върху ламаринен покрив“. Колко от писаното от италианската журналистка се опира на сериозни факти или просто на клюки в пресата, не е известно. Фъргюсън не се рови в личния живот на Кисинджър, неговата цел е съвсем друга – сериозна, задълбочена биография на човека, променил начина, по който се прави американската, а и световната дипломация. Освен това историкът подчертава, че негова цел също е да опровергае едни от най-чудовищните обвинения, отправени по адрес на Хенри Кисинджър, някои от които го изкарват едва ли не военен престъпник.

Истината е, че големият дипломат не си е правил никога труда да се оправдава за това което върши. Той смята, че историята за него тепърва ще се пише и то от историци като Найл Фъргюсън, а не на репортери, които събират информацията си от недостоверни източници. „Кисинджър знае как да отвори всички заключени врати. Дори ключовете за тях отдавна да са загубени,“ писа за него големият му приятел, достигналият върховете на журналистиката в САЩ Лесли Гелб.

Какъв талант трябва да има човек, за да може да влезе под кожата на бившия китайския лидер Чжоу Енлай или пък на дългогодишния апаратчик и външен министър на някогашния Съветски съюз Андрей Громико? Дори в моментите най-мразовитата студена война между Вашингтон и Москва, Кисинджър остава верен на традицията да се среща на чаша уиски със съветския посланик Анатолий Добринин. Никой не знае какво са си говорили двамата, но най-вероятно не са обсъждали тоалетите на Заза Габор. (също е сочена като бивша интимна приятелка на Хенри). Без да вдига шум дипломатът на всички времена и в момента продължава да снове по света, за целите на голямата и напълно безшумна дипломация. В САЩ го сочат като личен приятел на руския президент Владимир Путин. Едва ли някой би се изненадал ако след време стане известно, че той е в дъното на първата от две години насам среща между президента Барак Обама и руския държавен глава Владимир Путин.

Кисинджър е удобна мишена, не само на пресата, но и на любителите на конспирацията. Да, неговото име е в списъците на всички срещи на организацията Билдерберг, и другите мозъчни тръстове, подозирани като тайно правителство на света. Е, ако такова действително съществува, защо тогава глобалният ред отсъства, след като един планетарен кабинет едва ли би искал да е безпомощен зрител на тоталната ентропия? Освен това ако бъде прегледан списъка на участващите в заседанията на Билдерберг, може да намери там куп действащи политици, бизнес лидери и... шефа на НАТО. Какво прави там старата пушка Хенри Кисинджър? Просто дава съвети, на тези, които му ги искат.

Найл Фъргюсън все пак излиза от сухата роля на историк. Той цитира философския хумор на Хенри. „Никой няма да спечели войната между половете. Враговете в нея прекалено много се ухажват“. Веднъж към Кисинджър се приближил непознат симпатичен човек, който му казал: „Благодаря ви, че спасихте света“. Кисинджър го погледнал през дебелите стъкла на очилата си с истински рогови рамки и отвърнал: „И аз ви благодаря много!“