Теодосий Спасов ще владее сцената на Театър „Българска армия“ на 9 и 10 октомври. Гласът на неговия кавал ще влезе в съюз с джаза и латиното във втората вечер на фестивала „Жълтите павета“.

Форумът, организиран от Спасов, носи яркостта и експресията на смесица от стилове, жанрове и направления в музиката. В първия фестивален ден публиката ще аплодира Едмар Кастанеда – джазменът с арфата, композитор на крос-ритми за барабани, импровизатор на фламенко на китара, обединител на бибоп и колумбийска музика. Кастанеда излиза на сцената със саксофониста Шломо Коен и перкусиониста Родриго Вилалон. Същият ден ценителите ще чуят братя Мартинес и „Христо Йоцов проект“.

На 10 октомври джаз-пианистът Рамон Вале ще смеси традиционни мелодии от Куба със съвременен джаз и класика. Музикалната картина ще допълнят басистът Омар Родригес, Либер Торенте на ударни, както и солистката на „Латин Джаз Синдикат“ Елза Вале. Финалът е за Теодосий Спасов, фламенко пианиста Давид Дорантес и перкусиониста Хави Руйбал. Плът на музиката им ще даде танцьората Леонор Леал.

– Обявиха Ви за Артист на ЮНЕСКО за мир. Влече ли някакви отговорности тази титла, г-н Спасов?

– Предполагам – да, всяка награда носи отговорност. През годините отличията, които съм получавал, са стабилизирали някак си у мен морала – в изкуството и в отношенията към тези, които са ме тласнали в посока на музиката, също и към онези, които харесват това, което правя, и към хората, които вярват, че ще ги зарадвам с нещо ново в бъдеще. Това е моралът към искреността ми, към искреността на другите.

– Повечето хора възприемат наградите си като печалба, трофей… За вас какво са? 

– Не знам за вас, но аз бях отличник някога в училище. Всяка по-ниска бележка от отличната ме тормозеше, не ми даваше покой. С възрастта отличните бележки явно се преобразуват в други форми – в звания, награди. Това са един вид бележки за труд, който съм положил през живота си.

Има хора, които са колекционери на трофеи. Приемат живота като битка, война с всички наоколо. При мен светогледът е друг. Аз съм възпитан от моите родители, учители и приятели да работя, да се развивам и ако мога – да променя нещо в себе си към по-добро. Трудът е даден на човек за неговото усъвършенстване, облагородяване и извисяване към божественото – за да се подготви за оня път, вечния, който очаква всички нас.

– Културата не трябва ли да излиза като на война срещу безпросветността?

– Културата трябва да е стратегия – ако говорим за държавен формат. Тя трябва да е също един вид лично задължение на всеки. Това се нарича духовна хигиена – както всеки обича да е чисто тялото му, така трябва да изпитва потребност и за духа си.

– Признат сте от ЮНЕСКО, но не сте в Топ 70 на българските знаменитости – какво е вашето обяснение?

– Ами може би защото българските знаменитости в Топ 70 не са признати от ЮНЕСКО. Това са различни понятия. Например защо детелината не е заек?

– Нуждаят ли се музиката и нейните изпълнители от специални грижи от държавата, биха ли изчезнали без нея?

– Грижата на държавата към хората на изкуството я прави по-достойна. Защото това е блясъкът, интелигентният и духовен блясък на държавата. И държавниците би трябвало да гледат по-глобално към структурата на територията, или на формата, който те управляват и към който са морално отговорни. Тяхната позиция не е случайна, те са избрани с доверие от страна на своите избиратели.

– Къде с доверие, къде с пари…

– За съжаление, когато е с пари… отиваме в сектора „война“.

– Културата не би ли трябвало да влезе в сектора „война“ – защото е последна дупка на кавала? Надявам се, не ви обижда този израз.

– Не съм сигурен, че е изтикана най-отзад, има доста културни прояви. Има живот – вижте столичния афиш, вижте и в страната. Пълно е с култура.

Трудът е даден на човек за неговото усъвършенстване, облагородяване и извисяване към божественото – за да се подготви за оня път, вечния, който очаква всички нас.

– Но по тези събития ходят едни и същи хора, публиката е лимитирана. Не е ли добре да се преборите за нея, да я увеличите?

– Пътят и нишите за култура са заети. Има процес, който дава шанс на хората да заемат тези ниши. Отговорността за това е на промоутърите и организатори по места, които правят културния афиш на всяко селище. Те са във връзка с държавната стратегия.

– Не съм сигурна, че има такава стратегия в културата.

– Щом има структури, изградени от години, и продължават да съществуват – има стратегия, как да няма!

– Може би всички карат по инерция. Защото всяко правителство нещо прави, нещо отнема и рядко прибавя. Но като цяло парите не стават повече, напротив – намаляват. Не мислите ли, че политиката се движи около липсата?

– Някои запазват старите традиции. Идва нов министър, а антуражът му е същият. Всички съветници са отпреди 30, 40, 50… да не кажа 100 години. Ако не са се пенсионирали, могат да бъдат и отпреди 200 години. Няма нищо по-страшно от чиновничеството, администрацията. Ако се появи във вашето издание, сте изгубени, добивате административен вид. Както се е появила администрацията и в религията.

– Като споменахте религията, как отчитате ролята на българското духовенство в живота на българите? Те като че ли са свели дейността си единствено до ритуала?

– Като гледам – да, останали са до пърформънса, до ритуала. Но нека видим кои сме ние, българите. Ние сме букет от най-различни религии. На всичкото отгоре през нас са минали много модерни религии на 20 век – комунизмът, либерализмът, който се сетите. Вие в момента може би изповядвате няколко религии едновременно. Това е в мозъка и в културата на българина.

Би трябвало да сме по-грамотни, когато влизаме в храма – така, както когато влизаш в художествена галерия,  в концертна зала, трябва да носиш товар от познания. За църковния храм също трябва да си се самоподготвил, не можеш да влизаш в него като в автогара, нали? Макар и двете да служат за отпътуване.

Мнозина плюят чалгата. А тя е синоним на всичко, владее всички сфери на съвременния живот на планетата. Наричана е по различни начини, но това наистина в момента е стил на човечеството, вече утвърден. Тя съответства еднакво добре и в културата, но и във всички социално-политически направления на държавните структури.

– Звучите така, сякаш я приемате?

– Дори да не я приемам – тя съществува. Какво да направя? Аз живея в такива условия.

– Иван Добчев казва, че днес будителите са чалгаджиите. Други твърдят, че чалгата не вреди. Какво е отношението Ви към тази музика, която превърна фолклора в кич?

– Това не е само музика, макар да е по-видима в нея, защото музиката е колкото ефирно изкуство, неуловимо, толкова и видимо. Няма друго изкуство като музиката, в което да те свалят директно от сцената или направо да ти заявят: „Ти не ставаш, няма да идваме повече, ще те сменим с друг“. В други изкуства чалгата е по-прикрита и по-дълго можеш да излъжеш почитателите на това изкуство. Прикрита е също и в социално-политическо-културното пространство, там тя дори е невидима, защото използва други похвати и артикулация. Има я дори в БАН, там, където изследват пулса на мравките – чакаме всеки момент да се разшири тая секция. Защото човечеството има нужда от това.

– Пречила ли Ви е някога културата?

– Никога. Културата е мястото, докъдето съм стигнал за този кратък отрязък живот. Надявам се в следващия да продължа пак там, в културата. Това е необхватна посока за самоусъвършенстване и развитие.

– Културата в българското общество все повече е измествана от имитацията и сурогатите. Защо творците са толкова пасивни към тези процеси?

– Истинският творец е зает, вглъбен е в своя работен процес.

– Така обаче той остава като че ли извън полезрението на публиката. Прави някакво събитие, максимално съвършено според вижданията и възможностите си, пуска билети, обявява, разгласява и в крайна сметка… в залата го посрещат 10 човека.

– Пак опираме до администрацията. Аз не я отхвърлям. Но организацията трябва да е на високо ниво, да е арт – както в изкуството има арт ниво и има по-популярни нива, по-общодостъпни, по-принизени дори. Жаждата в изкуството е за духовно развитие и – който докъдето стигне, както се казва. Същото би трябвало да важи и за администрацията. Ако се общува на арт ниво, нека тя да е арт. Ако се общува на посредствено ниво, нека тя да бъде посредствена. И хубаво би било да има йерархия – като в изкуството и в общества като японското.

Дори да не приемам чалгата – тя съществува. Какво да направя? Аз живея в такива условия.

– Какво е вашето обяснение за първичния стремеж на българите да сринат чуждия авторитет?

– Това е типично за нас, българите. Ако няма интерес към дадена личност у нас, тя бързо бива забравена. Още по-лошо е, когато интересът към един човек е политически. Ако тази личност, отдадена на културата, не е в служба на политическата идеология, тя не върши работа. И така се оформя историята, така се оформя и науката в дадена държава.

– Бедността в последните 25 години ли е причината за изчезването на авторитетите в нашето общество? След Крикор Азарян като че ли е останала бездна.

– Защо? Неговият ученик Камен Донев е по-богат от професора си. Няма бездна. Вие за коя бедност говорите? За духовната или за материалната?

– Бедността не е ли фактор и за духовното обедняване? Човек е склонен на повече компромиси, по-податлив е на чалгата…

– Духовното е който докъдето стигне. Това е личен път. Ако не можеш духовно да се усъвършенстваш, компенсираш материално. Това се вижда и в изкуството. Има нови форми, нови инструменти, които те правят материално по-богат, но зает в материалното нямаш време за духовното. Успехът в съвремието се калкулира.

– В античността са знаели по-добре от нас цената на таланта. Явор Гърдев твърди, че проблемът на творците днес е, че не могат да си поставят цена. Вие изпитвате ли трудности с определянето на цената, срещу която свирите?

– Не бих казал „нямам цена“ – мога да бъда оценен от нула до безкрайност. Зависи от ситуацията и моя морал. Приемам всяка покана да представя музиката си персонално. Всеки случай е различен и подхождам уникално към него. Не бих си сложа табела с надпис колко струвам. Добре е да можеш да определиш своята цена така, че да не накърни канещата те страна. Да определяш сам цената си, това означава, че си силен.

– Да поговорим за една друга сила, която в момента ни е нужна – човечеството е в движение, трябва ли да приемем спокойно етническата промяна, която предстои в Европа?

– А трябва ли да приемем етническата промяна на преселението на Мойсей? Няма какво да се питаме и да преоткриваме историята отново и отново. Всичко се е случило. Само, че днес е в съвременен вид и ние сме свидетели на процесите.

Всеки иска да продължи да живее, да построи новото си жилище на място, където съществува мир. Затова се случват тези бежански вълни – хората спасяват живота си, дават нови хоризонти и бъдеще на децата си. Няма какво да се чудим – това е процес, който винаги е съществувал във военно време. Въпросът е дали администрацията в момента е „арт“, или е посредствена. Ако е „арт“, тя ще се справи блестящо с тази ситуация. Защото има примери от миналото и готови формули за решение.