Пациентът винаги е имал думата. Може да не е поставен точно в центъра на здравната система и парите да не го следват по петите, но точно затова гласът му се чува при всяка промяна, която го засяга. 

Поскъпнат ли лекарствата, пациентът скача. Въведат ли се лимити в болниците - пак протестира. Вероятно затова здравното министерство видя в негово лице полезен контрольор на политиките в сектора. Гръмогласен, напорист и … напълно безплатен.

Идеята не е от вчера и тези дни намери подходяща форма на приложение в проектонаредбата за проучване на удовлетвореността на пациентите, разписана подробно от екипа на здравния министър Петър Москов. Почти 70 000 души догодина ще оценяват по скалата от 1 до 10 медицинските услуги, които са получили и въз основа на тяхната преценка Националната здравноосигурителна каса ще глобява лекари и болници или направо ще разтрогва договори и ще прекратява финансиране.

Целта е публичните средства да се насочват там, където хората са доволни от здравната помощ, а не да се плаща на структури, които не си вършат добре работата. И е логично именно ползвателите на медицинските услуги да поставят "отличен" или да пишат "Слаб 2" на системата.

Само че има малък проблем. Аналогията с класна стая не е случайна, защото е почти огледално копие на лекарския кабинет. В класната стая ползватели на образователната система са учениците - по същия начин, по който пациентите ползват здравните услуги. Освен това усвояването на материала в училище е също толкова индивидуално, колкото и персоналната лечебна терапия в болниците. Но никой ученик не поставя сам оценка на собствените си знания. Поради простата причина, че му липсват "едни десет години" образование и опит, без които няма как да прецени дали е некомпетентен, защото не са го научили, или защото той просто толкова си може.

Следвайки логиката трудно можем да си представим как двайсетина въпроса за обслужването в болници, лекарски кабинети и лаборатории могат да са мерило за качество и основание за плащане.

Да, пациентите имат право да си кажат мнението, да подадат жалба дори, или да съдействат в процеса на оценка, но е малко спорно дали системната им неудовлетвореност трябва да бъде със статут на последна инстанция.

Най-вече, когато заключението "не съм доволен" се поставя заради сърдития поглед на доктора или нежеланието за разговор на медицинската сестра. Особеностите на характера нямат нищо общо с медицинските стандарти и правилата за добра лекарска практика, но пациентът няма как да знае това, защото през живота си не се е запознавал нито с едното, нито с другото. И не е нужно, защото не е медицинско лице.

Точно в това е и основният проблем. Пациентът не е медицинско лице и съвсем не е негова работа да коментира медицинска информация, документация или конкретни дейности, които не познава. Тълкуванията му могат да са напълно погрешни и изобщо да не са белег за зле свършена работа.

Да вземем например онази част от въпросника, която проверява информираността на хората, постъпващи в лечебно заведение.

"Моето състояние и лечение в болницата ми бе обяснявано по ясен и разбираем начин през целия период на лечението".

Да започнем от там, че повечето хора изобщо не знаят, че персоналът трябва да ги запознава с всяко свое действие. Всички те отиват на лекар, за да ги излекува, а не за да слушат лекции по обща медицина. Достатъчно им е да чуят от какво са болни и какво ще ги оправи, а за останалото дори не се сещат да питат, защото вярват, че "докторът си знае работата". Освен това не винаги са в състояние да осмислят казаното, ако са под въздействие на упойващи вещества, обезболяващи или сънотворни.

Необходимостта да оценят предоставената им информация обаче със сигурност ще ги вкара в допълнителни размишления. "Ами те казаха ли ми за кардиограмата? Обясниха ли ми за системата? Май не бяха много ясни за антибиотика .... Всъщност нищо не са ми разяснили! Оценката ми е три, защото все пак казаха с какво ще ме лекуват", е един напълно възможен отговор на телефонно интервю два-три месеца след като пациентът вече всичко е забравил.

Същият сценарий може да придобие още по-ужасяващи форми сред хората, които преди да отидат при специалист, са изчели всичко по темата в интернет и сами са си поставили съответната диагноза. Точно тях никой невролог не може да убеди, че са с безобидна анемия и недостиг на витамини, когато "Гугъл" с целия си авторитет е открил симптоми на болест на Мениер или вестибуларен невронит (т.е. нарушение на вестибуларната функция).

"Нищо не разбират съвременните доктори", почти сигурно ще заключат пациентите в случая и ще оценят с единица всяка вопиюща некомпетентност, която не съвпада с дианозите в глобалната мрежа.

"В медицинския документ, който получих от болницата, част от оплакванията, заболяванията и посочените медицински дейности, бяха различни от моите". 

Подобно твърдение може да се оцени само при условие, че пациентът се оплаква от банално главоболие и световържеж, а в документите са записани сърцебиене и болки в гръдния кош. Ако в графата със симптоми пише "хиперемия по предните дъги на тонзилите и хипертрофия на аденоидите", само специалист по УНГ е в състояние да обясни, че става дума за уголемени сливици. Лабораторни изследвания като MPV, RDW и СУЕ не носят никаква информация на пациентите, а хирургични интервенции от типа "аденоидектомия без тонзилектомия" (операция на трета сливица без вадене на сливиците - б.а.) могат само да вържат нечий език при произнасяне, но не и да изяснят процедурата на лечение. С други думи твърдението за разминаване между вписани и реални оплаквания не може да бъде оценено адекватно.  

"Претърпях усложнения в резултат от проведеното лечение в болницата, поради което се наложи да се лекувам в друго лечебно заведение". 

Това пък е констатация, която може да ви откара право в съда. Дали дадено състояние се е влошило в следствие на предписаната терапия или е настъпило заради влошено общо състояние на организма може да докаже единствено медицинският одит. Понякога дори той е неспособен да определи първопричината, затова се назначават двойни, тройни и дори петорни медицински експертизи. Водят се дела, доказва се вина, а финалното заключение може да отнеме години. Пациентът дори не участва в процеса, затова и идеята да го оценява с цифри от 1 до 10 граничи с абсурда. Единственото, което би могъл да декларира в конкретния случай е, че е продължил лечението си в друго здравно заведение. Но още в "условието" да му се внушава, че това се дължи на усложнения при първоначалното лечение, е не само непрофесионално, но и неетично.  

Това са само малка част от примерите, които доказват, че въпросникът на здравното министерство не е най-точното мерило за качеството на здравната помощ у нас. Анкетите вероятно ще успеят да проследят нерегламентираните плащания и част от злоупотребите в сектора, но няма как да измерят удовлетвореността от предоставеното лечение. По простата причина, че персоналните възприятия за добре свършена работа не винаги отговарят на професионалните, а личният избор на пациентите не винаги се подчинява на медицински показатели.  

Не че въпросниците са нещо лошо. Но трябва да се има предвид, че професионалната констатация "не сте толкова болен, за да влизате в болница" обикновено провокира емоционалното възприятие "отказаха ми лечение". А това вече е грешка в статистиката.