Наблюдавам трима сладури, работят нещо си държавно – няма да казвам, защото целта ми съвсем не е да се подигравам на хората. Между 8 и 9 ч в работен ден установиха, че няма някаква чижбийка ли (това е „джаджа” на ломски, б.р.), или някой си, който е крайно необходим за стартирането на работния процес. И росни-росни от снощи, реализираха в кръчмата за един час впечатляващия дори по моята лична система мерни единици резултат от по 3 бири на човек. В 8 сутринта, в работно време! Накрая като мъгла отнякъде изпадна четвърти чичка – още по-небързащ и от тях, и ги забърса нанякъде си... С какъв КПД са продължили трудовия процес мога само да гадая.

Понеже това не е социален материал, нито икономически – за производителността на труда (гордото ни последно място в цяла Европа дори според спорната ни статистика, б.р), ще ви кажа за какво го казвам.

За две неща.

Първото, от което ми стана много страшно, е, че – тях ги махни, но какво правим с децата? Какъв човек отглеждаме вкъщи, който попива този пример – максимум тарикатлък, минимум зор, ако може да забършем някой гаечен ключ от бачкането и „ден да мине, друг да дойде”. Плюскай, пий и грамофоня да свири... Известно е, че 1 000 000 думи нямат тежестта на един час личен пример.

Потомците на тези хора – а сигурно и моите де, не можеш да ги излъжеш, защото по природа младите все още са по-истинни. Те не слушат какво говориш, а гледат какво правиш. И го проектират в своя живот. Другото са изключения.

Точно като любимите ми деди и баби в транспорта, които общо взето имат две точки, ако не броим разговорите за промоции и болести:

А) да се възмущават какви ужасници са всички млади, забили нос в таблета, и-накъде-върви-светът, и нямат-никакви-авторитети...

И точка Б) да се изпокарат като зверове, ако едната е застъпила с торбите си торбите на другата, паркирала е неправилно количката с праза, или дядо да кълне бабата, все едно е по-лоша от ситски лорд, а не си я е сам избирал.

Е, тези млади да не са идиоти – те дрънканиците ли ще слушат от всички нас, или ще гледат какви ги вършим?

И второто – и по-ценно, за което благодаря на моите чички с биричките, е, че ме подсетиха как и ние, т. нар. християни, сме точно същите. Седим си и чакаме да дойде параходът от „Люлин”, само и само да се намира начин да не вършим нищо и „стаж” да тече. Стажът при Христос, за да си поискаме някой ден пенсията. Между другото, замисляли ли сте се как по цял свят хората мечтаят да са млади, а в България хората мечтаят да се пенсионират. Ама това друга тема...

Правим отвратителни неща, другите ги гледат, ама накрая си викаме: „Глей ги па тия, к’ви са. Що за хора! Нищо не разбират, ще отидат в ада сигурно!”

Наблюдавам дори някакви йереи, които неспирно, денонощно и неуморно отново и отново срамят църквата. Обикалят тв студиата с идеята явно да се превърнат в някаква пародия на знаменитост – като попския Джъстин Бийбър, например...

И какво може да си каже „детето на оня с биричката”, в случая - тези, които са още бебета в Христос: Ааа, зарежи, това е някакво място на сблъсъци, на селски спартакиади – кой кого ще надцака с топла биричка... А не пристанище на мир и добродетели, каквото би трябвало да е. И на повечко мълчание, де – да не забравя да спомена....

Вярно, има и друго - моята кола, като няма парно например, защо не я изхвърлям цялата на автоморгата? Не – казвам си, че трябва да поправя парното просто. Някога... Абсолютно глупаво, непрактично и дори налудно звучи да „бракуваш” цялото Голямо нещо заради един негов чарк – а и обикновено, ако правиш така, накрая си минат.

Всеки от нас, заключен в своя егоцентризъм, вижда щастието като: обичай ме такъв, какъвто съм. И не просто го иска – смята, че му се полага дори. Тропа с крак и настоява. Архитектът иска жена, която може с блеснал поглед да му се възхищава, докато тихо си чертае в ъгъла, пияницата смята, че е нормално да го приемат с недъга му, крадците напоследък дори се хвалят с това, което вършат.

Обаче това не е никакво решение, напротив – катастрофа е. Победа на скапаното гнило его над външната помощ, който би могла да те извади от ямата.

Това е като да нямаш кандило вкъщи – поне според мен. Къща без кандило не е къща. Защото, ще кажете, какво значение има някакво си кандило с малко олио и фитил? Всички чуваме как „Бог, Богородица и т.н. аз си ги обичам в сърцето и те нямат никаква нужда от нашите олио и 2 лв. за фитили”. Ами нямат. Обаче кандилото е повече от герб и трикольор, взети заедно – то показва, че си склонен да имаш някакъв авторитет НАД себе си. Нещо да признаеш, че е някъде отгоре, повече от аз-а. И нещо много трудно днес. Знак, че не си себебог. Дори и да не гори.

Предполагам, дори същото са имали предвид като добро намерение и мюсюлманите, и кой ли не, като са строили високи минарета и Тадж-Махали – най-величавата лична сила, силата да се преклониш, да подвиеш коляно пред нещо повече. Над егото. Това обаче липсва у средностатистическия шофьор на Порше Кайен, а също и на доста средностатистически опелчета – говоря за усещането, остави кандилото...

И точно по тази тръба себеобожествяването и духовата ни мърлявщина се втичат във вените от поколение на поколение. И накрая си викаме: леле, ама к’во стана с тия деца?! Кой е виновен – масоните, илюминатите, или Башар Асад. Само не и ние.

Приличаме точно на обезумели баби, които целият рейс слуша как се карат за количка праз, след като са проповядвали морал.