Постановка на театър „Реплика” (ул. Раковска 149) по текстове на Ървин Уелш 

Режисьор: Ованес Торосян

Сценография: Добри Чомаков, Иван Пустиняшки

Участват: Милко Йовчев – Мартин; Боряна Пенева – Тина; Благой Бойчев – Джон; Милена Ерменкова – Мики.

 

Залата всъщност е голям хол, преграден наполовина с найлон, от тези, дето използваме, когато правим ремонт. Това е завесата. Столовете са наредени покрай стената – зрителите сами си избират мястото.

Текстовете на Ървин Уелш могат да те пречупят като сламка, ако не си даваш ясна сметка с какво се захващаш. Той единствен от компанията си е оцелял след епидемията от СПИН през 80-те години. Мартин е болен от СПИН, изживява последните си дни и бездната, която се разкрива пред него лесно може да погълне също така Тина и Джон. Мики… Мики вече е там, голото й мъртво тяло грижливо е завито във фолио, лежи в ъгъла на стаята. В началото дори не го забелязваш. Във второ действие ще разберем, как е попаднала там.

Спектакъл за маргинализирани младежи? Не точно, бих го определила като спектакъл за трайно премълчаваните неща. На лесното: „Аз нямам нищо общо”. На отгледаното незнание. Само че холът не е толкова голям, няма балкон, няма дистанция. И ако „диагнозата” за състояние(то) на обществото е грешна, жертвите няма да са само на сцената.

Може би точно липсата на дистанция те „вкарва” толкова бързо в спектакъла, че спираш да забелязваш играта на актьорите. А тя е великолепна и безмилостна. За всички. (Моят спътник бе категоричен, че само Ованес Торосян може да ги накара да играят с такава жестока всеотдайност. Знам, че е прав, но и неговата фамилия завършва на „-ян”). За публиката все пак има паузи. Да, паузите – в този спектакъл те имат равностойно участие с текста. Поемаш си въздух, проверяваш си пулса и разбираш, че тези млади хора на сцената са майстори. Нали така беше според Оскар Уайлд – големият актьор трябва да може да създаде голяма пауза. Може и да бъркам името, но не бъркам същността. Като в „Състояние на нацията” паузите бяха проверка и на публиката. Издържахме я.

Спектакъл сериозен и дързък, без лесни, фотогенични решения.

В едно интервю по повод постановката „Състояние на нацията” водещата моли Милко Йовчев (Мартин) и Благой Бойчев (Джон) да кажат по една реплика (театър „Реплика”) от спектакъла. Джон: „Имах двама братя, обаче умряха във войната. Искам да имам сестра, която да обичам.” Мартин: „Търсех платена любов, видях обявата ти и те взех. Обаче ти ме научи какво е любов, какво е любов, любов, любов…”

Става ти ясно защо спектакълът те оставя без дъх, но не и без надежда.