Арабските войни ще продължат дълго

Мохамед Халаф

При големите поврати в развитието на обществата е трудно съответните режими или част от тях, да се справят с предизвикателствата, наложили адаптирането към новите условия. Така тези общества навлизат в стадий на частична или цялостна деструкция, породена от поведението на техните лидери. Подобно на рухването на Съветския съюз, днес рухва и арабският свят, раздиран от промени и противоречия. При подобни бурни промени хората започват да се опасяват за съдбата си, а режимите засилват репресиите и мерките, насочени към възстановяване на тяхната власт. Подобен курс обаче, неминуемо води до разпространението на екстремизма и на арабските фанатици, подобно например на якобинците във Френската революция. Екстремистите виждат в тоталната промяна шанс за налагане на своите революционни фантазии. Подобни политически бури разтърсват цялата социална конструкция на обществото, а управляващите елити трудно се адаптират към промените, които изискват безпрецедентни усилия. Това са периоди на преоценка на ценностите и на поведението, при които най-много страдат невинните граждани. Същевременно възникват противоположни типажи и политически течения: умерени и крайни, миролюбиви и революционни и т.н. Тогава не е възможно да се приписват всичките грешки на неовластени екстремистки групи.

Насилието на Даиш не е възникнало от нищото. Ирак преживява постоянно насилие от 80-те години насам. В Сирия насилието е резултат и продължение на организираното насилие на държавата. Джихадисткото насилие не е просто вкоренено в религията или в арабската природа, а е резултат на социално-икономическите, политическите фактори на насилствени политики, довели до маргинализиране на голяма част от населението. Всяко насилие поражда ново насилие, което понякога е още по-ожесточено. Всяко ограничение на волята поражда противодействие, което в крайна сметка нанася удар по държавността с нейните закони. Арабският терор е и протест срещу маргинализацията, унижението и ограничаване на публичното пространство; той отразява дефицита на диалог, образованост и политическа Воля. Но той също така е резултат на официалните политики, които не отчитат важността на националния компонент в изграждането на държавата, а допринасят за дезинтеграцията, лишавайки възходящите социални класи от надеждата за интегриране в обществото. Тези политики нанасят удар върху независимата икономика, като тласкат обществото към прекомерна зависимост от чужбина.

Днешните недъзи са резултат на хронични заболявания, които още дълго време ще нанасят вреди на социалната тъкан. Старият арабски ред бе разбит с началото на революциите от 2011 г. Тази промяна обаче не бе внезапна, а резултат на процеси, които се развиваха десетилетие или повече. За това има редица вътрешнполитически, но и регионални и международни причини. Арабският държавен ред се разпадна, тъй като не бе годен за бъдеща употреба. Той бе основан на насилието за сметка на просветеността и развитието. Освен това тези държави до голяма степен се упововаха на подкрепата на Запада, но не и на тази на собствените си народи. Режимите упражняваха тирания, а не милосърдие. Именно поради това дойде края на управлението, което цели маргинализирането и атомизацията на по-голямата част от народа в условията на засилена полицейщина и милитаризация на политиката и икономиката. Нашият свят се променя в резултат на разклащане монопола върху властта от страна на малък елит, както и поради силния превес на изпълнителната власт над тази на съда, парламента, икономиката и медиите. Последствията, пред които сме изправени днес, не се ограничават единствено с твърде строгите съдебни присъди в Кайро, или в тоталното насилие, упражнявано от Даиш в Ирак, Сирия или Йемен. Редица режими, коалиции и държави се възползваха от възникналата атмосфера, за да противодействат на исканията за промени и други рискове. Същевременно, това наследство генерира експлозивно недоволство и продължаваща радикализация, която предшества възникването на нови обществени системи...

Арабският ред е в криза. Той не може да бъде оприличен дори на диктаторските режими в Аржентина, Чили или в Азия, тъй като те поне доведоха до ускорено икономическо развитие и разширяване позициите на средната класа и нейното еманципиране. За разлика от тях, арабският държавен модел се отличава с широк и засилен контрол върху социума при високи нива на корупцията и при нисък хоризонт на развитие. Всичко това вреди на развитието на обезправените и на средната класа в тези общества. Нарушаването правата на народите, като онова, което наблюдаваме в Сирия, е един от най-важните фактори за разпадането на арабския регионален ред. В официалните държавни училища в този свят децата се обучават на омраза към другите народи, както и отричане на всякакви нововъведения. Всички тези фактори имаха акумулиращ ефект, който бе в основата и на арабското поражение от Израел още през 1948 г. и последвалото лишаване на палестинците от своя родина.

Може да се твърди, че арабските армии, които се очаква да формират ядро за бързо реагиране при кризи, могат да спрат разложителните тенденции, но за кратък период от време. Те обаче не могат да спрат историята. От 1973 г. насам тези армии не са водили битка с външен враг (с изключение на иракско-иранската война), а със собствените си народи. Пример за това са събитията в Судан, Ирак, Сирия, Йемен, Либия и др. Дори в Синай египетската армия не съумя да действа своевременно и ефективно. Арабските армии са традиционни армии, които контролират икономиките на съответните страни и си сътрудничат с апарата за сигурност и политическите елити, които контролират властта. Поради всичко това, военните са част от проблема, а не решението му. Офицерството по принцип се занимава с въпроси, които нямат отношение към защитата на границите и териториите на техните страни, какъвто е случаят в държави като Великобритания и Франция, където на армията е забранено да се намесва в управлението на страната, вътрешната сигурност и икономиката. Обратното – в арабските страни армията защитава определени режими или несменяеми лидери. В замяна на тази лоялност висшият генералитет получава незаслужено съответни привилегии. Ето защо, арабските армии са слаби и лесно уязвими. Това пролича в битката за Мосул, където малък брой джихадисти от Даиш победиха многократно по-многобройните части на правителствената армия. Всичко това е добре известно на екстремистите в арабския регион.

При възникналия арабски хаос се множат различни наративи и сценарии. „Ислямска държава“ се опитва да бъде представител на част от населението, установявайки контрол върху територии от Ирак и Сирия. Същевременно Даиш се опитва да възкреси идеята за „халифата“, което е отдавнашна мечта за голяма част от арабите. От друга страна, Саудитска Арабия се стреми да запълни възникналия вакуум, като наложи своето лидерство върху Залива и целия Близък изток чрез лансирането на операция „Решителна буря“ същото прави и Иран. В самия Йемен хутите също се стремят да наложат господство върху цялата страна. Всичко това предвещава усложняване и продължителна гражданска война в тази арабска страна. В тези условия от Иран до Турция и Саудитска Арабия различни регионални сили се опитват да се възползват от усложнената ситуация, като допринасят за задълбочаване на противоречията, а не за интегрирането на разпадналите се общности. При подобна ситуация изпъква ролята на племенно-конфесионалните фактори, които засилват центробежните тенденции в онези държави, които не съумяха да запазят интересите на обществото. Самите хора започват да се идентифицират на религиозна, племенна или сектантска, както и на регионална и местническа почва. Това на свой ред доказва пълния крах на държавата и нейните институции. Част от арабите виждат в разгрома на другия изход от задънената улица, докато друга част са убедени, че моментът изисква адекватни политически усилия, които да създадат условия за обновление. Все още преодоляването на кризата изглежда отдалечено във времето. Войните ще продължат и арабите ще изпитат онова, което европейците са преживели през двете световни войни. В крайна сметка един ден те ще достигнат до хуманизма и демокрацията, но след като са платили своя дан на тиранинията, която доведе до варварство и омраза.