Не споделям възгледите на г-н Волгин, а още по-малко одобрявам журналистическите му похвати. Въпреки това смятам, че свалянето на „Деконструкция“ от ефир е неоправдана грешка. Това не е така, защото по този начин г-н Волгин може да бъде произведен в герой (пък било то и на Съветския съюз). Нито пък изчезването на програмата му от ефира би било „за народа загуба велика“, по подобие на загубването на ръкописите на легендарния Иванчо Йотата. 

Въпросът е принципен и става дума за свободата на изразяване по политически въпроси в обществените медии. Свалянето на едно предаване е драстична мярка и в случая не бяха приведени достатъчно причини за нейното предприемане. Основната вина е в ръководството на БНР, което взе внезапно решението, и не го аргументира по убедителен начин.

1) СЕМ правилно глоби предаването за нарушаване на закона. Всъщност тази реакция е доста закъсняла. Подобни нарушения са се случвали в това предаване години наред. Нещо повече, в него редовно се ръсят обиди, без да са санкционирани неговите автори. Наскоро имаше подобен скандал, когато протестиращите пред съдебната палата бяха наречени „лумпени“;

2) Глобата от СЕМ не е достатъчно основание за сваляне на предаването от ефир, обаче. Тук възниква и въпросът за контрола, упражняван от ръководството на БНР. Това ръководство правило ли е забележки на екипа на „Деконструкция“? Вземало ли е някакви административни или дисциплинарни мерки, за да осигури спазването на закона? Ако не е направило опит да приведе програмата в рамките на закона, скачането направо на свалянето ѝ от ефир е много непропорционална мярка;

3) Истинският въпрос, който казусът повдига, е свързан с т. нар. изискване на закона за „плурализъм“ във всяко едно предаване. Това изискване налага сериозно ограничение на свободата на словото на журналистите в публичните медии и е спорно дали не нарушава чл. 10 от ЕКЗПЧ. Смисълът на това изискване е да не се стига до парцелиране и гетоизация на публичната сфера: да не се разпадне тя на програми и предавания, в които участват и слушат само хората от едно и също идеологическо или политическо „племе“. Все пак смисълът на публичната сфера е общ дебат, в който могат да бъдат чути повече гледни точки. Между наличието на едно „гетоизирано“ предаване – било то на Дачков, Волгин или някой друг – и „трибализацията“ на цялата публична сфера пътят е дълъг, обаче. Трябва ли заради една бълха да се гори целият юрган, като се въвеждат неясни и трудно приложими изисквания за „плурализъм“ във всяко едно предаване, във всеки един момент? Очевидно е, че при прилагането на този критерий ще има доста пространство за различни интерпретации на „плурализма“, които неизбежно ще бъдат политически оцветени;

4) През 70-те години в САЩ се налага т. нар. fairness doctrine в медиите, според която засегнатите лица имат право на отговор – пропорционален на времето, което им е било отделено. Някакви такива правила биха могли да бъдат въведени – или, ако вече ги има, да бъдат усъвършенствани и детайлизирани - и тогава тези, които се чувстват обидени или засегнати от дадено предаване биха получили адекватно право да участват в него, ако искат. Това би намалило ролята на водещия, редакторите, ръководителите на медиите. Но и това не е перфектно решение, защото пък тогава обидите могат да се превърнат в стандартен начин да поканиш интересен събеседник;

5) Вторият основен въпрос в казуса е, доколко заемането на критична позиция спрямо една власт може да е оправдание за системно снижаване на журналистическите стандарти. За използване на обиден език, плоска или липсваща аргументация и т. н. Тук вината вече е и на СЕМ. Негова задача беше да следи за всички тези случаи на падане на стандарта, да глобява – ако трябва – но при всички случаи да направи ясни правилата, които една публична медия трябва да следва. По една или друга причина г-н Волгин удобно минаваше между капките и нещо повече – започна да извлича полза за себе си от това, търсейки аудитория, която предпочита по чалга стил в медийното говорене. Резултатът вече е налице: сдобихме се с таблоидно предаване в национален, обществен ефир. Но когато чувството за мяра и приличие на един или друг журналист се окаже недостатъчно, СЕМ е органът, който трябва да компенсира този недостиг;

6) Разбираемо е, че СЕМ не е искал да се намесва в работата на БНТ и БНР често – колкото по-малко регулация, толкова по-добре в тази сфера. Но при този laissez-faire подход рискът е инцидентни намеси да изглеждат преднамерени и непропорционални. Ако не си обяснил ясно какво означава „плурализъм“, ако нямаш практика по налагането на този стандарт, тези, срещу които го приложиш, ще могат да си търсят извинение, че не са знаели какво означава той.

Какво да се прави? С риск г-н Волгин да стане два пъти герой на Съветския съюз, може би е по-добре предаването му да се върне в ефир, като СЕМ и БНР, обаче, започнат да се грижат то да спазва високите журналистически стандарти, присъщи на национални публични медии. При нов, надлежно документиран отказ това да се прави, предаването може да бъде свалено. Но тогава никой няма да има съмнение, че това е наистина необходимо.

Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.