ДЖОН ХАРИС, "Гардиън"

Човек винаги трябва хубаво да си помисли, преди да цитира думи от поп песни. Очевидно е, че текстовете не са писани като поезия; без музиката, понякога дори и думите на Боб Дилън може да звучат като написани от глупак. Но понякога изкушението е неудържимо. 

Да вземем например Up & Up („Горе и горе“), закриващата песен от новия албум на „Колдплей“ A Head Full Of Dreams („Глава, пълна с мечти“), който излезе на 4 декември. Вторият куплет върви така:

„Лежа в канавката, целя се в Луната

Опитвам се да изгреба с лъжичка океана…

Защо хората страдат, защо хората се разделят?

Защо хората се мъчат, защо разбиват сърцето ти?”

Не знам какво означава този хаос от смесени метафори и евтини сантименти; основният автор на текста Крис Мартин вероятно също няма представа. Но както и да е: докато песента се рее към кулминацията си и гласовете се събират, за да ни уверят, че „ще го постигнем заедно”, можете да чуете звука от задаващия се световен успех.

Какъв е смисълът на „Колдплей“? Въпросът може да изглежда абсурден. Безспорно текстовете, които красят песните на групата са предимно „клишета и обобщения“, както наскоро отбеляза Алексис Петридис в „Гардиън“ – и интервютата, които виждаме с членовете на групата, потвърждават преобладаващото усещане за пустота. От друга страна има теоретици на културата, които ще ви кажат, че въпросът не е дали имат какво да кажат или нямат: когато си продал 80 милиона албума, е съвсем естествено да се запитаме защо.

Какво причинява на хората музиката на „Колдплей“? Какви нужди задоволява? Дали някога ще си отиде?

Преди да продължим нататък, едно признание: аз харесвам някои песни на „Колдплей“. Те имат мелодичен талант и умение да будят емоции, което прави големитe им хитове почти неустоими. Понякога – както във Fix You, вероятно най-определящата за стила им песен – музиката става сълзлива. Често не ни води абсолютно никъде. Но, ако говорим за хитовете им, те обикновено намират верния тон.

Това се случва отчасти, защото най-добрите им композиции са щедро поръсени с така наречените в съвременния жаргон „ушни червеи“ – мелодии или части от песни, които лесно се загнездват в съзнанието. Но в основата си очарованието на „Колдплей“ се дължи на таланта им да улавят нещо фундаментално за съвременния живот. Най-многото, което мога да кажа, е, че: най-добрите им песни ме карат да се чувствам като че ли съм в съобщение от мобилен телефон, или стоя в блестящ летищен терминал и се наслаждавам на кратка почивка от сетивно претоварване. Те са се специализирали в предлагането на размити извинителни и доста неясни качества, уловени в припева на Clocks, все още тяхното най-голямо самостоятелно постижение:

„У дома, у дома, където искам да отида”

Лицето на новия албум.

Но, Боже, последната им музика не излиза от главата ми. За Head Full Of Dreams, те наеха норвежкия продуцентски тандем Stargate, който работи по албумите на Риана и Бийонсе. Последните следи от „земната грубост“, проследима до корените на „Колдплей“ като инди рок група, вече е изчезнала: песните им сега са станали толкова ефирни, толкова леки за слушане, че понякога сякаш ще се разтворят във въздуха и ще изчезнат.

Обложката на албума е покрита с цветовете на дъгата – хаотична смес от екзотични птици, планети и облаци. И думите! Празни приказки за ангели, диаманти и египетски пирамиди. Като доказателство до каква степен се е освободил от земната дребнавост, Крис Мартин е включил вокали на бившата си съпруга Гуинет Полтроу в песен, наречена Everglow, видимо в чест на факта, че любовта продължава дори и сред развода – заглавието било дума, означаваща „блаженство“, която той научил от американски сърфист.

Книжката към диска включва името на групата, изписано на хинди; парче вдъхновено от суфистка поема от XIII век (която, според Мартин, се свежда до идеята, че „всяко чувство, което имаме ние като хора, в крайна сметка е благословия”), а също и семпъл от Amazing Grace в изпълнение на Барак Обама.

„Колдплей“ се появиха през 2000 година. Станаха световни звезди с издаването на A Rush Of Blood To The Head в края на 2002 г. Между двете дати се намира 11 септември 2001 г. – внезапният завършек на една ера на шеметен хедонизъм и пристигането на далеч по-тревожни реалности. Мартин и компания се оказаха способни да играят ролята на гръмоотвод в бурята. И пак – културолозите ще ви кажат, че нуждата не е въпрос на намерение – и в този случай тя почти сигурно не е. Но светът имаше нужда от екзистенциален балсам и „Колдплей“ му го осигуриха. Почти всеки техен запис оттогава насам предлага успокоение, изкупление и настояване, че човешкото някак си ще преодолее всичко (един от многото примери е в новата песен, наречена Amazing Day („Удивителен ден“) и нейните строфи: „Надеждата има доказателства / ръката ти е в моята / Животът има красив луд замисъл”).

Изглежда песните им ще стават все по-леки, безгрижни и оптимистични в пряка зависимост от размирната природа на света. С други думи, колкото по-зле става, толкова по-усърдно ще ни успокояват с език, често крайно банален. Може би това обяснява защо те все още са тук, вече по-големи от заглъхващите U2, и ще свирят 4 вечери на Уембли, за да забавляват публиката на Супербоул 2016.

На едно ниво, това ме притеснява. Изглежда като поредния знак, че музиката днес може да предложи съвсем малко повече от емоционално бездарие. Малцина рискуват да звучат безнадеждно – вместо да правят това, което обслужва интересите на властта – и да ни уверяват, че всичко е ОК, когато то явно не е. Но от друга гледна точка, може би е знак, че музиката отново ни дава това, което искат от нея повечето ѝ фенове: ескейпизъм, съчувствие и простото потвърждение, че слънцето ще изгрява всяка сутрин.

Една от най-споменаваните и човешки истории на годината е тази за един уличен музикант от Германия на име Давиде Мартело, който пристига с пианото си пред зала „Батаклан“ в Париж, след като чува за терористичните атаки. Там свири Imagine на Джон Ленън – захаринения антирелигиозен химн, подходящ за всякакви поводи. Но „Колдплей“ го направиха преди него, като изпълниха кавър на същата песен часове след зверствата, на живо от Лос Анджелис. Можете да видите записа в YouTube: четиримата на ръба на сцената, изпълняват песента с обичайната си простодушна искреност, като пропускат думите „и няма религия“.

Както всичко друго, което правят, това ни подсеща за често цитираното наблюдение на Ноел Кауърд за силата на евтината музика, макар че все пак трябва и малко талант: в трудни и страшни времена като нашето, необикновената магия на „Колдплей“ е в това как контекстът – и огромната популярност – могат да придадат на съвсем повърхностно изкуство сила, която то почти не заслужава.

Площад "Славейков"