Защо Путин обича Тръмп?

„Владимир Владимирович, ще има ли война?“

Въпросът е зададен в първия кадър на „Миропорядък“ – документален филм със замисъла на манифест, излъчен в последните дни на декември миналата година по руската държавна телевизия. А в следващите два часа президентът Владимир Путин, подкрепян от дипломати, политически анализатори, теоретици на конспирацията и пенсионирани чужди политици, се опитва да отговори на този въпрос.

Макар руският лидер да не иска да звучи стряскащо, зрителите все пак остават с убеждението, че ако през следващите месеци не се промени нищо, голямата война би била неизбежна. Кремъл не полага усилия да разсее това убеждение – дни след излъчването на филма бе оповестена новата стратегия за национална сигурност, в която НАТО и САЩ са посочени като основни заплахи за бъдещето на Русия.

„Миропорядък“ е много показателен за днешния начин на мислене в Кремъл. Според него светът се намира на ръба на разпада като хаотично и опасно място с неефективни международни институции, които са станали заложник на амбициите и заблудите на Запада. Единствената гаранция за суверенитета на страната са ядрените оръжия, а този суверенитет зависи от желанието и способността за съпротива на хегемонистичния дневен ред на Вашингтон.

Сюжетът на филма се връща към натовските бомбардировки над Югославия, войната на Джордж У. Буш в Ирак, злоупотребата от страна на Запада с въведената от ООН забранена за полети зона над Либия, постоянната намеса на Запада във вътрешната политика на постсъветските държави. Целта е да се докаже основния аргумент на филма: че Западът може да държи на ценности и принципи, но това е само прикритие на една realpolitik, целяща световно господство.

Някои от обвиненията са справедливи: Съединените щати със сигурност носят голяма отговорност за катастрофата в Близкия изток. Други са съшити с бели конци: не всеки народен протест може да бъде обяснен като тайна операция на ЦРУ. Но всички твърдения надминават обикновеното преувеличение. Преди всичко защото Америка нито е толкова могъща, нито толкова злонамерена, колкото си представя Кремъл.

Основното противоречие във възприятието на американската външна политика от страна на Москва се състои във факта, че тя не може да съвмести твърдението си за залязващата сила на САЩ с тенденцията всичко в света да се обяснява с американските външнополитически ходове. Проваля ли се Вашингтон в опитите си да внесе стабилност в Близкия изток? Или същинската цел на Белия дом е именно поддържането на региона нестабилен? Звучи невероятно, но Москва вярва и в двете.

Още по-важно е, че филмът е предизвикателство срещу широко разпространеното мнение, според което Путин е хладнокръвен реалист, циник, който не вярва в нищо друго, освен в силата, и който прекарва дните си, надвесен над картата и вгледан в банковите си извлечения. В „Миропорядък“ Путин е представен като възмутен моралист, който, подобно на европейските популисти и радикалите от Третия свят, приема събитията през призмата на унижението и отхвърлянето. Както веднъж написа близкият съветник на Путин Владислав Сурков: „Приличаме на момчета от работническите квартали, попаднали в деловия център на града. Със сигурност ще ни преметнат, ако продължаваме да се мотаем със зейнала уста“.

Чувството за отхвърленост подхранва недоверието и склонността светът да се възприема като семейна драма, структурирана около любовта, ненавистта и предателството. Тъкмо тази чувствителност, а не realpolitik-ата от ХІХ век може най-добре да обясни по-голямата част от ходовете на Москва.

Показателни са руско-турските отношения. Вместо да се придържа към външнополитическия реализъм, Кремъл сякаш е възприел позата на сантиментална Велика сила. Допреди два месеца Анкара беше стратегически съюзник на Русия в нейния стремеж за установяването на многополюсен свят. Турция беше брат по недоволството, единствената страна-членка на НАТО, която отказа да се присъедини към санкциите срещу Москва заради анексията на Крим. Анкара заемаше централно място в енергийната дипломация на Москва.

Достатъчно бе обаче турска ракета да удари руски самолет над сирийска територия, за да престане турският президент Реджеп Тайип Ердоган да бъде приятел и да се превърне в предател, който „подкрепя терористи“, както го описа Владимир Путин с възмущението на лично засегнат човек.

Сърцевината на руския външнополитически сантиментализъм се състои в склонността отношенията между страните да бъдат свеждани от отношенията между техните лидери. Тази високо персонализирана представа за света може да обясни защо Путин – човек, който би искал да види Америка сразена, е толкова ентусиазиран привърженик на Доналд Тръмп – този „блестящ и талантлив лидер“, който обещава да върне величието на Америка. 

Пристрастието на Путин към Тръмп няма нищо общо с традиционните предпочитания на Кремъл към републиканците. Тя не може да бъде обяснена и с това, че ако Владимир  Путин – физически здрав, зрял, привърженик на оръжията и анти-гей настроен консерватор – беше американец, щеше да се впише в профила на привържениците на Тръмп. Тя не е плод и на тактически съображения: че един смахнат милиардер ще раздели Америка и ще я накара да изглежда нелепа.

Изненадващата симпатия на Путин към Тръмп се дължи на това, че и двамата живеят в свят като сапунен сериал, движен от емоции, а не от интерес. Вероятно Путин се доверява на Тръмп, защото американският бизнесмен му напомня за единствения истински приятел, който руският президент имаше сред световните лидери – бившият италиански премиер Силвио Берлускони.

В „Миропорядък“ се говори много за нови правила и институции, за Ялта и Обединените нации. Но посланието  е ясно: в свят, обладан от лицемерието, човек може да се доверява само на ядосаните аутсайдери.

--------

* Статията на българския политолог е публикувана във в. "Ню Йорк таймс". Препечатваме я от сайта "Култура". Подзаглавието е на Клуб Z.