Ето че започваме да изпращаме онези, които преди 20-ина години ни носиха толкова много футболна радост. Трифон Иванов беше сред най-ярките личности от поколението на Четвъртите в света. Не просто голям футболист. Ако трябва човек да го описва с една дума, тя би била образ, зевзек… Беше колоритен.

Онези, които са гледали Трифон знаят, че той играеше със сърце. Даваше го цялото на терена. Невинаги е бил перфектен (че кой би могъл да се похвали в такова нещо), но винаги даваше всичко от себе си. Пред очите ми е с превръзки по главата, цицини, белези… Оставяше ги и по съперниците си.

Четирима български футболисти влязоха в световния футболен фолклор след световното в САЩ през 1994 г. Христо Стоичков стана голмайстор. Красимир Балъков направи страхотен мондиал и попадна в идеалния отбор. Йордан Лечков детронира Германия. А Трифон Иванов водеше битки с нападатели като Габриел Батистута, Руди Фьолер, Юрген Клинсман, Роберто Баджо, Хенрик Ларсон… Направи впечатление с мускулестата си фигура и марковите крака, образуващи буквата О в коленете. Но най-вече с разрошената светла коса над очите и брадата.

Нарекоха го Вълка. Точно така, този прякор не бе лепнат на Трифон от български журналист. Не знам къде точно се появи първо. Световното в Америка мина и замина, а Трифон дълго след това попадаше в класации като “Най-страшните”, “Най-грозните”, “Най-безкомпромисните”, “Най-колоритните”, “Ловците на глави във футбола”… Английските медии много го харесваха - именно заради сърцето и духа, а той така и не поигра на Острова.

Трифон Иванов беше защитник, но вкара паметни за българския футбол голове. “Руснаците са ни освободили на 9 септември, ние ще го освободим на 10 септември”, рече и отсече Христо Стоичков дни преди решителната световна квалификация с Русия през 1997 г. на стадион “Васил Левски”. В 56-ата минута Камата дълго държа топката, преди да я сложи на главата на Трифон. 1:0 и България отиде на световно. За последен път.

През май 1996 г. имах редкия шанс да гледам българин на живо на финал в евротурнир - вече закрития за Купата на носителите на купи (КНК). Трифон Иванов и неговият “Рапид” (Виена) излязоха срещу “Пари Сен Жермен” на стадион “Крал Бодуен” в Брюксел. Трифон имаше проблеми с треньорите понякога, тъй като рядко спазваше тактическа дисциплина. Просто решаваше да тръгне в атака и това е. Димитър Пенев може да ви каже много по въпроса. 

Във въпросния мач Туньо спазваше указанията. Към края на срещата, при 1:0 за ПСЖ, Трифон почна нетърпеливо да гледа към скамейката на “Рапид” и да сочи с пръст напред. След няколко опита явно получи зелена светина и се спусна в атака със спринт. Австрийците нямаха голово положение до момента. Създадоха две - благодарение на Трифон. Не изравниха и ПСЖ спечели. 

Никога няма да забравя как след мача феновете на “Рапид” подкрепяха любимия си отбор и пееха “Трииииифууууун Иваноооов”.

Към края на кариерата си Трифон направи две бензиностанции - едната в Поликраище, селото на първата му жена, а другата във Велико Търново, от дясната страна на пътя София - Варна. Казваше се “ГаМа” - на първите срички от имената на дъщерите му Галина и Марина. Възползва се от приятелството си с президента на австрийската компания “Аванти интернешанъл”, който беше спонсор на “Рапид”.

От него вземаше ноухау и добавки, а от себе си даваше сърце и в бизнеса. Искаше “всичко да е точно” на бензиностанциите му, “хората да си тръгват доволни”.

Трифон беше неподправен. Ако си му неприятен - ще ти го каже директно, без заобикалки. Често имаше конфликти с друг “остър камък” от Златното поколение - Христо Стоичков. Обичаше живота и изкушенията му, но не демонстрираше това публично. Пушеше много. Не беше режимлия като футболист, но това никога не личеше на терена.

Мразеше да дава интервюта и да бъде в центъра на вниманието. Когато беше в настроение, обичаше да се шегува с репортери, със съотборници. Правеше “интервюта” с Камата по телефона. Остана верен на селския живот, намираше спокойствие там. Беше риболовец. Всичко правеше със сърце. Ако то не го тикаше напред, просто не се заемаше.

Голямото сърце на Трифон Иванов влезе в болница за “лек ремонт” през август миналата година. “Добре съм бе, хора, всичко ми е наред”, Туньо не се оплакваше.

Голямото му сърце просто спря днес. Но ще продължи да бие в спомените на онези, които са го гледали като футболист и го познаваха като човек.