Те са вечно недоволни. Те все нещо искат. Те се организират в каузи. Те не мирясват. Те блокират кръстовища. Те четат закони. Те пишат до институции. Те не се примиряват с нередностите. Така изглеждат те в очите на всяка власт, която понякога директно ги нарича „вредни“. Те са необясними за мълчаливото мнозинство, което ги коментира пред телевизора с „Уфф, кво пак искат...“ Те предизвикват насмешка у трети, които ги мислят за балъци.

Те не са едни и същи. Те днес са едни, утре са други. Те не са еднакви – едни са бедни, други са богати. Едни гласуват, други не гласуват. Едни намират свое политическо представителство, за повечето обаче е трудно. Защото често са малцинство и защото „умереният прогрес в рамките на закона“ (това е цитат, а не призив за неспазване на закона – б.а.) не е тяхната игра.

Да благодарим на тези хора.

Примерите са около нас. Първи - в Пловдив няколко човека се възмутиха от празничното (нарочно в почивен ден) събаряне на един от старите тютюневи складове. Едни отидоха да снимат, други се обадиха на приятели, трети прочетоха в социалните мрежи и на следващата сутрин жива верига попречи на машините да продължат. После се ровиха в документи, притискаха властта и я принудиха да признае, че има проблем. Седмица по-късно тези хора вече са много повече, използват възможностите на Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление и вече се регистрират като Местна гражданска инициатива. Изпращат на общината предложения и тя ще бъде длъжна да вземе отношение...

Ако тези „вредни“ хора ги нямаше, тютюневият склад щеше да е сринат със земята. Общината щеше да е спокойна и стабилна, че това може да се случва и на други места. Нямаше да знаем, че някой някога е изготвил фалшив документ. Нямаше прокуратурата да проверява това. Не че това е достатъчно и е напълно възможно, даже и силно вероятно, институциите да продължат по старому.

Но по-добре ли щеше да е, ако изобщо никой не се беше обадил?

Втори пример - парламентът гласува високи глоби за т.нар. диво къмпингуване до морския бряг. Забраните и досега ги имаше. Но сега вместо да потърси диалог, да регламентира изобщо къмпингите, да направи така, че общини и частни собственици да бъдат улеснени да развиват и този вид туризъм, за който безспорно има търсене, властта просто отсече: Край! И в същото време изготвила законопроект, според който глоба ще дължат и рибарите, опънали си за една нощ палатка покрай някоя река. Само за часове стотици от „вредните“ хора се намериха и се организираха. Блокираха Орлов мост, опънаха палатки пред президентството, десетки кемпери паркираха пред сградите на властта, същото се случваше в още няколко града. Дори и рибарските сдружения се организираха за съпротива. Резултатът е, че властта включи на задна скорост и започва диалог. Обеща да отмени високите глоби и да започне да работи за регулация, която да позволи и къмпингуване на определени места, и закрила за природата.

Обещанието под натиск може и да остане само обещание. А нищо?

Трети пример – властта бързо се обедини около идеята за съдебна реформа, която на практика почти нищо да не променя. Група граждани не се съгласиха. Обединиха се в Национална гражданска инициатива „Правосъдие за всеки“ по вече споменатия закон. Събираха подписи в цялата страна, внесоха своите седем предложения в Народното събрание. То е длъжно да ги разгледа. В момента се търсят пробойни в закона, които да спрат предложенията им преди пленарната зала, но законът е дал този лост за натиск на гражданите и някои от тях го използват. Така докато властта рапортува колко е напреднала, колко вреден е европейският мониторинг и колко много Румъния се била объркала, гражданският натиск връща отново и отново темата.

А можеше вече отдавна да са ни спрели да се интересуваме от темата.

Примерите са още десетки. Ромите в едно пловдивско село тези дни ще блокират пътя, защото общината ще им закрива училището без диалог с тях. Група граждани в Пазарджик провеждат свое разследване за блъснатия на пешеходна пътека мъж и принуждават прокуратурата и съдът да отговарят на неудобни въпроси. В Галиче все повече хора говорят и намират сили да застнат срещу прословутия си кмет Ценко Чоков. Случаите са все повече и повече. Хората се усещат като граждани и това е най-добрата новина напоследък.

Разбира се, че е по-добре властта да беше внимавала със склада в Пловдив, да беше обсъдила предварително забраните за къмпингуване, да беше дискутирала сериозно съдебната реформа, да беше потърсила мнението на хората в онова село за местното училище и т.н. Разбира се, че също не е добре страната да се управлява от един телефон, който след всеки протест да променя поредното решение на властта. Разбира се, че е по-лесно да гласуваме веднъж на 4 години и след това всички да спазват правилата. Ситуацията обаче е различна, точно защото сме избрали лесното - веднъж на 4 години да си избираме абсолютен монарх и когато ни поомръзне, го сменяме с друг.

Сега си представете на фона на това, което имаме като фактическа обстановка в България, да ги нямаше тези „вредни“ хора, които все от нещо са недоволни и все нещо искат. Не изглежда добре, нали? Както казва героят на Иван Вазов: „Лудите, лудите - те да са живи!...“