"Те всъщност какво искат?"

Въпросът, поставен с леко раздразнение от самия министър-председател Бойко Борисов, като че ли обобщи масовата нагласа към заплахите на докторите да блокират здравната система. Допълни го и ресорният министър д-р Петър Москов, който недоумява как здраво мислещи професионалисти могат да са против наложителните реформи в сектора, за които сами настояват от години. 

Повече от седмица пациенти и институции живяха в напрежение, но така и не успяха да се ориентират в исканията на лекарското съсловие. Протестите минаха и заминаха, а въпросите останаха.

Защо беше всичко това?

Най-лесното обяснение е, че трупаното с десетилетия напрежение сред професионалистите по здравни грижи просто изби на прага между два исторически периода – преди и след реформите "Москов". На докторите им беше писнало от лимити, критерии, остаряла апаратура, ниски заплати и липса на всякаква перспектива за развитие в България. Затова очакваха промени, които ще облекчат собствения им начин на работа и ще им дадат по-голяма свобода да упражняват професията си. Вместо това реформите ги поставиха пред нови ограничения, по-високи изисквания, допълнителни отговорности и пръстови "отпечатъци".  При това разписани и наложени въпреки тяхната воля и без тяхното участие – еднолично от Националната здравноосигурителна каса и изцяло под диктовката на Министерството на здравеопазването.  

Това е административното налагане на промени в сектора, срещу което лекарите се опълчиха. И точно тук идва по-сложното обяснение.

Знаят ли за какво изобщо се борят?

В страната няма доктор, който да не може персонално да отговори на този въпрос. Проблемът е, че през последната седмица се чуха твърде много и твърде противоречиви обяснения. А това не само обърка аудиторията, но тотално счупи и комуникацията с институциите.

На първо място, лекарите погрешно бяха сложени под общ знаменател. Всъщност, съсловието се състои от страшно много структури и разделянето им на "групи по интереси" се случи още в самото начало на протеста. Спешните медици, големите държавни и университетски болници, заедно със специалистите по онкоболести се разграничиха от колегите си. Срещу здравните реформи поотделно се обявиха общопрактикуващите лекари, сдруженията на частните и общински болници, Центъра за защита правата в здравеопазването, Българската болнична асоциация и накрая Българският лекарски съюз, подкрепен от професионалните организации на медицинските сестри.

Джипитата поставиха акцент върху големия брой профилактични прегледи и изследвания, които не отговарят на предвидения бюджет за извънболнична помощ. Българският лекарски съюз предимно критикуваше реформите и независимо че отказа да подпише Националния рамков договор (НРД) заради "отпечатъците", поиска постигнатите в него споразумения за по-добро финансиране на доболничната помощ да останат в сила. Частните и общински болници директно настояха да отпадне НРД 2016, а Центърът за защита правата в здравеопазването изпрати в съда почти всички реформи на министър Москов.

Проблемът беше, че всички организации излязоха с отделни декларации и коренно различни искания, без да ги обединят в обща "позиция на лекарите". В резултат хората наблюдаваха доктори, които ту говорят за промени, но не харесват предложените от министъра, ту обявяват пълен бойкот и отричат всякакви реформи.

Какво постигнаха протестите на парче?

С една дума – нищо.

В момента, в който исканията на джипитата се появиха в декларация на Българския лекарски съюз, изглеждаше, че докторите ще имат един говорител и ще отстояват обща позиция пред управляващите. Пълното объркване настана, когато съвсем изненадващо личните лекари не издържаха на напрежението и започнаха сами протестите. Буквално за ден организираха почти всичките си структури по места и всеки ден в продължение на седмица джипитата в различни градове спираха работа за по два часа.

Трябва да признаем, че единствено техните искания бяха подробно разяснени, в резултат на което министър Москов пое ангажимент да съобрази промените с тях. Даже персонално им се извини, че досега позицията им не е била отчитана при разписването на правилата в сектора.  

Партньорите им по съдба, обаче, подкрепиха ефективните им действия само на думи. В протеста не се включиха нито частните и общински болници, нито представители на Българския лекарски съюз. Те продължиха подготовката на собствен "общонационален протестен митинг", който на фона на всеобщото недоволство приличаше повече на хепънинг. С автобуси в столицата пристигнаха едва няколко хиляди (а според полицията не повече от 500) души, а в публиката се понесоха коментари, че на площада протестират администратори от лекарските колегии във Враца, Пловдив, Търговище, Стара Загора, Плевен и Ловеч.

Някъде по пътя от всеобщото начинание неусетно изпаднаха и общинските болници. Те се опасяваха, че новите правила в здравеопазването ще ги доведат до фалит, но така и никой не разбра за какво точно се борят. Като капак дори саботираха митинг-протеста, защото в уречения ден и час организираха двучасова публична дискусия, но не на площада. Докато колегите им скандираха "Оставка!", те търсеха отговор на въпроса "Какво здравеопазване искаме – финансово "реформирано" или лекуващо пациентите?". Тезите им обаче потънаха някъде в публичното пространство, защото мнозинството журналисти отразяваха докторските лозунги на жълтите павета.

Криза на представителност

Истината е, че у нас няма единна и мощна структура, която да представлява и защитава интересите на всички професионалисти по здравни грижи в страната. Българският лекарски съюз отдавна не изпълнява присъщите му функции, а по отношение на политиките в бранша е безгласна буква. Страда от тежки и дългогодишни вътрешносъсловни проблеми и води твърде спорадичен диалог с управляващата власт. Според някои експерти лекарският съюз е твърде слаб, за да представлява цялото съсловие и това позволява на всяко следващо правителство и всеки следващ министър тотално да го подчинява на собствената си воля за реформи.

Ръководството на съюза добре осъзнава, че без взаимодействие със здравните власти няма шанс да отбележи точки в полза на съсловието. Но същото това ръководство само позволи да бъде изхвърлено от преговорите за правилата в здравния сектор. Причината е, че не се противопостави на последните промени в Закона за здравното осигуряване, според които при липса на подписан рамков договор НЗОК сама определя цените и обемите на медицинската дейност. През годините последователно изгуби правото да изготвя медицинските стандарти (които сега се утвърждават с наредба на министъра) и да участва в подготовката на всеки норматив, засягащ съсловието.  

Другият проблем е, че организацията преговаря за правилата в сектора от името на абсолютно всички лекари в бранша, а за никого не е тайна, че няма общовалидна концепция, която хем да обслужва личните лекари, хем да е добра за болниците. Потребностите на спешните медици, специалистите и лаборантите нямат нищо общо с тези на болничните доктори, медицинските сестри и мениджърите на частни клиники и медицински центрове. Затова повече привилегии получават не тези, които се осланят на лекарския съюз, а тези, които има по-добър диалог с народни представители, партийни централи и министри.

Това обяснява защо един смислен по своята същност протест на практика почти се провали. Докторите са прави, че бюрокрацията не лекува, но вътрешносъсловните дрязги са не по-малко опасни за здравето на всички.