В такъв случай няма ли да е по-лесно

Правителството да разпусне народа

И да си избере друг?“

  • Бертолт Брехт, “Решението“

В петък сутринта, от засада и без предварителни обсъждания беше решено избирателни секции в чужбина да могат да се откриват само в посолства и консулства на Република България. Това мина и замина като поредния удар в един законодателен маратон, донесъл ни също така светкавичното приемане на задължително гласуване със санкция заличаване от списъците, отпадането на МИР „Чужбина“, извъртането на „Не подкрепям никого“ като начин за подпомагане на големите партии, отменянето на изискването референдум и избори да се провеждат заедно и други подобни маневри.

За какво става въпрос на практика? През 2013 г. на парламентарни избори пътувах от Оксфорд до Лондон, само на 60 мили разстояние и поносима цена билет с автобус. След тези 2 часа с автобус и половин час с метро, чаках около 4 часа пред посолството, за да гласувам. Направих го и връщането ми отнеоще 2 часа и половина. Говорим за 8-9 часа, за човек, който живее близо до Лондон. Сега си представете сметката за Шотландия, или примерно разстоянията в САЩ. През 2014 г. на последните парламентарни избори организирахме секция в Оксфорд, като над 220 души гласуваха тук. Това само по себе си би било значителна пречка, а в комбинация със задължително гласуване и предвидените санкции като изваждане от избирателните списъци е директен и неподправен опит за отнемане правото на глас.

Ако това са негативните страни от решение, какви са основните елементи в негова полза? Нека започнем с чисто финансовата страна – организирането на избори в чужбина е често представяно като скъпо. Крайната сума за гласуване в чужбина на изборите през 2014 г. е в размер на около 1,8 млн. лв. по данни от МВнР, а за референдума през 2015 г. – 1,5 млн. лв. Общите разходи за референдума през 2015 г. бяха 50,5 млн. лв., т.е. гласуването в чужбина е 2.9% от общите разходи. За сравнение, общата сума за субсидии на партиите в момента за срока на 4 годишния им мандат излиза над 142 млн. лв. Струва ми се, че не е невъзможно субсидиите за партиите да бъдат намалени с 10%, за да се финансира гласуване в чужбина – още повече, че при задължително гласуване необходимостта от разход на средства за убеждаване на избирателите да гласуват е силно намалена. Тази сметка в момента обаче не включва и приходите на българските представителства от консулска дейност, които е твърде вероятно сериозно да надхвърлят тези суми, но МВнР към момента отказва да даде официална информация. В такъв случай по-скоро гражданите в чужбина са платили и преплатили за своето право, вече задължение, да гласуват.

Следващият от време на време споменаван аргумент е свързан по-специално с вота от Турция. Тук има два важни момента. Първият е да се следи динамиката: първо, в последните избори гласовете извън Турция бяха повече (около 71 000) от тези от Турция (около 60 000). Това отразява скока на избирателните секции в чужбина и увеличението на гласувалите извън Турция с 50% спрямо изборите само година по-рано през 2013 г. С други думи, гласовете от Турция са паднали от 61% от вотът в чужбина, до около 40%; лесно човек може да направи сметка какво ще се случи ако секциите в чужбина продължат да растат с темповете от последните избори.

Вторият далеч по-важен момент е чисто демократичния - нима сме готови мълчаливо да се съгласим на това на определени хора да им се отнеме правото на гласуване защото не мислят като нас? Като че ли това не е достатъчно скандално, а с половин уста се изказва аргумента, че ако покрай тях и някои други загубят на практика това право, това е просто необходимата цена. Този път на разсъждение ни е познат от историята, последиците също. Не мога да се отърся обаче от основният логически проблем с този подход – да се отговаря на оплакванията, често основателни, за организиран вот под строй с още по-изключващи мерки. Някой с повече политическо въображение би видял, че по този начин този електорат само се капсулира още повече. Отговорът тук е да се дадат алтернативи и възможности, като се създаде равно поле за политическа конкуренция.

Тук идва и разковничето в тази объркана на пръв поглед поредна политическа драма. Наблюдаваме накратко опит на партиен картел да ограничи политическата конкуренция и да наложи монопол над „затворени“ електорати при мимикрия на реално политическо противопоставяне. По този начин една публично изразена воля за е-гласуване получава своята партийна кулминация в не-гласуване. Целта е ясна: да се променят правилата на играта, за да се ограничи политическата конкуренция. Също както и в икономиката, в политика затворените институции водят след себе си негативни последици за всички, които нямат привилегирован достъп – т.е. огромното мнозинство от българските граждани. Резултатите са ясни и към момента видими: привидна опозиция, игра на опълчение и плаващи мнозинства за всички важни решения.

С тези си маневри обаче изглежда, че Борисов настъпи чисто българска мина. Нека сме наясно – сценарий, в който малките партии в управлението правят 7-8 абсурдни предложения, след което се намесва министър-председателя, за да премахне най-абсурдните, докато останалите остават, вече е дълбоко познат. Едно напомняне – през 2014 г. румънският министър-председател и кандидат за президент Виктор Понта се опита да ограничи избирателните секции в чужбина. Резултатът беше, че с гласовете на решени да гласуват в чужбина румънци беше избран за президент Клаус Йоханис. Година по-късно, Понта подаде оставка като премиер.

Ивайло Яйджиев е докторант по публични политики в Оксфорд. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.