В първото си слово пред парламента в качеството си на министър-председател Бинали Йълдъръм заяви, че Турция ще се стреми максимално да увеличи приятелите си и да намали враговете си. Тези думи бяха ясен сигнал за последвалата промяна във външната политика на страната.

Анкара сключи споразумение с Тел Авив за възобновяване на дипломатическите връзки и сътрудничеството във всички области. Непосредствено след това Ердоган изпрати писмо до Путин с извинение за инцидента с руския самолет. Този жест бе последван от редица официални изявления за необходимостта от преразглеждане на външната политика, за да бъде намалена конфронтацията в отношенията на страната и да се развиват приятелски връзки с нейните съседи.

По всичко изглежда, че Турция днес е по-различна отколкото преди шест години. Инициативата за стопяване ледовете в отношенията с Москва се съпровожда и с други инициативи за подобряване на двустранните отношения на Анкара с редица държави.

Подобни ходове са мотивирани със стремежа на Ердоган да си спечели нови съюзници или партньори за париране на неудържимия възход на кюрдите от другата страна на своята южна граница. Сирийските кюрди овладяха обширни територии в Североизточна Сирия, обявиха намението си за федеративно устройство на бъдещата държава и продължават да настъпват към укрепения район на "Даеш" на запад от река Ефрат. Всичко това кюрдите осъществяват под опеката на силите на международната коалиция начело със САЩ от една страна и от друга страна с помощта на Русия. Тези събития ускориха промяната на турската позиция по сирийската криза с оглед необходимостта от даване на отпор на кюрдската опасност в самата Турция.

Днес вече не се чува досегашната официална мантра за необходимостта от сваляне на сирийския режим.

Има индикации, че Турция се е обърнала към Алжир с молба да установи контакти със Сирия, чрез които да установи какви мерки би предприел режимът в Дамаск за неутрализиране на намерението на кюрдите за федерализация на страната. По всичко изглежда, че Дамаск е получил уверение за турско сътрудничество, но Асад е поставил условие при бъдещи действия да бъдат включени и други ислямски организации от въоръжената опозиция, а не само "Даеш". За целта са били обменени писма и се очаква да се стигне до пряка среща в Алжир, който вече е изразил готовност за домакинството ѝ.

  1. Контакт е бил установен и с Иран, който споделя с Турция и Сирия общи опасения от намеренията на кюрдите. Установено е, че и трите държави се страхуват от възникването на една или две независими кюрдски държавици в региона. Защото кюрдските малцинства във въпросните три държави имат подобни проекти и планове. Показателно е, че само ден след обявяването на идеята за сирийска федерализация, тогавашният министър-председател Давутоглу посети Техеран, където двете страни отхвърлиха тази идея. Стигна се дотам, че иранският президент Рохани публично разкритикува позицията на Москва, която лансира идеята за федерален модел за бъдеща Сирия.

  2. Въпреки че стратегическият съюзник на Анкара – САЩ, засега игнорират турските заплахи за необходимостта от прекратяване подкрепата на Вашингтон за сирийските кюрди и по-конкретно за Партията на демократичния съюз и Отрядите за народна защита, Турция продължава да настоява за това, както и да обвинява въпросната партия, че е свързана с терористичната ПКК.

  3. От тази гледна точка, дори намекът за възможно размразяване на отношенията на Анкара с Дамаск се превръща в допълнителен коз в турските усилия за промяна на американската позиция или най-малкото за предоставяне на действителни гаранции на Турция, че САЩ няма да допуснат възникването на „кюрдски коридор“ в Сирия чрез обединяване на кантоните на изток и на запад по протежение на турско-сирийската граница. Тази опасност за Турция стана още по-осезаема, след като кюрдите овладяха редица позиции, контролирани от "Даеш" в сърцето на окръг Манбидж, като по такъв начин възникнаха предпоставки за освобождаване и на Джараблус и Аззаз.

  4. Скептиците могат да опонират, че възстановяването на отношенията между Анкара и Дамаск е трудноосъществимо и дори невъзможно.

Аргументите им са, че това би означавало Ердоган сам да обори себе си, да се разграничи от досегашната си политика и по този начин да загуби авторитета си. Те обаче трябва да си припомнят, че именно Ердоган е човекът, за когото е характерно редуването на приятелски отношения с агресивна риторика. Пример в това отношение са самите турско-сирийски отношения. Преди пет години Ердоган бе пръв приятел на Асад, когото величаеше с „братко Асад“ по време на разменените визити между двамата.

По-важни за турския президент са въпроси от типа: какви са националните интереси на страната и как да я опазим от разцепление; как да избегнем заразителния за Турция пример с евентуална кюрдска автономия в съседна Сирия и дали този заговор срещу родината не налага да направим и невъзможното, за да защитим интересите ѝ?

Може да се предполага, че при сегашната партийно-политическа и военна конфигурация в страната, поставянето на подобни въпроси в политическия дневен ред няма да срещне отпор. В рамките на управляващата Партия на справедливостта и развитието със сигурност няма опозиционна сила, която да противоречи на лидера Ердоган. Същевременно целият диапазон от опозиционни партии от крайно лявото до крайно дясното бе против политиката на режима спрямо Сирия. Обратното – опозицията призоваваше към сътрудничество с Дамаск. Твърде е възможно, сирийската карта да бъде използвана от Ердоган и за нормализиране на отношенията на Турция с Русия, както и за динамизиране на икономическите връзки с Техеран.

А що се отнася до Алжир, който днес се спряга за посредник за евентуални преговори, страната вече има солиден опит в това отношение. Така през далечната 1975 г. Алжир изигра ролята на посредник между иранския шах и президента на Ирак Саддам Хюсейн. Сключеното между тях споразумение лиши иракските кюрди под ръководството на Барзани-баща от иранска подкрепа, което обрече на неуспех неговото въстание.

Въпросът сега е: ще успее ли Алжир да изиграе втори път подобна роля или Вашингтон ще осуети подобен заговор срещу кюрдските си съюзници?  

...

Анализът на Мохамед Халаф е написан специално за Клуб Z. Още текстове от него може да четете тук.