Съдийското самоуправление: как да отчетем успеха от буквите в закона, но да убием духа с един удар, или Спокойно, братя!

Преди всичко, да отчетем успеха: поздравления за министър Захариева и нейния екип за приключване на сагата по втория пакет изменения в Закона за съдебната власт! С тях се правят значими организационни реформи и се изпълняват няколко основни положения от Стратегията за съдебна реформа. Екипът на г-жа Захариева използва ефективно допълнителното политическо време, с което разполагаше, и внесе съществени подобрения в редица основни текстове на първоначалния законопроект...

Успехът на г-жа Захариева и екипа ѝ в осигуряване на политическа и парламентарна подкрепа е наистина забележителен. Реформите, които сега получават окончателната си законодателна уредба, са каузи, за които широка експертна и професионална общност е работила и се е борила с години, а за някои – десетилетия. Тези добри новини са примесени със сериозна загриженост, но да почнем с позитивното.

След като с предишния пакет беше уредена реформата на ВСС в рамките на конституционните изменения, с настоящия пакет се правят важни изменения както по отношение на кадровия подбор, така и по отношение на модела на администриране на органите на съдебната власт. Излишно е да обяснявам фундаменталното значение на кадровата политика...

Вероятно централната позитивна промяна в този пакет изменения е въвеждането на съдийското самоуправление. Целта на тази реформа е постепенното премахване културата на отношения по йерархичния модел на „власт и подчинение” между съдии и административни ръководители като фактор, лимитиращ независимостта на съдиите и потенциално - безпристрастността им...

Неслучайно говоря за култура. Законът премахва едни организационни предпоставки и залага други, но те могат да бъдат единствено това - предпоставки. Реализирането на гореописаните цели на въвеждането на съдийско самоуправление е въпрос на културна промяна, която зависи сега изцяло от колективната воля на съдийското съсловие.... В този смисъл съдебната номенклатура няма причина за непосредствени притеснения и разполага с достатъчно време да задуши подобни процеси. Нещо, което започна в парламента още при самото приемане на текстовете за съдийското самоуправление в ЗСВ.

След като съдебната номенклатура видя, че заради нарастващия обществен натиск и европейския мониторинг, няма да може да блокира реформите напълно, тя се зае да ги ограничава и окастря. Фактически, сделката беше съдийско самоуправление срещу имитация на реформа в прокуратурата, така щото тази тема да бъде затворена без никакви съществени промени. Всяка власт получава своя успех: изпълнителната се тупа по гърба, че е направила реформа, а реалната власт в съдебната остава в същите ръце. Тази фаустовска сделка има съвсем непосредствено значение с оглед предстоящите избори за нов председател на Върховния административен съд и на нов Висш съдебен съвет догодина, които сега ще бъдат договорени между същите играчи.

След скопяването на конституционната реформа, при преминаване на ЗСВ през парламента бяха направени различни опити за подриване на предвидените в него реформи. Някои успяха, други се наложи да бъдат оттеглени под страх на обществената чувствителност. Така стана с темата за членството в тайни организации.

Нещата обаче не се ограничиха с това.

В парламента беше предприета безпрецедентна атака срещу Съюза на съдиите (в България, т.е. - ССБ, б.р.) и самата идея за съществуване на професионални организации, заети не толкова с битовите „синдикални” интереси на отделните си членове, а имащи грижа за опазване и развиване на професионалния етос на съсловието като цяло. Това съвсем не беше въпрос на лош депутатски вкус, а елемент от стратегия за задушаване на ефекта на някои от най-важните приети реформи.

В този контекст е важно да се разбира, че Съюзът на съдиите е едно истинско българско демократично постижение. Организацията е важна и, съответно, мразена от вечната коалиция на съдебната номенклатура и „системните” политически фактори на олигархичния ни режим, но не заради своята масовост.

По ред причини българската неспособност за сдружаване при съдиите е особено силна. ССБ винаги е бил авангард в борбата за реформи и културна промяна в съдийското съсловие. Авангард, който е намирал достатъчно силни професионалисти да продължат тези усилия, но често се е откъсвал с години пред съдийския „мейнстрийм” на затворени в своите черупки и претоварени с дела атомизирани хора, които приемат за дадено, че винаги ще има към кого да се обърнат, ако се случи нещо лошо, но само ако и когато.

За всеки, за когото наличието на корупция в съдебната власт е важно, е лесно да оцени ролята на ССБ. Няма да забравя едно мащабно проучване на състоянието на съдебната власт, което правихме в далечната вече 2001 година. Дори в анонимни интервюта със съдии, омертата на тема корупция и други пороци на съсловието беше желязна. Неизменният отговор беше „такива неща у нас няма”.

С едно единствено изключение – тогавашната председателка на ССБ. От тогава Съюзът е основният глас, който високо говори за различните форми на корупция и ограничаване на съдийската независимост.

Отворете сайта на ССБ и прегледайте техните становища назад във времето – хотелиерите в Приморско, синдрома "Красьо Черния", ерата „Цветанов”, скандалът „Марковска”, (не)случайното разпределение на делата, сагата Чаналова- Янева, безкрайна борба с поредица състави на ВСС за това да си вършат работата и да спазват елементарно приличие. Ако изобщо сте чували нещо за тези скандали, това е заради ССБ. А сега си представете, че този глас го нямаше. Темата за състоянието на правосъдието у нас изобщо щеше да отсъства от общественото внимание. Реформата щеше да е приключила и забравена, гарван гарвану око нямаше да вади и на никой нямаше да му се губи неговото, в спокойната тишина зад дебелите стени и двойните врати.

Лесно може да се направи и сравнение. Отворете страниците на контрасъюзите – Българската съдийска асоциация (БСА) и Форума на съдилища. Форумът беше създаден от съдебни шефове и беше употребен от Цветанов в борбата срещу ССБ, най-ярката фигура там се казва Сотир Цацаров.

БСА беше създадена като антипод на ССБ от Венета Марковска, а днес е оглавена от друга емблема на съдийския интегритет – Желявска. Известно е, че членската маса там се набира по административен път. Та, опитайте да намерите на техните страници позиция, която брани публичния интерес по някой обществено значим въпрос, говори за борба срещу корупцията и ограничаването на съдийската независимост. Ето така изглеждат харесваните от съдебната номенклатура и „системните политически фактори” (по Цветанов) съдийски организации.

Чудно ли е тогава, че сме свидетели на опит за смачкване на тази организация – нито първия, нито, сигурен съм, последния. Докато от парламентарна трибуна се сипеха кръчмарски ругатни срещу ССБ, народното представителство прие задължение за всеки магистрат да декларира членството си в професионални организации. Доколкото подобно членство по никой начин не би могло да бъде източник на конфликт на интереси, подобен текст обслужва една единствена цел: „преброяване на дивите зайци”, но извършено през оптически мерник на съдебно-политическата номенклатурна хайка.

Съдебната номенклатура знае, че начинът да пресече всякакви опити текстовете за съдийско самоуправление да получат реално приложение, е да смачка авангарда на съдийската съпротива, докле е време. Ясното послание от най-високата трибуна в държавата, че ССБ е „системен” враг номер едно, е репликирано и подсилено от действия на административните ръководители по места. Посланието е ясно – ако се заявиш като член на ССБ, бъди готов за последици.

Тази акция е особено важна за номенклатурата, защото, след като опази ненакърнена властовата цитадела на своя лидер Цацаров – говоря за статута на безотчетност на главния прокурор и положението, в което прокуратурата е, по думите на председателя на Венецианската комисия, „източник на корупция и шантаж”, сега най-важната задача е презареждането на другите две ключови платформи за влияние и търгуване с власт: ВСС и председател на ВАС.

Съдебната номенклатура едва ли се надява да запуши устата на хората от ССБ окончателно. Това, което е важно в момента, по един класически фатмашки модел е, в навечерието на тези важни избори, да бъде изваден пред строя смутителя на спокойствието, да се покаже неговата изолираност и да бъде унизен, а останалите съдии да си направят изводите и да забравят всякакви мисли за „самоуправление”. След което, на важните места да бъдат избрани правилните хора, без всякакви опозиционери като Калин Калпакчиев и „опраскванията” и „завоалиранията” да продължат още поне 5 години в самодоволен рахат.

Сега е момент на избор за българските съдии. Възможно е да позволят духът на съдийското самоуправление да бъде смазан преди още да е изстинало мастилото на Държавен вестник. Но аз залагам, че всъщност този избор, поне за някои, ще ускори процесите на професионално съзряване.

И както малцина излязоха на стълбите на Съдебната палата, но това разтресе общественото ни мнение и тепърва ще се превръща в общоевропейски пример, така и сега ще има някои, които ще се преборят с атаката и ще продължат по своя път, по който са звани мнозина, но винаги вървят малцина. Малцина – както знаем още от Светото писание – чийто брой винаги се оказва достатъчен, за да продължи да се крепи на тях нашата обща свяст.

Всичко това е важно и с оглед на друга нашумяла тема: регулирането на принадлежността към тайни организации. Мнозинството се отказа от забрана за подобно обвързване и предвиди само неговото деклариране. Разликата не е маловажна. Доколкото съставът на тези общности е тайна, дори и да знаете, че съдията принадлежи към тях, това не Ви помага с нищо, защото няма как да узнаете дали другата страна по даден спор не е „брат“ на съдията. Важно е и друго: при непрозрачността на тези общности, реалният риск нечие недекларирано членство да бъде санкционирано, е функция на волята на ВСС и Инспектората към него. В този контекст координираната акция по притискане на опозицията означава, че нещата продължават по старому.

Независимо какви промени се пишат в закона и дори в конституцията – ножа и хляба са в същите ръце. И това ще продължи поне още 5 години. Братята няма от какво да се притесняват….

Впрочем, една не толкова очевидна жертва на тази акция ще бъде и Асоциацията на прокурорите. Организация, която не може да бъде заподозряна в никаква смелост, но която, независимо от това, е силно недолюбвана от настоящия режим в прокуратурата. Не заради някаква непокорност от страна на асоциацията, а поради самия факт, че „в строя” има някакви групички, в които някой за миг дори може да си въобрази, че нещо ще се обсъжда и ще има право на професионална автономия.

И последно - една ремарка за въвеждането на възможността народни представители да отправят въпроси към главния прокурор.

Без дори теоретичната възможност при неудовлетворителен отговор от страна на главния прокурор да следват някакви последици, да не говорим за носене на отговорност, този текст е поредната малка, декларативна стъпка към една цел, която остава безкрайно далеч зад хоризонта.

При евентуалното прилагане на този текст парламентът ще трябва да изработи на практика баланс с принципа за тайна на досъдебното производство (който не е абсолютен, както мнозина ще твърдят). Така или иначе, колкото и да е малко, този текст е факт. Сега въпросът е дали ще имаме парламентаристи, които да го изпълнят със съдържание. Тук вече въпросът опира до това, дали в парламента имаме представители на обществения интерес, както е по буквата на Конституцията, или там цари едно друго самоуправление – онова на олигархията, както е по духа на утвърдената ни политическа култура.

... 

Бел. ред. Мнението на бившия правосъден министър Христо Иванов е публикувано на фейсбук профила му. Препечатваме го с незначителни съкращения. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.