Когато Барак Обама напусне Белия дом, заедно с него ще си тръгне и един характерен американски подход към света. Ако наследник на Обама е Доналд Тръмп, промяната във външната политика на САЩ ще бъде драматична. Републиканският кандидат-президент даде знак, че ще предприема твърде радикални политически стъпки - от временна забрана за мюсюлмани да влизат в САЩ до изграждането на масивна стена срещу мигрантите по границата с Мексико.

Марк Ландлър вече написа в книгата си „Alter Egos“, че влизането на Хилъри Клинтън в Белия дом също ще доведе след себе си значителна промяна в сравнение с годините на Обама. Ландлър, който отразява Белия дом за New York Times, твърди, че Клинтън и Обама изразяват две конкуриращи се визии за ролята на Америка в света – неговата е на сдържането, нейната е на по-острата реакция.

ЗАЩО Е ВАЖНО ХИЛЪРИ КЛИНТЪН ДА СПЕЧЕЛИ

Разликата, според Ланлър, е основно по спора за употребата на американска военна сила. Като президент, Барак Обама редовно отхвърляше предложенията за употреба на военна сила. Клинтън е на точно обратната позиция – според нея „премерената употреба на военна сила е жизнено необходима за защита на националните интереси“.

Това различие в подхода бе демонстрирано по време на двата мандата на Обама. През 2012 година Клинтън, която тогава бе държавен секретар, настояваше за снабдяване с оръжие на умерените сирийски бунтовници, докато Обама бе скептичен към тази идея. Когато Обама не успя да наложи своята „червена линия“ пред режима в Сирия за употребата на химическо оръжие през 2013 година, Клинтън вече бе напуснала поста си. Но тя подкрепяше бомбардировките, които той отхвърляше докрай. А през 2015 година, след военната намеса на Русия в Сирия, Клинтън се обяви в подкрепа на идеята САЩ да установят зона без полети – нещо, което Обама отказваше да направи.

Според Ландлър, Сирия показва най-ясно разделението между подходите на Обама и Клинтън към света, но има и други примери. Клинтън държеше много повече на военна намеса в Либия през 2011 година, отколкото Обама. Тя също настояваше за доставка на въоръжение за правителството на Украйна, за да му помогне в конфликта с Русия – идея, на която Обама отново се противопостави.

Последиците от всичко това са ясни. Управлението на Хилъри Клинтън ще бъде завой обратно към по-ястребска и по-милитаристична американската външна политика.

Въпреки, че разделението между двамата безспорно съществува, по-задълбочен прочит на споменатата книга предполага, че нещата са по-сложни и нюансирани, а не е просто сблъсък между ястреба Хилъри и кроткия Обама. Ландлър разкрива и моменти, в които самата Клинтън е била по-колебливата. Когато Обама решава да използва дронове-убийци като алтернатива на изпращането на американски войници, угризенията са за Клинтън: „Каква е политиката ни? Имаме ли отговор за американския народ? Имаме ли отговор за по-левите?... По кой текст от международното право точно ги използваме?“

Като бивш предопадавел по право, Обама знаеше, че това са резонни въпроси. Както пише Ландлър: „Много е просто да кажем, че тя е от Марс, а той – от Венера“. Разминаванията между президента и неговия държавен секретар понякога бяха свързани повече с темперамента, преценката и нюансите, отколкото с някакви фундаментални различия по външната политика.

Въпреки това, в критични ситуации в световната политика различните инстинкти на Обама и Клинтън може да имат огромно значение. Могат, например, да са достатъчни, за да се получи разминаването между директна американска военна намеса в Сирия и въздържането от такава.

Кой от двата подхода е за предпочитане?

Много от критиците на Обама в Америка и по света твърдят, че неговата предпазливост към употребата на сила е подпомогнала разпада на световния ред - от Близкия изток през Украйна до Южнокитайско море.

Самият Обама има много кратко и ясно определение за своята външна политика. Разкрива го Ландлър в книгата си. При едно задгранично пътуване, Обама се разходил по пътеката към задната част на президентския самолет и казал на придружаващите го журналисти:

„Мога да определя външната си политика с две думи... Не прави глупости“.

В края на разговора Обама попитал:

„Помните ли каква беше философията ми за външната политика? - Не правете глупости!“, отговорили репортерите.

Най-подходящият пример за „глупости“ за Обама е навлизането в Ирак през 2003 година. Военна операция в Сирия, но без ясна и постижима цел, също би паснало на това определение.

Има огромна вероятност, че ерата на Обама може да бъде наследена от управление на Хилъри Клинтън, която отново ще се изкушава да провежда т.нар. ястребска политика, която Обама отхвърляше като „глупости“. А пък ако спечели Доналд Тръмп, тогава ще видим толкова много глупости, които предишните президенти не можеха да си представят дори.

...

Гидеон Рахман е старши анализатор по международните въпроси на Financial Times. Анализът му е публикуван под заглавие "The Obama-Clinton divide on foreign policy". Публикуваме го с незначителни съкращения. Преводът е на Клуб Z.