„Равносметка на мисията и надеждите ми за България" - така бе озаглавена заключителната реч на посланика на Франция в България Ксавие Лапер дьо Кабан. Събитието се проведе на 13 септември 2016 година в столичния хотел "Балкан" по инициатива на Атлантическия клуб. Предлагаме ви пълния текст на изказването на посланика. След текста може да гледате и видео.

Мандатът ми като посланик продължи 3 години. Това е обичайното времетраене на мандата на френски посланик в чужбина. Въпреки че, според мен, това е прекалено кратко, за да може да се опознае една страна, едно общество, тяхната история, техните тревоги, силните и слабите страни, определящите фактори за външната политика и вътрешните блокиращи фактори. Естествено и за двустранните отношения между Франция и България, както и да се разберат интересите на моята страна.

Имам преимуществото да познавам вашата страна от почти 25 години. Пристигнах тук за първи път на 8 октомври 1991 година. Това ми даде възможност да изпълня мандата си така, че да допринеса в най-голяма степен за интересите на моята страна.

Мандатът ми бе белязан от неочаквано събитие, както обикновено се получава с мандата на всеки посланик. Въпреки опитите ни да планираме и предвидим, се изправяме пред непредвидими обстоятелства. В моя случай това бе опитът да се предизвика фалит на предприятието „Белведере“, като за тази цел се използва съдебната система. Делото е добре известно и няма да се спирам пространно на него. Само ще кажа за последен път на всички тези, които мислеха, че казаното от мен не е дипломатично:

От една страна, бидейки дипломат от 25 години, знам много добре кое е дипломатично и кое не е. И от друга страна, че скандалът произтече не от това, което казах по отношение на съдебната система по принцип или на замесената в скандала съдийка, а от това, че всичко това бе вярно и известно на всички. Вярно е, че не е в прерогативите на един посланик да казва, че даден съдия е корумпиран. Но е още по-малко допустимо държава членка на Европейския съюз да позволи съществуването на такова поведение години наред без каквато и да била санкция.

Случилото се след това доказа, че съм бил прав

а именно „Белведере“ си върна дъщерните дружества и съдия Ченалова бе уволнена от съдебната система. Изключително малко е, тъй като дори не й беше предявено обвинение и никой друг не беше наказан въпреки записите на разговорите между съдия Ченалова и тогавашната председателка на СГС, които предизвикаха интерес у всички, с изключение у няколко от уличените поименно в тези записи лица. Превратностите на 2015-а година до провала на конституционната реформа показаха, че съпротивата е все още много силна и че лагерът на статуквото победи отново.

Разбира се, мандатът ми далеч не се сведе само до изразяване позицията на моята страна относно пропуските, свързани с принципите на правовата държава в България. Отношенията между Франция и България са доста наситени и имах удоволствието да работя в сферата на икономиката, културата, социалната дейност, университетското образование, политиката и съдебната система.

Безспорно най-яркото достижение в последните години в областта на културата е тракийската изложба в Лувъра

Не си го приписвам, така както и никой друг не може да си го припише като лична победа. Този успех е плод на петгодишен труд от страна на трима български министри на културата и на тяхната администрация, на двама френски посланици и екипите им, на двама изпълнителни директори на Лувъра и на трима френски и български куратори, но най-вече на много голям брой български и френски археолози, които са търсили и са открили в българската земя тези съкровища на една изчезнала цивилизация и са пожелали да представят тези съкровища по интелигентен и дидактичен начин на посетителите от цял свят, които отидоха в Лувъра, за да се запознаят с тази цивилизация.

Тази изложба беше премиера и очакваният й успех обяснява подписаното между изпълнителния директор на Лувъра и българския министър ново споразумение за сътрудничество, за да представят след няколко години различни аспекти на творенията на българската култура като тези от средновековието. Идеята беше да се организира една изложба по време на българското председателство на Съвета на министрите на Европейския съюз. Но за съжаление вашето председателство ще бъде не в края на 2018-а година, а в началото, което може би е голямо предизвикателство за такава организация на изложба в Лувъра.

Щастлив съм, че успях да допринеса за сближаването на български и френски общини, френски предприятия, неправителствени организации, допринесли за промените в нашия икономически модел. Моята страна председателства конференцията за измененията на климата COP 21, в резултат на която бе подписано Споразумението от Париж за борба с климатичните промени. Проектите, които разработихме в България, са част от тази глобална политика. Действията трябва да са на местно ниво в отговор не само на предизвикателствана на климатичните изменения, но също така и в полза на хармонично развитие в рамките на общините.

През октомври моят наследник ще участва във връчването на наградите във връзка с конкурса Екообщина, организиран от Френския институт в партньорство с Министерството на околната среда и водите, Министерството на регионалното развитие, няколко френски фирми и под патронажа на президента на република България.

Изключително съм радостен и от сътрудничеството с Министерството на труда и социалната политика, което проведохме, за да могат българи и французи – въпреки очевидно различните позиции на страните ни относно командироването на работниците – да се възползват от това единствено в света пространство на свобода, каквото е нашият Европейски съюз. Администрации, синдикати и работодатели се срещнаха, за да обсъдят тези въпроси и да намерят начин българските работници да се ползват от тази свобода, без да се излагат на риск от експлоатация във Франция от безскрупулни френски работодатели.

Отношенията ни с академичните среди са наситени. В България съществуват около 10 франкофонски факултета, някои от които са изключително динамични – като този в Техническия университет в София, където имах удоволствието да открия един франкофонски FabLab с 3D принтер. Това е пример за ефективността и отличното качество на преподаване в някои български университети, в които се залага на интелигентността и автономността на студентите. На непредубедеността им за Европа и за света, непредубеденост, която не приканва към масово напускане на страната на най-динамичните и най-блестящите от младите българи, подтиква към любопитство да се отиде отвъд стереотипите, към желанието да се сравняваш с по-добрия от теб.

Сътрудничеството ни не се свежда само до франкофонските департаменти и в тази връзка благодаря на университетите, които са ме канили – понякога редовно – за участие в дискусии със студентите по най-различни теми като кризата с бежанците, бъдещето на Европейския съюз или тероризма и „Шарли Ебдо“.

Франкофонията в България също много ме впечатли

Имам предвид франкофонията на българите, които говорят и обичат френския език. Тези, които считат, че изучаването и владеенето на този език представлява съпоставително преимущество за самите тях или за техните деца. Не само защото моята страна, съгласно сегашните тенденции, ще бъде най-населената страна в Европейския съюз след 30-40 години и несъмнено първа икономическа сила, но и от гледна точка на разпространението на френския език в планетарен мащаб.

За младите българи, които тогава ще бъдат на 45-55 години, изучаването на френския език е добър залог. Установих го при посещенията си в българските гимназии с изучаване на френски език, които са 38 от всичките 46. Нека директорите, учителите и учениците от всички тези, които не успях да посетя, да ме извинят – не ми стигна само времето. Този интерес към моя език свидетелства за истинската непредубеденост на българите към света и по-специално към Европа.

Нашият Европейски съюз е - и това е както негова слабост, така и негово богатство - изключително многообразен. Прекалено многообразен, казват тези, които мислят, че не е трябвало да бъде разширяван. Обратното – аз мисля, че разширяването на Европейския съюз беше историческа и политическа потребност. Но трябва да работим, за да сближим европейските народи, за да се породи по-бързо чувството на принадлежност към общото политическо пространство и че имаме обща съдба, въпреки различните ни истории, вероизповедания, обичаи, навици и езици. Следователно, изучаването на европейски език и на културите, които те носят, ми се струва необходимо за укрепване на европейския дух.

Вярно е, че никога няма да говорим всичките 25 езика на нашето европейско пространство. Но ако всеки от нас можеше да овладее два или три, би било голям напредък. Освен моя собствен език, говоря горе-долу още четири езика – мисля, че съм положил необходимите усилия в тази посока.

Бих могъл да отбележа и сътрудничеството между българското и френското Министерство на правосъдието в областта на реформата на детското правосъдие. Заедно с президента Плевнелиев и бившия министър на правосъдието Христо Иванов посетихме открита в Сливен синя стая, предназначена за изслушване показанията на деца, жертви или свидетели на насилие или в конфликт със закона. Детското правосъдие се възприема от гражданите като тема от второстепенно значение и това не е характерно само за България. И моите сънародници не винаги си дават сметка, че общество, което пренебрегва затворите си и презира затворниците си, не постъпва справедливо и не позволява на тези свои членове, които са се отклонили от правия път, за да тръгнат по този на престъпността, да се превърнат отново в пълноправни граждани, т.е. свободни. Това е абсолютно несправедливо, тъй като правосъдието е основополагащо за всяка демокрация.

Целта на всяка политическа организация е да се запази мира и относителната сплотеност на членовете на обществото. До появата на демократичната система, правосъдието – т.е. намесата на неутрално лице в конфликт между две страни – не се е възприемало като единствено средство за разрешаване на конфликтите между частни лица, т.е. за умиротворяване на отношенията между хората. Правосъдието също така не е било измислено като средство за избягване на произвола или за обезщетяване на гражданите, пострадали от незаконните действия на държавните служители с мотива, че държавата не може да постъпи лошо. Правосъдието в демократичните системи е само едно от средствата за разрешаване на конфликти. Ордалията – това е разновидност в Средновековието на Божия съд, е друго такова средство. Като правосъдието остава компетентност на ръководителя, дълго време феодален, а след това национален суверен, който буди респект или страх, тъй като умиротворява обществото и разрешава частните конфликти. Суверенът всъщност укрепва своята власт като си присвоява тази компетентност.

Затова

авторитарните режими или контралиберални и контрареволюционни режими, искат най-напред да подчинят правосъдието

за да господства политиката. Предпоставки за такова поведение виждаме в някои държави близо до България, което доста ни притеснява. Защото само демокрацията гарантира, че посредством справедливостта може да се опази мира между гражданите.

Демокрацията не претендира, че може да премахне конфликтите между гражданите, били те отделни индивиди или социални групи с различни интереси. Свободните хора знаят, че личната им свобода може да породи неразбирателство, раздор, конфликт с ближните им, тъй като ние сме свободен вид и непредопределени хора в ежедневието ни. Свободните хора не са наивни и не мечтаят да се сложи край на тези неразбирателства и конфликти. Следователно свободните хора се стремят към система, която да гарантира, че конфликтите ще бъдат разрешавани само по мирен път с преговори или с помощта на неутрален арбитър, в случая съдия.

В демократичните режими насилието е неправомерно, независимо дали е от страна на държавата или от страна на гражданите. То е правомерно само в отговор на агресия и само държавата може да обезщети причинените от агресията щети и да санкционира агресора. Но тогава насилието от страна на държавата подлежи на съдебен контрол. Тъй като държавата представлява само инструмент, който позволява да се постигне този мир чрез справедливост, което е основополагащо за либералните демократични режими. Това е основната разлика с тоталитарните режими и по-специално с този, който сте претърпели 45 години, и следователно изстрадали още повече, отколкото си представяте.

Комунизмът като идеология претендира, че ликвидира конфликтите, че ги премахва. Такава е била крайната му цел или поне така са твърдели Маркс и Ленин, чиито безвкусни статии и хиляди пъти копирани портрети е трябвало задължително да украсяват площади, офиси и училища в цялата уж народна България. Тъй като конфликтът е вътрешноприсъщ на отношенията между хората, би било проява на слабоумие да се твърди, че може да се ликвидира конфликтността.

Слабоумие, което само по себе си не е сериозен проблем, стига да не е на власт

Но когато всячески се иска една слабоумна идея да е превърне в истина, единственият начин е това да бъде наложено със сила, с насилие. Където и да било на планетата, комунизмът предполага насилие. Не съществува и никога няма да съществува марксистки режим, който да не почива изначално на насилие. Този режим разглежда насилието като легитимно оръжие за налагане на своята истина.

Режим, който претендира, че притежава истината за историята, е лъжлив. Фактът, че същата лъжа налага на хората да мълчат и да се забрани сближаването им – не може да има каквото и да било между държавата и жителите й, които не е правилно да се наричат граждани, тъй като те са разглеждани от управляващите като поданици.

Режимът на Георги Димитров и Тодор Живков не е обикновена диктатура

а политическа система, която подчинява човека на разкритата и известна само на ръководителите истина, която може да се променя в зависимост от обстоятелствата, защото не почива на нищо реално. Понятията за класов враг, диктатура на пролетариата, безкласово общество, комунизъм нямат никакво значение в реалния свят. Те не са и средство за обяснение на действителността, а само заклинания и празни думи, в които може да бъде вложено съдържание по собствено усмотрение. Така както Светата троица, Раят на Аллах или Нирваната – те съществуват само за тези, които вярват в тях.

Режим, който се основава на такива идеологически постулати, е неизменно дестабилизиращ за всеки гражданин, тъй като го задължава да живее в постоянна и същевременно променлива реалност. Реалност, която не може да бъде разбрана, тъй като използваните думи служат само за да осъждат или да оправдават. Този режим обуславя поведение на приспособяване на индивидите, което да им позволи да живеят в рамките на този режим.

Във вашата страна този режим се е наложил в първия си период посредством крайно насилие, за да предизвика стрес. Гражданинът не трябва да разбира какво се случва, трябва само да разбира, че всичко е възможно и той може да бъде упрекнат за всяка своя дейност, мисъл дори, от тези, които са си присвоили държавната власт. Всеки трябва да знае, че бухалката на държавата може да се стовари навсякъде, без да може да се предвиди причината за това.

Ето защо 9-и септември е ужасна дата в историята на Европа

тъй като тя бележи момента, в който с помощта на съветския завоевател се установява режим, който за няколко месеца взема решение за обезкървяването на целия български елит, за убийството на негови представители, не защото са извършили престъпления, а просто за да се унищожи всякакъв критичен дух, дух на независимост и свобода.

Може би се питате защо от пет минути ви говоря за този изчезнал режим, който не е просъществувал и половин век, което е нищо от гледна точка на мащаба на историческите времена. Защото този режим е в основата на проблемите, с които се сблъсква днес още България.

Този режим изчезна – това е точният глагол. В един хубав ноемврийски ден на 1989 година – фръц, Живков пада от власт! След няколко седмици и редица протести – фръц, партията вече не е комунистическа, а социалистическа! След което – фръц отново, и член втори на Конституцията изчезва. Премахнат от същите тези, които няколко месеца по-рано твърдят, че комунизмът е истината от последна инстанция. Няма никакво значение. Те никога не са вярвали в комунизма, вярвали са само в собствената си власт. Защото това е един невероятен режим, който претендира, че е носител на доброто и който всъщност предлага най-доброто на хората, които са надарени с най-лошите пороци.

Той изисква честност, сляпо подчинение, липса на критичен дух, саможертва. Но за сметка на това улеснява кариерата на тези, които са най-добри лъжци, безскрупулни, страхливи, нелоялни, хитри, неверни, доносници, безпринципни. Ето как се стига до върха в комунистическа държава. Всички тези качества трябва да бъдат възпитани, за да стане човек като Луканов, който пирува с луканка, докато българският народ не може да намери и бурканче кисело мляко в магазините.

Тези качества са по-развити у бившите кадри на Държавна сигурност

Разберете ме добре. Не твърдя, че всички бивши членове на Държавна сигурност, още по-малко че всички членове на комунистическата партия, са били съучастници в престъпленията на режима. Не твърдя също така, че всички те са били крадци в момента на падането на режима. Съвсем не. Но твърдя, че неосъзнаването на режима, неиздирването на извършителите на престъпленията на режима, липсата на поглед върху механизмите на потисничество, които е използвал този режим – всичко това е позволило на бившите служители на Държавна сигурност с по-малко скрупули да се отърват и някои от тях да заемат завидни властови позиции още сега.

Тъй като преходът бе овладян от бившите от системата, не можеше да бъде възможно създаването на комисия за установяване на истината и отговорността за престъпленията на покойния режим. Да се признае, че режимът е извършил престъпления, означава да се търсят отговорните за тези престъпления. Един режим не съществува без служители, кадри, ръководители, които да налагат и да изпълняват дейности.

Няма ли престъпление, няма и престъпници

Няма и отговорност, която да бъде търсена и която да бъде намирана. Затова трябваше да се забрави, да се отрече, да се мълчи, да се онемее по естеството на режима и най-вече – да не се търси. Елитите, които дойдоха на власт след 10-и ноември, бяха комунисти, така както Александър Зиновиев е останал сталинист през целия си живот, както го казва в „Полетът на нашата младост“, тъй като е бил формиран или деформиран по-скоро, от този режим.

Именно тази липса на разкаяние, наказание, но също така на изследване, на разбиране и на изучаване на реалността на комунизма впримчва България в неблагосъстоянието й.

Тази липса, която позволява на ръководителите на социалистичестата партия да поставят цветя на паметника на най-отявления диктатор, който страната ви е имала от освобождението насам, любезно усмихвайки се пред посланиците на Европейския съюз, малко изненадани от този скандален жест.

Тази липса, която позволява на избягали банкери и на други, които скоро могат и те да избягат, да направят състояние на гърба на данъкоплатците, на които оставят дългове от милиарди лева и да не виждат никаква нередност в това.

Тази липса, която позволява на прокурори да изпращат празни преписки за тези от политиците, които са заловени на местопрестъплението, за да са сигурни, че няма да бъдат осъдени.

Тази липса, която позволява на политически партии да избират начело на службите за сигурност млад олигарх на 33 години, чието единствено качество за упражняването на тази професия е, че е верен на бивш член на Държавна сигурност.

Липса, която позволява на лидер националист да възхвалява окупацията на Крим от Русия, тъй като историята, която му е била преподавана, както може би и на цялото му поколение, е била подменена, за да бъде внушено, че България е била освободена от съветските войски през 1944-а година и че България трябва да е васал на Съветския съюз.

Позволете ми да отворя скоба в тази връзка:

(Не съществува вечна дружба между народите или държавите.

Отношенията между държавите се основават на интересите, но не само. Те се основават и на споделени ценности. Вашата и моята страна преди години бяха в два различни лагера, тъй като вашият, подчинен на съветското господство, бе ръководен от диктатори. Днес сме членове на един и същ алианс и на един и същ политически съюз, тъй като ние – французи и българи – сме граждани на свободни демокрации. Отношенията ви с Русия не трябва да се определят от историята, още по-малко от подменена и осакатена история, а от вашите интереси и ценности, в които вярвате.

Днес няма място за признания по отношение на сегашна Русия, на която не дължите нищо

- нито вашата свобода през 1878 година, нито вашето потисничество през 1944 година. Но имате дълг към руските, финландските, украинските, полските и естонските войници, загинали за вас по време на Руско-турската война. Така както и аз имам дълг по отношение на американските войници, загинали за свободата на моята родина през 1940 и 1944 година. Но това не е причина Франция да се чувства задължена винаги да бъде съгласна с решенията на Вашингтон.

През 2003-а година ние не се поколебахме да кажем на американците, че допускат голяма грешка като окупират Ирак. Затварям скобата.)

И тази липса на разкаяние, на наказание, на изследване и на разбиране на комунизма, в крайна сметка кара младите българи да напускат страната. Защо? Защото мълчанието за комунизма и невъзможността да се осъзнае същността му, означава да се отрече онтологическата разлика между тоталитарен режим и либералната демокрация.

А как да очакваме от елитите, които използват заучени по времето на комунизма думи – без да познават истинския им смисъл, да установят принципите на правовата държава. Да се мисли че, бидейки демократ, човек може да отдава почит на комунизма, означава, че и комунизмът, и демокрацията са напълно неразбрани. А това не е добро начало по пътя на демокрацията.

Не съм преставал да казвам на младите българи, с които се срещах, т.е. с тези, които живеят в България сега и много от които споделяха с мен колебанието си да заминат в чужбина, че

ако емигрират, ще оставят страната си на Пеевски. България не заслужава ли повече от това?

Естествено, да. България продължава – и това е много по-оптимистично – да върви напред по пътя на Европа, въпреки „това“. Въпреки „това“!

Не случайно престижни френски предприятия са инвестирали, инвестират и ще продължават да инвестират в България в бъдеще. Тези предприятия са избрали България, защото вашата страна се ползва с качествена и добре обучена работна ръка, с привилегированото положение на външна граница на Европейския съюз с Турция, която ще бъде винаги важен партньор на нашия съюз, с добри инфраструктури, които бързо се подобряват - благодарение и на европейската солидарност, на парите на европейския данъкоплатец, какъвто съм аз – България разполага също така със сектор на цифровата икономика в пълен подем, който може би не е толкова известен дори и в България. Тя е дело на млади и динамични българи. Бях впечатлен от прогресивността им, която по нищо не отстъпва на нашата.

Младото българско поколение – тези, които ще поемат управлението след 10 или 20 години – доставят удоволствие и будят завист. Трябва да се знае, че wi-fi е по-широко разпространен и често безплатен в България, отколкото в моята страна. Естествено, София изпреварва големите български градове, но в някои от тях цифровата икономика навлиза с бързи темпове. За мен е изключително удоволствие да мога да дам моя, все още скромен принос, за развитието на отношенията между френските и българските предприятия. Със сигурност това е един от секторите на бъдещото ни сътрудничество.

Земеделието в България също възвръща добрата си форма. Зърнени храни, масло от роза и лавандула, гъши дроб – това е може би само детайл за българина, но има голямо значение за французина – това са сектори с високи постижения и обещаващи за бъдещето. Започнахме добро сътрудничество в областта на планинското земеделие относно наименования за произход на качествени продукти, подновяване на популациите на овце. Това е в съвсем начална фаза, но е сектор за работа в бъдещето.

Накратко:

Въпреки всичко, каквото съм ви казал за комунизма и за провала на прехода, аз вярвам в България, защото вярвам в бъдещето на България и вярвам в бъдещето на България, защото вярвам в бъдещите поколения. Младите поколения.

Благодаря ви много.