Здравейте, приятели,

Прекрасно е да си пред такава зала – с толкова единомишленици, които търсят промяна, търсят развитие, търсят изход… Не онзи „изход“ от летището, а нашият изход тук в страната. Чакат решението.
Ще призная, че е и малко  притеснително, защото разбирам, че всички чакат това решение от мен и от Съби. Чакат да отпуша развитието, промяната. Да намеря изхода…. От мен. От един единствен човек. Ще успея ли?

Не се страхувам за себе си. Когато трябваше да посегна на картела в течните горива, го направих. Вярно, блъсна ме ураган. Оказаха се много мощни. И интересно – блъсна ме не само в лицето, но и зад гърба – там където трябваше да имам опора.

Застанах срещу опита да се сложи ръка на Пловдивския панаир. Е, и? Какво от това? Мафията си има не само адвокати – има и съдии и прокурори. Довършиха делото си, когато си тръгнах и за това помогнаха не само хора от левицата, а и тези, които се очакваше да стоят зад гърба ми. Оказа се, че когато съм сам, мога само временно да попреча.

Попречих с всички сили на грабежа, заложен в проекта „Белене“. Пак същата и дори по-голяма мощ се стовари срещу мен и срещу интереса на страната. И отново задуха зад гърба ми. Силно… Отвя ме. Справих се сам, но до време. Нищо, че пагубният 20-милиарден проект бе блокиран – днес гласовете за възраждането му отново звучат и опасността е сериозна. Противопоставях се на планираната милиардна кражба през Южен Поток – успяхме по-късно, вече заедно с колеги от гражданския съвет. Няма да изброявам, защото рискувам да изглежда много героично, а аз не обичам така. Предпочитам работата, а не биографични справки. Но разбрах едно – илюзия е, че безпартиен експерт може да работи за страната си на висока политическа позиция, мираж, абсурд…

На няколко пъти успях да отвоювам интереса на държавата и на тези, които създават блага в нея. В България и там, където участваме във важните общи решения – Европейския Съвет. Попитайте производителите на велосипеди, попитайте иновативните стартъпи. Постигнах и други успехи, но усещах, че се движа по границата, по ръба на възможното, че не предизвиквам общ стремеж, вълна, посока, в която да се движи политиката – говоря за политика в полза на България!

Аз съм практичен човек, а не наивен идеалист. Нужна е критична маса от хора, които вървят в една посока и са на ключови управленски позиции. Сега тръгваме към особено важен за страната ни пост – президент на България.  Но е нужен екип, отбор, единомишленици - като Реформаторския блок, като Вас в тази зала, като всичките ни приятели в страната, като всички на които им омръзна корупцията, мизерията, беззаконието и люшкането на държавата ни между интересите на други в света…

Омръзна ми да отговарям на журналисти на въпроса "Защо си подадохте оставката?". За пореден път ще повторя това, което казах в Народното събрание тогава, когато я връчвах и после – "Оставката ми не е скрита в пясъците на Катар, а в ледовете на Сибир". Има ли някой в тази зала, комуто не е ясно какво казах тогава??? Същото казвам и днес. Не съм променил становището си.

Силата е в нас. Не в един от нас, а във всички нас – заедно… Аз мога да бъда силен само с вас зад гърба ми, до рамото ми… Както станах по-силен с генерал Събев до себе си. Както станах по-силен с приятелите ми и децата ми. Инак ще бъда един безпартиен експерт, който си мисли, че може да обърне статуквото. И за миг успява, но после… всичко се обръща в изгода на силите, окупирали законите, демокрацията и икономиката на страната ни. В изгода на тези, които решиха, че притежават живота ни. Независимо дали е КОЙ, Той, Мой, Свой…., но не е наш. Не е на народа…

Един президент трябва да умее да казва това. Един президент трябва да знае как да се бори за това. Това не са правата му, заключени между страниците на Конституцията.  Тях ги знаят всички кандидати… добре, може би половината от тях. Но останалото е важно за нацията. Това очакват всички. Дотегнало ми е да ми казват колко е лошо у нас, как нищо не може да се направи, как от нас нищо не зависело… И се разхождаме просто като седем милиона безгласни букви.

Не е истина! С номер 7 ще получите глас и той ще е силен. Толкова силен, колкото сила ми  дадете всички. От нас зависи. Няма кой друг да ни помогне. Сигурно има символична случайност, че сме в зала именно с името "България", защото сме тръгнали в името на България. България това сме всички ние. Не моловете, телените огради и шосетата. Хората са страната. И ще бъдем толкова свободни и силни, колкото сме готови да извоюваме. Не очаквайте честна битка, но трябва да тръгнем напред – сега, днес, не утре.

Аз имам силата да бъда свободен и искам свободата да дам сила на страната ни!