Факт: 700 гимназисти от ромски произход ще получат стипендии от 30 евро на месец при успех над 3,50. Инициативата се финансира съвместно от международния Ромски образователен фонд, който дава 60 на сто от парите, и от българското образователно министерство, което участва с 40 процента, тоест страната ни ще плаща по 12 евро месечно на 700 ромски гимназисти. Средната у нас стипендия за успех за всички ученици е 35 лева, таванът й е 50 лева, тя се дава на ученик с отличен успех, независимо от произхода му. 

Картина от телевизионния екран. Красива представителка на патриотизма  настоява тази дискриминация към българчетата, това недопустимо престъпление да се спре веднага. Как така ще се облагодетелстват едни, а други не? Какъв е този частен международен фонд, който дава пари? Да се разследва веднага фонда! Жената мята високомерни погледи  и язвителни забележки към събеседника си ром, който се оплита с несръчни аргументи, рови в документи и гледа сегрегирано. Пускат репортаж от Добрич. Гражданското общество в лицето на трима родители протестира срещу приложената към българските деца дискриминация. Техните деца защо да не заслужават стипендии, защо само за циганите? Ромският лидер в студиото все още търси в листчетата си с евпоатлантически ценности и национални стратегии аргументи в полза на тезата си. Хубавицата в студиото е патриотично възбудена и страстно угрижена за отечеството.

Факт: Ако наистина сме загрижени за бъдещето, ще се наложи да си го представим. След три, максимум 4 години пазарът на труда в България ще изглежда различно – една четвърт от работната сила ще бъде с ромски произход. 25 процента от всичко, което ще се случва в българската икономика само след три години, ще бъде в ръцете на тези хора. Не е едно и също дали те ще бъдат грамотни или неграмотни. 

Разговор в гетото на Нова Загора преди 15 години. Питам баща защо е спрял сина си от училище, нали самият той е завършил средно образование, защо сега не пуска в клас сина си. „Защото му куркат червата от глад“ – отговаря бащата. Е, и като му разреши да не ходи на училище, спряха ли да му куркат червата? – питам. – Ти какво се надяваш – че някой ще ти плати да пращаш сина си на училище, това ли правиш – изнудваш държавата? Само че не разбираш, че няма кой да ти купи бедността, така че не си я продавай – казвам на бащата . – Прати го да учи, за да работи, няма на кого да продадеш бедността си. 

Факт: 15 години по-късно не мога да му кажа съвсем същото. Всъщност мога, но ще бъде безотговорно към бъдещето. През миналата година заради бедност 2 300 ученици са престанали да ходят на училище. Статистика по етнически произход не се води, но по сведение на директорите почти всички са роми, тоест представители на онази общност, която ще съставлява 25 процента от работната сила в България само след три години. А след десет? След петнайсет? Тогава вече не само пазарът на труда, но и пенсиите ще зависят до голяма степен от тази общност. Ако тя е неграмотна, загубите ще са толкова огромни, че днешните 12 евро, плащани от министерството за стипендии на 700 ромски гимназисти, ще ни се видят толкова смешни стотинки, колкото те наистина са. 
Среща с ученици от 11 клас в Хуманитарната гимназия в Сливен. Говорим си за предразсъдъци, за стереотипи. Имали са през годините съученици роми, чиито родители са ги спрели от училище. Стигало им толкова, казвали бабите и майките. Колкото си научил, научил, от много учене файда няма. А децата искали да ходят на училище. Имали приятелства в класовете, жалвали им се. Направете нещо, за да разберат майките  и бащите им, че не бива да ги спират, казват ми учениците. Давам си сметка, че ставам свидетел на нещо ново. В онова бъдеще, в което ще се променят пропорциите в трудовия ни пазар, ще живеят тези деца. То ще е тяхното време. Може би затова имат по-практичната, по-нормалната нагласа от нашите остаряващи във всяко отношение представи и предразсъдъци.

Монолог на жена от митинг срещу престъпността: „Искам и аз да съм циганка. Искам да имам пет, не – седем деца искам да имам и да си стоя вкъщи, да си живея от детски помощи. Да не си плащам тока и водата искам! Само да раждам и да щракам с пръсти искам!“ 

Факт от света: През 1974 г. населението на Индия достига 500 милиона, правителството на Индира Ганди предприема крайни мерки. В страната са създадени „вазектомни лагери” и  съгласно новия закон мъжете с по три живи деца трябва да се явят там, за да бъдат стерилизирани. Онези, които не отидат „доброволно”, ще бъдат арестувани и откарани насила. Като принудителна мярка полицията задържа купоните за храна и шофьорските книжки или отказва медицинско лечение. Само за една година са стерилизирани на 8 милиона души. Сред яростни протести правителството  спира програмата. Населението продължава да се увеличава. То се увеличава и днес – навсякъде, освен в една провинция, наречена индийското социално чудо. Керала. Без бруталност, без принуда тук е постигнато онова, което останалата Индия не успя да направи. В стопанско и социално отношение Керала е като другите щатове. Отглеждат ориз, чай, подправки. Средният жител на провинцията печели 70 пъти по-малко от средния американец.

Онова, което прави Керала различна, е просветата. Не просветата за контрола на раждаемостта и семейното планиране, а обикновената – четене, писане, смятане – особено на жените. В края на 80-те години правителството на щата, подпомагано от неправителствени организации, провежда масова кампания за ликвидиране на неграмотността . Буквално десетки хиляди доброволци кръстосват провинцията и регистрират 150 000 неграмотни, две трети от тях жени. Малка армия от преподаватели-доброволци се заема да ги учи на елементарна грамотност. „Часовете се водеха в оборите, под открито небе, в дворовете” – разказва един от ръководителите на компанията. 

Три години по-късно, през 1991 г., ООН обявяват Керала за единственото място със 100 процента грамотно население. Днес икономистите и социолозите са съгласни, че именно образованието на жените е сътворило разликата. Чудото на Керала илюстрира ярка социална каскада, задействана от вид поведение, който става толкова по-привлекателен, колкото повече хора го практикуват. Преодоляна е една бариера и сега щатът е от другата страна. Образованието е свързало индивидите в нова, самоподдържаща се социална схема. 
Диспутът в студиото и тричленният протест в Добрич приличат на свада между просяци – кой да вземе едната подхвърлена паричка. Проблемът на България с ромите отдавна не е толкова малък, че да може да се реши само с паричка. Той вече е толкова голям, че само една наистина силна социална каскада, която да задвижи по пътя си решаването на всички проблеми, може да свърши работа. Точно тези стипендии може би няма да проработят. Но трябва да се опитва, трябва да се пробват всякакви модели за мотивиране  в сферата на образованието. Защото само образованието може да задвижи всичко останало.