Елена КРЪСТЕВА

Геният Джакомо Пучини не доживява да види шедьовъра си „Турандот”, реализиран на сцена. Премиерата на последната му опера е на 25 април 1926 г. в Ла Скала, пет месеца след смъртта му. Малко преди да почине той завещава на братовчед си – пианиста и композитор Франко Алфано – да завърши „Турандот”. Сродникът изпълнява желанието му, но на премиерата диригентът Артуро Тосканини се разпорежда операта да бъде изпълнена дотам, докъдето я е написал Пучини. Стигайки до смъртта на Лиу, последната страница на партитурата, диригентът оставя палката и се обръща към публиката с думите:

„Тук свършва написаното от Маестрото. На това място той умря…”

Деветдесет години след тези събития творбата на Пучини ще вдигне завеса в Софийската опера в завършения от Алфано вид. Премиерните представления са на 9, 11 и 13 декември с певци от Школата на Райна Кабаиванска под диригентството на Никола Пашковски, асистент на големия Рикардо Мути.

„Турандот” е третият проект на фонд „Райна Кабаиванска”, Нов български университет и Софийската опера след реализацията на „Бохеми” от Пучини и „Вертер” от Жул Масне.

Райна Кабаиванска пристига у нас в началото на декември, малко преди премиерата на „Турандот“. Вероятно у нас тя ще празнува и рождения си ден на 15 декември. Разговаряме с голямата оперна прима по телефона.

– Г-жо Кабаиванска, защо избрахте „Турандот”? Не е ли твърде тежка тази опера за млади изпълнители?

– „Турандот” може би наистина е една от най-трудните опери. За нея преди всичко трябва да имаш гласовете. По някаква случайност сега имам двама драматични тенори и два драматични сопрана, даже три, имам в изобилие и третата част – Лиу, така че за мен беше лесно и логично да се спра на „Турандот”. Избрах я и от чисто професионални подбуди. Ако пееш „Турандот”, ще си намериш работа. Защото днес липсват тези големи, силни, драматични гласове. За щастие, аз имам корейците Таесунг Лий й Йонгхюн Риу за партията на Калаф. Да ви призная, много ми е трудно с корейските имена и затова прекръстих Тасунг на Феличе…

Сега си давам сметка навремето какво усилие са правили всички да произнасят моето име Кабаиванска, което никак не е лесно. Така, че на мен ми се паднаха тези два разкошни тенора, които вие чухте в майсторските ми класове в Нов български университет.

Около мен се върти тази група от ученици, с които работя поне по два-три часа години наред. Те вече два пъти са идвали в България. Занимавам се с тях и в Модена, и в академия „Киджана” в Сиена. Пеенето не е импровизация. То не може да стане веднага. Обучението е като в старите школи по живопис, в които ученикът учи от големия учител години наред и после започва да рисува. А моите ученици започват да пеят.

– Азиатското присъствие в световната опера днес е много видимо. Отстъпват ли славянските гласове?

– Корейците са наистина природен феномен! Имат много хубави гласове, като цвят. Нямат нашето усещане, което е европейско може би. Но имат друга култура. А сцената е като увеличително стъкло, под което се вижда всичко. Трудността с тях е да започнат да чувстват като нас. Те се раждат физиологично с много хубави, големи гласове, защото може би имат повече отворени пространства, те са с широки кости. По-лесно е да се направи „Турандот”, защото почти нямат нужда от грим. Всичките са с характерните черти.

– Коя героиня Ви е по-близка – принцеса Турандот или робинята – прислужницата Лиу?

– Едно време казваха „малките жени на Пучини”. Никога не съм разсъждавала така. Жената на Пучини никога не е незначителна. Лиу на пръв поглед е слабата Лиу, малката Лиу, прислужницата Лиу. Но тя е развита в голям образ, който в последния момент се издига пред властната Турандот и умира в името на любовта. Изключителен образ на много силна жена. И Турандот по същия начин е силна. В нейната история има болезненост, защото прабаба й е била изнасилена. Тъмно минало. Но после Турандот също се преражда за любовта. Едната героиня умира с любовта, а другата се преражда в името и от силата на любовта. Днес това страшно много липсва.

– Как да бъде прочетена и разбрана тази приказка в ХХI век?

– Точно това е целта ми. За мен операта е важна, за да подчертае тези най-силни човешки страсти. Да умираш в името на родината! Да умираш в името на любовта! В името на майчинството! Това са големите страсти, които живеят и в модерния човек, но младите не ги познават. Някак си не са възпитани да ги възприемат и преди всичко да ги изживеят. Ето защо аз съм противник на тези т.нар. модерни режисури, в които няма и помен от оригинала. Днес режисьорите не акцентират върху страстите, вълнението, емоцията, която трябва да носи музиката.

– В нашия свят тежестта на операта се поизгуби. Италия все още ли е онази люлка, която отгледа и Вас на сцената?

– Вече не са времената на Операта. Човечеството тръгна по пътя на технологиите, ние вече сме царе в компютрите, телефончетата и онова – айпад ли се казва…, което аз не разпознавам. Забравяме онова, което е в основата. В никакъв случай не искам да философствам и да развивам теории. Но има тяло, има и душа в края на краищата! Сега като че ли забягваме малко около тялото, което трябва да е преди всичко красиво. Преди всичко да е нахранено много добре, даже и с биологични храни. А за душата какво правим? Какво даваме? Виждам тези млади хора, които от сутирн до вечер стоят до компютъра, но научава ли се нещо? Компютърът разкрива широки хоризонти. Но хоризонти на знанието, на душата, на красотата ли са те? Или хоризонти на математическата, механичната страна на този процес? Това е, което ме вълнува доста.

– Вие как глезите душата си?

– Моята душа? Тя не се променя. Душите никога не се променят. Ние се раждаме с нещо вътре в нас – с някакъв пламък. Един има огън в изкуството, друг в техниката, трети в науката. Това са природни дадености. Сега се смята, че всяка природна даденост се дължи на ген в мозъка. Значи, че този ген в моя мозък е много развит, а пък вашият ген е развит в друга посока. Моята душа все още иска красота, все още иска музика, ето защо съм денонощно с младите.

Да ви кажа право, вече напълних световните сцени. На откриването в Миланската Скала с „Бътерфлай” от Пучини, моя ученичка беше Бътерфлай. Сега моята Мария (сопраното Мария Агреста – бел. ред.) пее Норма в Мадрид. И всички тези деца минаха и през София. Тази вечер чакам Вирджиния Тола, защото подготвя дебют в „Макбет”. Винаги съм в музиката и гледам да дам на моите деца това, което имам и все още нося – любовта към това, което правят.

– Не пропускате да изтъквате примера на вашата учителка Дзита Фумагали. Какво е необходимо, за да бъдеш голям учител?

– За да си учител, преди всичко трябва да си щедър. Не голям човек, но щедър. Това е процес на обич между учителя и ученика. Ако не съществува тази интимна страна, това разбиране…, пак ще употребя думата душевно, нищо не става. Със студенина, с рационалност този занаят не може да се прави. Това е занаят на чувства, на емоция. Обичам всички мои ученици, а и те ми отвръщат наистина със същата обич. Това е единственият метод да се преподава, ако изобщо може да се преподава изкуство.

– Навремето един музикален критик казва за вас „Тя е всеки сантиметър кралица, но гласът й си остава малко славянски”. Как триете славянското от гласа на българските си ученици?

– Вече няма разлика между народите, между хората. Всички сме расли на тази земя. При тази глобализация не може да се делим на американци, японци и славяни. Във всеки народ присъства някаква черта, но преди всичко смятам, че трябва да надделеят етиката, чувствата. Преди всичко да се храни душата с красота – а това как става, не ми е ясно. Но по някакъв начин става.

– Преди 40 години Ерих Фром формулира дилемата на човека с „Да имаш или да бъдеш”? Пред какъв избор сме изправени сега?

– Изборът сега е като че ли да взимаш и това никак не ми харесва. Става нещо в човешкия род… Като че ли свикнахме на прекомерни удобства, на всякакви претенции, изисквания към храната, към обстоятелства, към къщите… Виждам как младите хора вече нямат тази воля за борба и амбиция да стигнат до върховете. Малко им е станал удобен животът. Не говоря за някакво спартанство, но трябва преди всичко дисциплина и някаква цел в живота. Да имаш върховна цел! Термин, който вече рядко се използва. Виждате ли, че всичко е свързано с духовния свят, не с материалния. Това е положението.

– През последната седмица в България и САЩ се проведоха избори, свързани тъкмо с материалния свят. Как ще коментирате победите на Тръмп и на генерал Радев?

– Изборите в България ги пропуснах. Ще видим какво предстои. А за Америка… Вижте, всеки политик отговаря на народа си. Както Берлускони, който беше премиер на Италия, така и Тръмп е едър предприемач. Всъщност не е лошо държавата да се ръководи от предприемачи, които могат да си правят сметките. Ние, европейците, сме потънали в дългове, защото дълги години не си правехме сметката. И плюс това дълги години ни учеха, че богаташът е враг, че е някакво чудовище. Има богаташи, които може би са чудовища. Но за да натрупаш богатство, преди всичко трябва да имаш ум, способности. Не всички крадат, за да станат богати. Всички имат талант, може би, за да направят нещо, за да предприемат нещо и да го изведат до връх. Берлускони и Тръмп за мен са два феномена, реакция срещу 40-годишното ни обучение в омраза към богатия. Но подчертавам – това са моите лични разсъждения.

– Какво трябва да направи българският президент, за да бъде действително обединител?

– Нека да не говорим само за българския президент, а изобщо за фигурата на президента. Аз съм вече много против противопоставянето на ляво и дясно. Хайде да се търси някакъв център, да си подадат ръце лявото и дясно, за да спасим преди всичко човечеството. Сега то се ръководи само от омраза. Страшен е моментът, в който живеем сега и не си даваме сметка, че наистина трябва да се обединим, защото ще имаме нужда от сила. Светът е във война. Третата световна война се води и е нужно да си подадем от ляво и от дясно ръцете и да вървим заедно.

– И на този фон вие продължавате да проповядвате, че красотата ще спаси света?

– Това го е казал Достоевски! Много е хубава тази сентенция. Само красота ще го спаси, а не омразата, не идеологията! В момента сме между две много страшни и крайни идеологии. Но душата пак изскача. Защото не са само сметките, не е само петролът, не е само религията. Никога не съм била религиозна, живяла съм в комунизма и съм израснала с лозунга, че религията е опиум за народа. Но християнството е хуманна религия. Проповядва прошка и любов, а не омраза и смърт. Затова е създало тези невероятни шедьоври във всяка област на изкуството.

"Площад Славейков"