Политиците от основните партии усетиха, че нещо им се случи на 6 ноември. Тогава три милиона и половина българи гласуваха на референдума, а два и половина послушаха призива на шоумена Слави Трифонов „да променят политическата система“. Въпросите отдавна ги знаете. Знаете и причината толкова много хора да се включат в инициативата – гневът срещу надменните политици.

Сега надменните решиха да си го върнат. Веднъж избягаха от отговорността си да обяснят на избирателите какво точно ги питат, какво ще променят подобни предложения и какви са рисковете. Втори път избягаха от отговорността си след референдума и доволно развяха знамето „Така каза народът“ - а щом народът така казал, така да бъде. ГЕРБ, БСП, Сотир Цацаров... Най-силните се зарадваха на лъжата, която сами разпространяват. Защото „народът“ им подари чаршаф, под който да прикрият поне временно срамотиите си.

Не е вярно, че така е казал народът.

Народът са 6 865 086 души. Толкова са избирателите, които имаха право да гласуват на този референдум. От тях по-малко от половината участваха в референдума – 3 487 970. От тях пък не всички отговориха с „да“ на въпросите на Трифонов.

Кой има смелостта да разтълкува точно какво е казал народът?

Първият въпрос бе „Подкрепяте ли народните представители да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?“ 2 509 864 българи отговориха с „да“. Два милиона и половина от почти седем милиона – това народът ли е? Други 560 024 отговориха с „не“ - те от народа ли са? Други над три милиона изобщо не отидоха да гласуват на референдума – те от кой народ са?

Тук е мястото за важно уточнение – референдумът е огромен успех за инициаторите му. Той бе подкрепен от огромен брой българи. Тяхното мнение е задължително да бъде взето предвид. Но тяхното мнение – по силата на закона – не е задължително за Народното събрание. Сега работата на истинските политици е да обсъдят внимателно, да изложат всички плюсове и минуси, накрая да приемат такива промени в изборната система, които и да отговарят на очакванията на голяма част от българите, и да гарантират правото на гражданите на политическо представителство.

Хайде още малко да спекулираме – кой има смелостта да твърди, че българиТЕ искат всичкиТЕ 240 народни представители да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура? Ако въпросът бе за половината народни представители, дали резултатът щеше да е различен? А ако от въпроса отсъстваха последните думи - „в два тура“, дали резултатът щеше да е различен? Кой има смелостта да твърди, че българиТЕ не са искали една от тези възможности, но понеже въпросът е бил така формулиран, са отговорили с „да“? Всички тези спекулации щяха да бъдат неуместни, ако референдумът беше задължителен по закон. Той обаче не е.

2 516 791 българи казаха „да“ на предложението субсидията за партиите да бъде 1 лев на получен глас годишно. А защо не 2,50 лв? Защото не бяха питани. А защо не никаква субсидия изобщо? Защото и за това не бяха питани българите.

Нищо не е само в черно и бяло и точно тук идва отговорността на политиците. Вместо да се правят на сърдити на народа и да веят знамето „Ама нали така искахте?“, сега от тях се очаква да се държат сериозно. Да обсъдят всички възможни варианти и да приемат нещо разумно.

Преди година също имаше референдум. Тогава над един милион и осемстотин хиляди българи поискаха въвеждането на електронно дистанционно гласуване. Референдумът също не беше задължителен, но Народното събрание се съобрази с изявеното желание. Така трябва да направи и сега. Но преди година парламентът не въведе сега и веднага електронно гласуване – прибързано, без обсъждане на рисковете, без да е свършена необходимата предварителна работа. А можеха отново да излъжат с „Така каза народът“ и да приемат сега и веднага електронно дистанционно гласуване още за тези избори. Което, разбира се, щеше да бъде огромен и програмиран провал, защото подобна промяна има нужда от технологично време. Дали и сега не е това целта?