Докато западните общества напрегнато гадаят по какъв външнополитически курс ще поеме Доналд Тръмп като президент на САЩ, изглежда все повече им убягва съдбата на Алепо и на другите сирийски градове. При това случващото се сега там вече дава първи ясен отговор какво можем да очакваме от Тръмп.

Малко преди руските ВВС в съюз с войската на режима на Асад и на неговия съюзник Иран да започнат мащабна офанзива срещу вкупом обявените за терористи сирийски бунтовници и в никакъв случай срещу “Даеш”, Тръмп потвърди обявеното от него по време на предизборната борба – той щял да лиши същите бунтовници от подкрепата на САЩ.

И само часове преди руският президент Владимир Путин да изпрати самолетите си, за да бомбардират още по-жестоко Алепо, той води телефонен разговор с Тръмп. Със сигурност Путин не е съгласувал атаката с него. С казаното от Тръмп обаче той се е почувствал още по-уверен в убийствения си военен подход.

Само след броени дни от началото на новата руска вълна от бомбардировки бяха избити 100 цивилни граждани, последната все още действаща болница в Алепо беше разрушена, водоснобдяването парализирано. Изглежда така, като че ли военната ос Москва-Техеран-Дамаск е решена на пълно изтребление на обкръженото в източната част на града цивилно население.

Яростният протест на действащото правителство на САЩ срещу тези чудовищни военни престъпления звучеше призрачно. На всички е ясно – заканата, че Москва ще си понесе последствията, няма да бъде последвана от конкретни действия.

Възмущението на отиващото си правителство на САЩ силно намирисва на лицемерие. С голямо удоволствие то иска да предостави провала в Сирия в наследство на следващия президент, който открито заяви, че няма в какво да се обвинява руският подход в Сирия и не е изключено да се съюзи с Москва, Техеран и галеникът им Асад.

Правителството на Обама избягваше подобни изявления, но де факто не действаше по-различно. При минимална подкрепа за сирийските бунтовници беше изразявана неудържима готовност да се преговаря с Русия за поредица от временно спиране на огъня, при което беше ясно, че Русия и не мисли да го спазва.

На практика с тази си политика Вашингтон даде на Кремъл зелена светлина да разширява похода си в Сирия. Официално беше отхвърлено искането на Москва да се признае легитимността на Асад. Правителството на Обама обаче се беше примирило с режима в Дамаск.

При това положение някои експерти заключават, че поне що се отнася до Сирия, преходът от Обама към Тръмп няма да доведе до съществена промяна на външната политика на САЩ. Ако наблюдателите са прави, то има голяма качествена разлика – дали едно правителство опортюнистично толерира безогледно водене на война срещу цивилно население и дали открито подкрепя подобно систематично изнасилване на международното право.

С подхода си в Сирия, както и в Украйна, Путин демонстрира, че при насилственото налагане на претенцията на Русия да си върне славата на велика сила, изобщо не се интересува от международното право. Ако той получи подкрепата на водещата сила в западния свят, то международният правен ред, такъв, какъвто бе от 1945 г., развиван и след края на студената война, няма да е нищо друго, освен боклук.

Чрез подобно признаване от страна на американски президент на правото на по-силния, из основи ще се разтърси и западният отбрантелен съюз- независимо от това, доколко насериозно по време на изборната битка Тръмп се закани да подкопае НАТО.

Сигурно можем да се вкопчим в надеждата, че когато се закълне като президент, Тръмп ще промени мнението си и все някак си ще се подчини на контролните механизми на американската демокрация, както и на външнополитическата традиция на САЩ. Досега обаче няма нито една индиция, че изразените от него приятелски послания към Путин са били само говорене по време на предизборна кампания.

И още нещо – назначаването за национален съветник по сигурността на бившия генерал Майкъл Флин, който от години се застъпва за съюз с Русия и Асад и поради тази причина е ухажван от направляваните руски медии, доказва с какво постоянство Тръмп се обръща с лице към Русия. Дори и да назначи външен министър, който на пръв поглед би създал впечатление, че няма да следва подобна линия, то няма да промени нищо съществено.

В преклонението на Тръмп пред авторитарното господство на Путин се концентрира цялото му презрение към правни и институционални рамки, което той непрестанно подчертаваше по време на предизборната кампания.

Често се чува, че и изборът на Роналд Рейгън за президент на САЩ у нас (в Германия- б. р.) е предизвикал истерия, след това обаче с него не е било толкова лошо. В действителност обаче Рейгън се застъпваше за нещо, което е обратното на това, което демонстрира Тръмп. Да се възвърне американското величие за Рейгън означаваше възвръщането на лидерската роля на САЩ в света като маяк на свободата.

Той имаше амбицията да докара тоталитарната съветска империя до разруха без водене на война и в крайна сметка го постигна. Обратното – Тръмп иска САЩ да се оттеглят не само от световнополитическите си задължения, а и като стожер и разпространител на демокрация и свобода в света.

За него мощта и величието на Америка се измерва единствено с това, доколко може безпрепятствено да прокарва някакъв национален интерес. Точно в това е неговото единодушие със светогледа на Владимир Путин - възродителят на онази авторитарна власт, поставена от Роналд Рейгън на колене.

Д-р Рихард Херцингер е коментатор в ресор “Политика и общество” на интернет изданието “WeltN24”, откъдето препечатваме анализа му. Преводът е на Клуб Z.