Да, имам една лоша новина, заимствана от заглавието на това прекрасно произведение: всъщност бягането е на къси разстояния. И сме сами в този спринт – между родилното и онова място, за което избягваме да се замисляме. Орландовци. Моля за извинение, ако ви развалям съботата, но вероятността смъртта да ви развали някоя събота също никак не е малка – точно 1 към  7.

Бяг – това е. И в най-важните спринтове, при важните решения си сам. Понякога може да излизат „в коридора” ни (в лекоатлетическия смисъл) прекрасни хора, които да ни подкрепят, да дадат чаша вода, едно разхлаждане с кърпа... Има и други, които те спъват, ритат по кокалчетата. Има деца, любови, успехи, които ти дават сили да издуеш гърди и да продължиш да спринтираш още по-силно и мотивирано. Но надписът „Финал” винаги чака всекиго, и то строго индивидуално. 

Често може да чуете от вярващи, че София е недобро място – Градът на греха. Това преди да е име на кръчма, е понятие. Аз пък смятам, че случайности не се случват – че е чудесно да си млад в София. Такъв богат букет от грехове, които са на една ръка разстояние! Сам взимаш решенията, можеш бързо да опиташ всичко – ако трябва да го опитваш. Да отпиеш, да съгрешиш... Така че да имаш време, като ти писне, да зарежеш и да тръгнеш към изправяне на живота си. Разбира се, на теория по-добре е да не опитваш. Но такива са единици и често са потомствени праведници, а ние...

Но за самотата беше думата. Ние, хората на този век, по рефлекс търсим места, на които се шуми, а не такива, на които се мълчи. Защо? От какво ни е страх? Слушалките в ушите, игрите с гръмовно стрелящи се създания, сутрешните блокове по телевизията – сякаш опитваме да се облечем в максимум шум... Какво ни е да отидем на разходка до един манастир примерно, да седнем под някой чинар и просто да мълчим? Или и там търсим кръчмата пред/в манастира, каквито не е да няма бол. Но този сценарий няма сега да го обсъждаме.

Е, много е вероятно да отидеш и нищо особено да не се случи. Да не усетиш. Но въпросът е и какво очаквам да усетя? Като погледнеш купола, да видиш св. Йоан Златоуст как седи на върха и ми пише дописката ли? Не.

И после си викаме: абе ходих в тоя и тоя манастир, ама нищо особено не беше...

Не – особеното е в нас. Дали имаме шанс и все още умеем да затихнем, да се кротнем, да се вгледаме навътре... В толкова редките периоди, когато не ни мачкат мислите за сметките, за болното дете, за провалената ни държава... Това е шанс. Храмът, манастирът е просто правилният пейзаж, създаден да се позиционираш в него. Ти или аз. Защото човешкото създание с неговия вътрешен живот, или както казват – дълбокото сърце, е най-важното. Затова е направен – за нас. За да ни улесни в това пътуване навътре.

И ми хрумна един много прост пример: Вижте, че почти всички, дори и най-големите задници (по нашите критерии), понякога ходят на посещения по такива места – манастири, църкви. Застани там, успокой се, влез в храма. Казваш ли си, когато си там: "Ей, слава Тебе Боже, че така хубаво избомбих оня балък с 20 лв. Че така сочно „нахраних” оня идиот, който ме дискредитира в службата – благодаря Ти за това! Че измамих, че откраднах." Ако от това ти стане добре и се почувстваш пълноценен, радостен, изпълнен със смисъл, значи нямаш нужда от Бог, а от най-обикновен психиатър.

И обратното – ако поседиш със себе си и видиш, че си радостен, мирен, значи донякъде си добре. Може да не е с примера, който дадох - може и в панелния ти дом, може в офиса. Да застанеш и да помислиш за самотиите си, срамотиите си, немотиите си. Духовните немотии имам предвид – за онези с тока и парното, всички ги имаме.

Ето пример как самотата – макар и да е тегава и обикновено да си мълчи, може да ни казва много важни неща.

Сега не казвам, че трябва да си някакво саможиво изолирано животно. Не. Някои от т. нар. християни разбират нещата така - гребат с лодката си еднодръвка "към рая" и гледат да не пропъпли никой на борда. Склонни са да го цапнат с греблото по главата, за да си ходи там, обратно в морето – нека се дави. Да се пазят да не се оцапат от калната ръка на грешници, пияници, „парти пийпъл” от нощните клубове. По-скоро това са нехристияни според мен.

Не казвам, че трябва да сме саможиви. Озовах се при едни баба и дядо в Северозапада. 54 години брак! Дядото – вече глух, разбира я перфектно, само като я гледа в устата. Червендалести и усмихнати – мазето им беше пълно с вино, дворът с козлета, гаражът с жито. Да, още има такива. Показаха ми на двора една ей такава маса, която сглобили, и на нея събират децата, внуците и правнуците, когато си дойдат. Беше дълга като автобус! Това е благословение. Нещо прекрасно! И го пожелавам на всеки.

Но говорех за оздравителната самота, от която всеки има нужда на моменти. Иначе няма как да се „вслуша” и да види – кое е наред, кое не. Защото съвест има всеки, колкото и да не ви се вярва.

А ние сме се вгледали в пъпа си. Ние не искаме да се молим, освен когато не ни трябва нещо – сещал съм се и преди за това. Ако седнем сами да попомислим, да прочетем това-онова, ще научим, че всъщност не сме сами. Свързани сме с целия свят с едни много фини „паяжини”. Странно е, но точно усамотяването – да си дадеш малко време, може да те накара да осъзнаеш тази „несамотност”. И тогава защо да не се помолиш? За целия народ, за съседния народ, за ония в Сирия, които воюват. Затова има куп свидетелства, че разни отшелници от пустинята, като слезели в града, са били твърде социални същества – седели са с десетилетия сами, но после са общували леко и гладко с околните, сякаш никога не са излизали от това, което наричаме общество.

Това е оздравителният ефект.