Днес се навършват 20 години от събитията на 10 януари 1997 г. В този ден хиляди граждани, подтикнати от невижданата икономическа криза и хиперинфлацията, до които страната бе доведена от правителството на БСП с премиер Жан Виденов, щурмуваха парламента. Мнозина бяха ранени след сблъсъци с полицията. 10 януари бе кулминацията на протестите, които настояваха за оставка на кабинета и предсрочни избори. Кризата бе разрешена на 4 февруари, когато БСП все пак отказа да съставя ново правителство. Няколко месеца след това парламентарните избори бяха спечелени от ОДС, а премиер стана Иван Костов.

- Г-н Гълъбов, каква е днешната ви оценка за събитията от 10 януари от 1997 г.?

- Това беше много важна точка на пречупване, до която България стигна след 7 години, които изгубихме за реформи след началото на проментие в страната. Това е най-тежкият проблем - на българската демокрация й липсват първите 7 години. Това беше минимално необходимото време на комунистическата номенклатура да трансформира властта си. Събитията от 10 януари и в нощта срещу 11 януари бяха моменти, които бяха много тежки страната. Защото имаше реална вероятност да се стигне до много тежки сблъсъци. И причината нямаше да бъдат хората на улицата, а по-скоро властта.

Важно е да се знае, че протестите започнаха много по-рано. Правителството на Жан Виденов подаде оставка още в края на декември 1996 г. От началото на 1997 г. започнаха самите протести. 10 януари не беше специално подбрана дата. Това беше момента, в който тогавашното управляващо мнозинство отказа разговор по отношение на оттеглянето си от властта. И беше достигната тази точка на пречупване, отвъд която вече нямаше как да се продължи. Следващите дни също са много важни. Сериозният проблем е свързан по-скоро с това, че паметта на тези събития беше много старателно редактирана и подменена. Както наказателната операция към 2,30 - 3,00 ч. през нощта, така и групите, които реално разбиха служебния вход на Народното събрание. На видеозаписите се вижда много ясно, че те са зад кордона от полиция. Те бяха пуснати там именно, за да се стигне до провокация.

Ако не бяхме започнали тази реформа от 1997 г. нямаше да имаме възможност през тази година да празнуваме и членството ни в ЕС.

- Споделяте ли схващането, че между тогавашното СДС и БСП бе постигната задкулисна договорка?

- Фигурите на тогавашната опозиция много отдавна вече не са в активния политически живот. А министри от правителството на Жан Виденов и в момента са народни представители. Очевидно е, че не е ставало дума за споразумения. Тогавашният комунистичекси елит, с малки изключения, успя да се възпроизведе. Проблемът дойде след декларацията от 4 февруари и с невъзможността да бъде създадено конституционно мнозинство на ОДС. Това позволи на БСП да оцелее, макар и понасяйки щети, свързани със загубата на властта.

- Все пак тогава ОДС спечели 137 мандата, което едва ли вече ще се случи на която и да е политическа формация.

- Защото не беше една партия. Дори ДПС твърдеше, че е готово да подкрепи ОДС. Същественият проблем вдясно винаги е в дизайна на сътрудничество между десните политически формации. Те никога не могат да бъдат една формация и не трябва да бъдат една, защото избирателите им са прекалено големи индивидуалисти, за да подкрепят някаква обща партия. Основният дефицит на дясната политика продължава да бъде неспособността на десните политици да работят заедно, като същевременно запазят собствената си идентичност.

- Това ли е според вас причината, заради която автентичната десница се срина от 137 мандата в парламента до ръба на 4-те процента сега?

- Да, това е една от причините. "Синята коалиция" беше по-устойчив политически проект от Реформаторския блок. Опасявам се че следващата конфигурация вдясно, ще е още по-неустойчива.

В България ние никога не достигнахме до радикалното разделяне с предишния режим. Тази възможност беше пропиляна още през 1990 г., когато единственото опозицията в България призна и прие резултатите от фалшифицирани избори. Ние влязохме в друг коридор още през 1990 г. През 1997 г. хората виждаха ясна политическа алтернатива. До голяма степен ОДС плюс вече беше факт. Имаше много ясна международна подкрепа. Беше ясно, че демократичните сили имат потенциал да управляват. В нито един от последвалите политически процеси и протести това не се случи.

Ако се вгледаме вниматлено във фактите ще видим, че протестите далеч не бяха в цялата страна. Те бяха само в големите градове. Водещо значение имаше по-скоро усещането за това, че България се разминава много драстично със собствение си възможности. По-масовата подкрепа наистина дойде от усещането за пълна икономическа безнадежност. Но водещо значение имаше политическия проект. Имаше усещане, че това е последния влак, който може да даде възможност на България да се развива като нормална европейска страна. Но за съжаление със 7 години закъснение. Тези 7 години струват страшно много на всички ни.

- Усещането за последния влак като че ли се оказа правилно.

-  Така е. И не трябва да се забравя, че имаше среди в БСП, които бяха готови да подкрепят радикални решения за използване на сила срещу демонстриращите хора по улиците. Това никога не трябва да се забравя, защото този сценарий беше възможен до 4 февруари включително.